ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА(КЛАСИЧЕСКА ЛОГИКА)

Ангел ГРЪНЧАРОВ

СЪДЪРЖАНИЕ:

ПРЕДГОВОРОТ РЕЦЕНЗЕНТАВЪВЕДЕНИЕ

1.Понятие за 1.1.Откриването на -а 1.2.Смисъл и 1.3.Умопостигаемият свят 1.4.Логичност и логика

2.Началата на логиката2.1.Постулиране и постулат 2.2.Принцип 2.3.Форма на мисълта 2.4.Логиката

3.Способността за мислене3.1."Всеобщият мислител" на логиката 3.2.Всеобщност и необходимост 3.3.Човешкото познание 3.4.Как човек мисли, или що е разум?

4.Хоризонт на знанието4.1.Интуитивно и дискурсивно 4.2.Абстрактно и конкретно 4.3.Логическо и естетическо съвършенство 4.4.Съвършенството изобщо 4.5.Определяне на хоризонта на знанията 4.6.Отношението към собствения хоризонт

5.Истината5.1."Що е истина?" 5.2.Незнание и мнение

5.3.Понятие за истина 5.4.Истина в логиката

6.Грешките6.1.Грешката – илюзия за истина? 6.2.Видове грешки 6.3.Разсейването на илюзиите 6.4.Правила за избягване на грешките

7.Същността7.1.Признак 7.2.Класификация на признаците 7.3.Понятието за същност 7.4.Яснота на познанията 7.5.Степени на познанието

8.Езикът8.1.Имена и думи 8.2.Знак 8.3.Твърдение, изказване, изречение 8.4."Скелет"на изказванията 8.5.Мислене и език

9.Достоверност9.1.Признание 9.2.Пример за безсмъртието 9.3.Мнението9.4.Вярата и увереностите 9.5.Пътят на знанието

10.Знание и предразсъдъци10.1.Опит и разум 10.2.Логическо и практическо убеждение 10.3.Влияе ли волята на съжденията ни? 10.4.Предразсъдъците 10.5.Източниците на човешките предразсъдъци10.6.Най-обичайните предразсъдъци

11.Вероятното11.1.Вяра и увереност 11.2.Субективно необходимото 11.3.Верност и доверие 11.4.Предположения и видимост 11.5.Съмнението

12.Понятията12.1.Що е понятие? 12.2.Логически произход на понятията12.3.Актовете на разсъдъка, "правещи" понятията12.4.Съдържание и обем

12.5.Класификации на понятията 12.6.Употреба

13.Съждение13.1.Съждението изобщо 13.2.Подразделяне на съжденията 13.3.Логически квадрат 13.4.Пропозиционална логика

14.Заключенията на ума14.1.Частите на заключението 14.2.Видове заключения 14.3.Непосредствените заключения на разсъдъка 14.4.Заключение на разума 14.5.Дедуктивни, индуктивни и традуктивни умозаключения

15.Силогизмите15.1.Силогизмът и неговите компоненти 15.2.Фигурите на силогизма 15.3. Графично изобразяване на силогизми 15.4.Модусите, разновидностите силогизми 15.5.Ентимема и полисилогизъм ("сорит")

16.Изкуството на мисълта

ПРАКТИКУМ ПО ЛОГИКАБИБЛИОГРАФИЯ

ПРЕДГОВОР

Изучаването на логика е необходима част от философското образование на съвременния млад човек. Най-лошото, което обаче може да му се случи (въпреки че той, вероятно, искрено желае да се приобщи към философията!), е това да бъде разочарован още в самото начало: както ставаше досега в заниманията по логика не само в училище, но дори и в университета. Тази опасност – за която категорично твърдя, че съществува – трябва да бъде предотвратена: за да стане срещата ни с философията вълнуваща и незабравима. Ако в самото начало се зароди в душата ни вдъхновение, то и любовта към мъдростта скоро ще се пробуди. Разочарованието и скуката обаче пораждат само нови разочарования и скука; да ги победим става все по-трудно и дори невъзможно.

Обикновените "школски" учебници по логика винаги са се отличавали – да признаем това – с порядъчни дози скука и отегчение, на места съвсем непоносими. Изглежда някои други автори на учебници са смятали това даже за необходимо и затова като че ли съзнателно са се постарали да внасят колкото се може повече и скука, и прекалена сухота, и извънредно "тежка" разсъдъчност, обременяващи душата с някаква оловна тежест. Надявали са се, вероятно, че с това внасят някаква своеобразна "внушителност" в логическите си построения; не са разбрали обаче, че така убиватвсичко човешко – а това значи философско! – в тях. Сметнах този каприз за абсолютно неоснователен и затова се опитах да напиша една коренно различна логика, която да е точно това, което другата не е, а именно: жива, пробуждаща философската нагласа и дори страстта за философстване и мислене, човечна, вдъхновяваща.

Продължавам да смятам и едва ли някога ще се разколебая в убеждението си, че мисълта, която не е оживотворена от чувството, скоро омръзва и на самата себе си, а и по начало е чужда на човека. Затова бях овладян от идеята да превъзмогна обикновената представа за един учебник по логика, предлагайки нещо съвършено различно, но също така пронизано от духа на чистата мисъл, от "философичността" на логиката, която все пак е неразделна част на философията. Дали поне отчасти тази идея е довела до появата на нещо наистина заслужаващо труда си, ще отсъдиш ти, млади читателю.

Мой наставник и водач в това начинание беше кьоиигсбергският мислител Имануел Кант, чиято "Логика" наистина е постижение тъкмо в насоката, за която тук стана дума. Вярвам, че именно този хоризонт на "логическия дух" е потребен на младия човек днес. Кантовото изложение на логическата проблематика наистина е образец за съвършенство и в логическия, и в естетическия смисъл на тази дума. По тази причина се оказа, че нищо по-добро от написаното от великия Кант изобщо не може да бъде измислено и казано. Затова се принудих на места почти изцяло да привеждам текста на Кант, отказвайки се и от "кавичките", които нарушаваха целостта на мисълта. По този начин – ставайки някакъв закъснял с два века "съавтор" и популяризатор на кантовата мисъл! – се стремях да предам нейните богатства на младите читатели, много от които едва ли ще посегнат към неговите съчинения някога и изобщо. Но това съвсем не означава, че всичко в този учебник е просто повторение на кантовия, напротив, този последния е едно необходимо допълнение на този, който аз се опитах да напиша със свои сили. Смятам, че едва ли Кант – мислителят, който толкова много е чакал появата на своя популяризатор, на човека, който би могъл съвсем ясно и просто да изложи мисълта му – би възразил на опита в тази насока, направен все пак, макар и толкова късно, чак след два века.

Всеки учебник обаче говори най-добре за самия себе си – чрез това, което представлява не само като намерение, но и като постижение, като осъществяване. Единственото, което може да се даде като съвет на току-що разлистилия го млад човек, пристъпващ към изучаването на логика, е първо доверието към самия себе си – и към своята способност да схваща, свободно употребявайки ума и мисълта си. На второ място се иска и съвсем умерено доверие и към учебника, поставил си голямата цел да бъде "наставник" на младежта във великото изкуство на мисълта. Има ли ги тези две условия, то успехът няма как да не дойде с времето.

май 1997 г.Авторът

ЛОГИКАТА КАТО ИЗКУСТВО НА МИСЪЛТА(Ст.н.с, доктор по философия Стефан Пенов, ИНСТИТУТ ЗА ФИЛОСОФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ, БАН)

След великолепната си книга "ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА", ЛИК 1997 г., която едновременно представлява и авторска монография, и учебно помагало по философска психология за студенти и ученици, Ангел ГРЪНЧАРОВ представя пред любознателния читател своя вариант по "Класическа логика" или "Изкуството на мисълта". Появата на книгата е съвсем навременна и даже крайно необходима. Едностранчивата марксистка теза, че битието на обществото определя съзнанието на хората отдавна е в контрапозиция с не по-малко едностранчивата теза на Колингууд, че цялото развитие се дължи на "филиацията на идеи". От Хегел насам стана известно, че "само духът е достатъчно силен за да устои на противоречията и да се саморазвива", докато материята и общественото развитие ДЕГРАДИРАТ под тяхно действие (срв. Хегел, Науката логика, т.1 и 2, и Ст.Пенов,

Философия на духа, С.,1996, ИК "Гуторанов"). Няма надежда за никое общество и за нито един отделен индивид, ако те не са схванали СЕБЕ СИ КАТО ДУХ, природата като нещо, над което се възвисяваме, собствената си същност и същността на другия – не като привилегирован, природно-материален обект, а като битийстване на самия дух с неговите атрибути: спонтанна активност, интенционалност, релационност спрямо обекта, творчество като създаване на принципно новото и чрез това свобо-да на субекта. Принизявайки себе си до нивото на обект, човекът още повече принизява онтологичния статут на другия и... субектите се заплитат в безсмислени противоречия, които ги изтощават и свеждат до равнището на на несвободни обекти. Накрая за личността и за обществото се получава резултат, он който никой не е доволен, но вече е късно да се направи каквото и да е. Както сполучливо показаха Хегел, Попър и Дж. Икълз, веднъж създаден, третият свят на културата като ВЪПЛЪТЕН ЧОВЕШКИ ДУХ, обективирани транссубективни идеи и реализация на божествения логос съответно в наука, религия, философия, изкуство, субективно познание и трансцендентно-иманентна телеологичност на Вселената, вече става САМОДЕТЕРМИНИРАЩ И АКТИВНО ДЕТЕРМИНИРАЩ информационно-субстанциален принцип.

Класическата-формална и нестандартните логики (напр. диалектическата логика, параконсистентните логики) са съществен компонент на НЕФОРМАЛНОТО множество на третия свят на културата и на субективния дух. Хегел строго предупреждава, че "колкото е забележително, когато за един народ станат непригодни... неговото държавно право, убежденията, нравствените му навици и добродетели, поне толкова е забележително, когато един народ загуби своята МЕТАФИЗИКА", т.е. способността за философска рефлексия върху света и собствената същност на мислещия и самопреживяващ се СУБЕКТИВЕН ДУХ. Логическата култура предпазва от допускането на паралогизми, епентези, удвояване на термина и т.н. Вярно е, че логиката не ни учи да мислим, както и изучаването на физиологията не ни научава на... храносмилане, но и двете ни предпазват от скъпоструващи грешки. Представете си само юрист, лекар, военачалник или пък политик (последното няма нужда да бъде въобразявано, защото е печален факт!), който постоянно допуска грешки в мисленето при вземане на отговорни решения или тенденциозно си служи със софизми. Колегата Ангел Грънчаров с право изтъква, че "изучаването на логика е необходима част от философското образование на младия човек". Нещо повече, трябва да приветстваме реализираната в тази негова книга идея, че преподаването на логика особено в гимназиалните курсове, а защо не и в университетите (?!), не трябва да бъде "сухо", "тежко" и "тромаво". Така е, защото мисленето като съотнасяне на понятия е не само рационален и формализирано детерминирай процес. Логическото мислене е и душевно състояние, неотделимо от общия фон на ПРЕЖИВЯВАНИЯТА на субекта, неточно наричани в англоезичните страни "външен и вътрешен опит ". Авторът избягва две съществени грешки на много други логици: 1.) Отъждествяване на логическата мисъл с онтологията (от Аристотел насам) и 2.)Разглеждането на логиката само като форма, без материя и без съдържание на мислимото. В това отношение А.Грънчаров следва формата на изложение на И.Кант, но е съществено повлиян от още по-големия нестандартен логик, който прави логиката част от една цялостна система, защото "ИСТИНАТА ИМА СИСТЕМЕН ХАРАКТЕР", т.е. от Георг Хегел. Според него "неуместно е да се каже, че логиката се абстрахира от всяко съдържание ", както е неуместно тя да бъде пусто "вместилище" или празна схема. Кант ни показа не само безплодието на наивния реализъм и абстрактната метафизика. Нещо повече: несъобразяването с априорните форми на нагледа, априори интенцията към категории (срв. с Брентано), трансцеденталната аперцепция и диалектика, води до антиномиите на чистия разсъдък и

съдържащите антиномии три метафизични предмета на чистия разум. След Кант именно Хегел беше този, който показа 23 века след Платон, че тотално битийстващият субект на мисленето е едновременно логически, онтологичен, психичен и религиозен, т.е. философски. Той намери сполучливо решение на Кантовите антиномии: "По-висшият, същински въпрос е да се провери, дали нещо трето не е истина (или общ субект – б.а., Ст.П.) на двете" противоположни понятия или противоречиви съждения. Например Платоническата традиция (Плотон, Плотин, Прокъл) и традицията на Аристотел – неотомизмът, намират синтез в неохегелианството и православния исихазъм (виж: "ФИЛОСОФИЯ НА ДУХА", "Философия на религията", гл. II, гл. III, 1У-1, У-4,5, СТ. ПЕНОВ, С, 2000).

Онтологичната йерархия на Универсума пряко се отразява в логическите форми: ЕДИННО (Абсолют, Ens Entium), УМ (, София) като неограничен Субект, нещо повече от essentia, и второ онтологично равнище, СВЕТОВНА ДУША, частни души на крайни субекти (единство на esse и existentia) – ТЯЛО, което е само екзистенция. До-като Бог е ЧИСТ АКТ без потенции, то тялото и материята се оказват сами по себе си чиста потенция, която може двояко да се актуализира: 1.)При опита на Бога: Логосът е лично име на Бога, Той се ражда от Отца и чрез него изразяваме НЕВЪПЛЪТЕНАТА БОЖЕСТВЕНА ПРЕМЪДРОСТ (София) и ВЪПЛЪТЕНИТЕ Божествени идеи като същност на света и иманентно принадлежащи на субективния дух на човека под формата на АРХЕТИПОВЕ и ИНТЕНЦИИ; 2.) Чрез НЕТЛЕННИТЕ БОЖЕСТВЕНИ ЕНЕРГИИ, които се различават понятийно, но онтологически са неотделими от Свръхсъщността на Абсолюта. Човекът е принуден по силата на собственото си битие и битието на света да участва в нетленните божествени енергии, доколкото Бог споделя, но не разделя Своето Свръхбитие и Необусловено-безкрайна Същност-Съществуване. Логико-философски погледнато, в това се състои и актът на Боговъплъщението на второто лице на Св.Троица като реален и телеологичен пример за Богочовека – примиряване на Безкрайния Бог и крайния човек.

Именно книгата на А.Грънчаров ще бъде ЦЕННО УЧЕБНО ПОМАГАЛО за учениците, изучаващи философия и философската дисциплина логика, както и за всеки читател, на когото не е чужд духътна древните атиняни, които "с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това да говорят за или да чуят някое ново учение"(Деян. на св.апостоли, гл.17).

В тази изключително полезна книга обучаващите се и всеки любознателен или "любомъдър" читател ще намери "понятието за Логоса", "началата на логиката". Той ще участва в анализа на способността за мислене, ще определи своя хоризонт на знанието, ще се запита "Що е истина и Истина?", ще се научи, доколкото това е възможно, да се предпазва да греши, ще различи същност и език, достоверност и се-тивна увереност, занине и предразсъдъци, ще определи понятията и категориите, с които си служи в своя познавателен устрем, ще формулира коректни съждения. С тяхна помощ ще прави умозаключение и, използвайки законите на класическата логика и способностите на собствената си цялостна психика, ще постигне по-добра психо-мисловна интеграция. Силогизмите имат свои закони, но МИСЛЕНЕТО Е НЕ САМО НАУКА, ТО Е ИЗКУСТВО.

Ето защо, без да предавам повече от съдържанието, горещо ви препоръчвам професионално-написаното учебно помагало по класическа логика и екзистенциално осмислената философия на уважаемия колега Ангел Грънчаров. Неговият път е част от големия Път към Истината и един сполучлив опит за ПОДРАЖАНИЕ НА БОГОЧОВЕКА или Imitatio Christi.

Януари 2001 г. от Р.Хр. Ст.н.с, доктор по философия СТЕФАН ПЕНОВ, Институт за

философски изследвания, БАН

ВЪВЕДЕНИЕ

Психологията, намираща се в "предверието" на философията, е едно въведение в собствено философската проблематика, пръв "досег" – наистина не съвсем пряк – с философското мислене и разбиране. Установявайки удивителното многообразие на човешки отношения към нещата (и особено отношения на човека към самия себе си!) , при това проявяващи се в строго индивидуалната и субективна форма на душевен живот на отделния човек, психологията се задоволи с неговото описание и с опитите си да го разбере. При това психологията непрекъснато усещаше и съзнаваш, че цялото богатство на човешки отношения е неуловимо и неизразимо, че то й "убягва" и дори й се изплъзва – подобно на това както живакът се оказва неуловим с пръстите на ръката. В крайна сметка психологията сама стигна до признанието за своето безсилие да разбере дълбокото естество на човешката реалност във всичките й измерения – пораждащо се в резултат на отношенията на човека към света и към самия себе си. Същевременно трябва да се отдаде длъжното на психологията, която се явява единствената наука, така плътно приближила се до най-значимите въпроси, които изобщо могат да интересуват човека – защото касаят самия него, неговия живот и съдба. Изучаването на психология затова е най-естественото въведение и подготовка за заниманията с философия. Първият наистина философски въпрос, пред който човекът така или иначе се изправя, е въпросът "Какво аз мога да зная?", формулиран с такава пределена яснота от философа Имануел Кант.

Действително, този въпрос се появява неизбежно и когато съзнанието се овладее от него, то времето за пробуждането на философския интерес у този човек вече е настъпило. Това "аз мога да зная" е въпрос, който заслужава обсъждането си още сега.

Човекът "притежава" една велика душевна сила или способност – мисленето. Тази човешка сила не знае покой, нейната мисия на този свят е истината за нещата – такива, каквито те наистина са. Истината е постижима в знанието, нали в съ-знанието за нещо ("със-знание-то"!) ние се добираме донеговата същност; във всеки случай знанието, а не заблуждението е онова, което ни приближава до истината. Всеки човек е способен да мисли – и го прави, доколкото и както може. Обикновено се смята, че мисленето е някаква природна "склонност" на човешките същества, които като че ли "по рождение" всеотдайно са му отдадени, т.е. обичат и се стремят да мислят. Излиза, че ние един вид "така сме устроени" – да мислим! – и затова се казва, че човекът е "мислещо същество". Вярно е, че човек може да мисли и без специално да е бил "обучаван" в мисленето – подобно на това, както всеки от нас е в състояние... "да храносмила, без да е изучавал физиология"(Хегел). Смятат, че "понеже ни се налага" да мислим, ние "сме се опитвали да го правим" – и затова отдавна сме "привикнали". От една страна това е така, но има и друга страна: ние, следователно, сами себе си сме направили мислещи, станали сме опитни в мисленето, възползвали сме се от ума си, от душевната способност, наречена мислене. Ясно е, че ние "по рождение" или по заложба не сме мислещи, и затова не бива да се смята, "мисълта е вродена" у човека, че "умеем" и "сме склонни" изначално да мислим. Бог, давайки ни безсмъртна душа, ни е дал и възможността да бъдем мислещи, но ние ставаме такива чрез познанието – в опитите си да търсим яснота, да разбираме, да не сме безразлични към истината. Следователно, човешката способност и склонност, свързвана с мисленето и познанието, подлежи на развитие и усъвършенстване, тя не ни е дадена веднъж и завинаги – за да сме сигурни, че я "притежаваме стопроцентово", както сме сигурни, например, в това, че в джоба ни се намира някоя монета. Умът сам по себе си е нещо ценно и необходимо в живота, но от това следва, че сме длъжни непрекъснато да го употребяваме и дори "изостряме"; нали ако го изоставим, то – както това става и с всеки друг "инструмент"! – може да се окаже, че е станал негоден, "затъпял", "ръждясал" или пък дори "мухлясал". Умът и мисълта на човека се развиват и подобряват единствено в приложението им, т.е. в познанието, в поставянето на смислени въпроси и в търсенето на отговорите, в умствената активност (в никакъв случай не в "ленивостта" и в пасивността!) на душата. Всичко това е така, но не си ли струва още сега да се запитаме относно това как човек мисли, т.е. относно условията, които благоприятстват нашето мислене и дейността на ума, които са им жизнено необходими и без които те са нещо друго, но не и мислене, не и познание?

Тази задача пред човешката мисъл – "мислене за самото мислене " (Аристотел) или "познание за самото познание " (Кант) – рано или късно бива осъзната; решаването й е особено потребно за младия човек. Може справедливо да се каже, че тя е едно от началата, един от изворите на философстването и на философията. Мисленето – както и всяка друга човешка активност е дейност – си има своите "тънкости" и правила, които е добре да бъдат открити и да се знаят: за да бъдат ефективно прилагани и използвани непрекъснато. Осъзнаването и "разнищването" на собствената ни мисъл, търсенето на законите, определящи и скрито насочващи мисленето на човека, е важен жизнен проблем пред всеки един от нас. Мисленето не е и не трябва да бъде сляпо лутане из непроходим лабиринт, случайно налучкване на някакви съмнителни "истини", безсъзнателно и хаотично, потънало в мрак, без никаква светлинна, движение без цел и посока. Философията отдавна се е заела със задачата да помага на всеки човек, който се опитва да разбере тайните на мисълта и на ума, на човека, който иска да е наясно със себе си – що се отнася и до неговата познавателна способност (наред с всичко останало!). Тази част от философията, която се занимава специално с мисленето и неговите правила и закони, от векове насам се нарича логика. Предстоят ни занимания с тази древна и същевременно модерна философска дисциплина.

Психологията смята, че всички мислят различно – всеки както и доколкото може да мисли. Това е вярно от една страна, индивидуалните особености на ума са факт, който никой не отрича. Логиката обаче стига до нещо на пръв поглед парадоксално: че хората въпреки всичко са длъжни да мислят еднакво (стига да искат да мислят правилно!). И логиката си има своите основания за един такъв извод, които ни предстои да разберем. Оказва се, че според логиката човек трябва сам да ограничи безпределната свобода на своята мисъл – и тъкмо по този начин да я постигне в нейната чистота. Едва по този начин ще можем да мислим истински и пълноценно, едва тогава заниманията ни с мислене ще придобият вярната посока. Защото нашата мисъл не е произвол и своеволие, а хармонична и чиста проява на човешкия дух, към който всеки от нас е длъжен да се приобщи, да го намери у себе си. Тайнствата и "тънкостите" на човешката мисъл, овладяна от страст към истината, са именно област на логиката като философска дисциплина. Към нея трябва да се преизпълним с доверие – ако искаме да бъдем наистина мислещи. Това не е толкова трудно, иска се само да го пожелаем...

1.Понятие за

Най-трудното в една наука – особено пък във философията, която е... "нещо повече" от наука – е началото, т.е. откъде да се започне, как да се тръгне в познанието. Това е така, защото тук избираме посока и път, същевременно трябвада се признае, че ние все още "нищо не знаем", нищо не сме постигнали, пред нас е едно празно поле, една неизследвана територия. Независимо от това дали лъгатвече е бил извървян преди нас от други хора, ние сме в самото начало и трябва да изберем посоката, която ще определя движението на мисълта ни. Не можем да следваме стъпка по стъпка тези, които са вървели по някакъв път преди нас, ние трябва да направим своите си стъпки, а защо не и да поемем по свойпът. Науката губи основната част от смисъла си (и от своята привлекателност!) ако ни принуждава само да вървим по отдавна прокарани, подравнени и извървяни пътища, т.е. ако от-нема свободата ни. В заниманията си с която и да е наука непрекъснато трябва да усещаме своята самостоятелност, свободната употреба на собствения ум.

Действително, откъде да тръгнем? Кое е началото на познанието, свъзвано с логиката? Не трябва нищо да приемаме като готово и дадено, не трябва нищо да препоставяме като предварително ясно и доказано. Единствената безусловна и необходима предпоставка би трябвало да бъде нашето желание за разбиране, собственото ни любопитство към новото и неизвестно познание, с което сме се заели. Нека да тръгнем все пак отнякъде – не можем безкрайно да си оставаме нерешителни! – нека да започнем с изясняването на думата , която лежи в основата и на думата логика...

1.Откриването на -а

Това е направил гръцкият философ Хераклит от гр. Ефес, живял около 520-460 г. преди раждането на Христос. Произхождал от царски род, но още млад се отказал от титлата си, защото душата му го "дърпала" другаде. На-ричали го "Тъмния''и "Плачещия"философ, защото, първо, изказванията му били "неясни", "неразбираеми", нуждаещи се от тълкуване или "тъмни" и, на второ място, защото смятал, че съдбата на човека на тази земя заслужава само окайване и оплакване. Съвременниците му го смятали за "многоумен", но и надменен повече и от който и да е друг, защото обичал да казва следните думи: "Многознайството на ум не учи, в противен случай то би научило и Хезиод, и Питагор, и Ксенофан.". Смятал е, че съществува "една мъдрост – да се постига Знанието, което управлява всичко чрез всичко", а също е казвал, че "за закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени". Възневидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви, или, по дру-ги сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се бил уединил, за да се отдаде на философията. (Само вечер Хераклит излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета!) На този общо взето странен човек било съдено да открие тайнствения и многозначителен .

-ът според Хераклит е законна, съществуващото, който трябва да бъде "чут"от хората и изразен в слово. -ът е душата на -а и той "повиква" хората, но те не го чуват, а даже и да го чуят, не могат да го схванат и постигнат. Светът е цялост, падреденост и хармония, задавана от -а, и съзнанието на човека не трябва да й бъде чуждо, а е длъжно да се проникне от нея. Отделните неща "текат", изменят се, възникват и се разрушават, но цялото запазва своята стабилност, единство и хармония благодарение на живия . Изказванията и разсъжденията на човека трябва да бъдат съзвучни на -а – и ако това бъде постигнато, се ражда словото, чиято пълноценност се дължи на съгласуваността му с -а. -ът задава космическия ритъм и подредеността на мирозданието, светът е хармоничен, единен и прекрасен, защото е оживотворен от -а. Можем да кажем и това, че -ът е бил победен от -а и така се е появил -а. Общо взето така си е представял -а неговият откривател Хераклит.

2.Смисъл и

Векове по-късно последователите на Платон, т.н. неоплатоници, стигат до разбирането, че -ът е "изтичане"' (еманация) на умопостигаемия свят, който твори и формира нашия, сетивния свят, явявайки се негова душа. Носител на духовна същност е именно словото (-а), то превръща нищото, небитието (инертната, пасивна материя) в живо битие, в динамична и активна реалност, в свят .

В християнското учение -ът е преосмислен и разбран като слово на личния и жив.баг, "повикващ" с това слово нещата и така изваждащ ги от небитието. В Евангелието от Йоан е казано: "В начало бе -ът, и -ът беше у Бога, и -ът бе Бог". Трябва да се знае, че гръцката дума , обикновено се превежда с думата "слово". Цялата история на земния живот на Иисус Христос се разглежда като въплъщение и "очовечаване" на -а. Христос донася на хората откровението (или слово на живота) и самият той е това откровение, саморазкриване на невидимия Бог. По такъв начин по естеството си (по своята вечна същност) -ът предвечно се поражда от самия Бог-Отец, а по начина си на действие е въплътеният Син Божий и Син Човешки. В света -ът действа чрез нетленните Божествени Енергии като единство на Слово и Дело, Закон и Приложение, Знание и Осъществяване, (виж гл.И, 3, ФИЛОСОФИЯ НА РЕЛИГИЯТА, "Човешкият дух като субект на богопознание...")

Тази историческа справка вече е достатъчна за да направим необходи-мите философски обобщения.

Понятието е многозначно понятие. Λ-ът е в едно и също време и слово (или изказване, изречение, реч), и смисъл (или понятие, разсъждение, основание). Видяхме, че слово тук се разбира не просто като звук, който можем да чуем, но и нещо повече от това, а именно като смисъл, който ни се явява, оформя и подрежда чрез речта. Съществува още един нюанс в поня-тието за , свързван с обикновената битова потребност от броене, "пра-вене на сметки", даване на отчет. Съобразно него -ът е даденото, за което умът трябва да си дава отчет, "да държи сметка", и в същото време -ът е самата тази "отчитаща "дейност на ума. Накрая, -ът е пряката смислова подреденост на битието и съзнанието, противоположна на всичко “безотчетно” и безсловесно, не даващо отговор и безотговорно, безсмислено и безформено, неподредено и хаотично в света, живота и човека. Не се ли оказа този едно прекалено богато по смисъл и многолико понятие?

Нека да съберем "на куп" всички значения на думата .Л-ът е слово, изказване, реч, изречение, смисъл, понятие, разсъждение, основание, подреденост, даваща хармонията на нещата и на нашите мисли, нещо, за което умът трябва “да си прави сметка”, "да държи отчет", да отчита. Каква е връзката между тези значения, има ли нещо, което да ги обединява в една цялост, в някакво единство? Можем ли другояче да наречем -а, поне с една или две думи, които да носят в себе си целият този пребогат смисъл?

Има такава възможност. Л-ът е знание и също така разум. С това е казано всичко, по-просто от това не може да се каже. Трябва да разбираме -а пълноценно и истински – дават ли ни тези две думи самата истина за -а, неговата изключителна ценност за човека и живота? Казахме също, че -ът е смисъл, т.е. той може да се постигне с мисъл, той е с-мисъл. Нашият разум или дори ум, търсейки знанието, го намира с мисълта си, нали с мисълта си постигаме с-мисъл-а! Това не означава, че нашата мисъл или пък ние самите създаваме смисъла, напротив, ние можем само да го съзнаваме, със знание да се отнасяме към него. Нищо повече от това човекът не е в състояние да направи, но и то съвсем не е малко. Искаме да знаем нещо, искаме да постигнем по-знание за него. Това означава да изпълним себе си със-знание, т.е. да имаме вече съ-знание за него. Търсенето на знанието и достигането до съ-знание чрез по-знанието е една изключително човешка потребност – и способност. Ние трябва да отворим очите и слуха си към нещата, към битието и да "видим" същината му, да чуем неговия зов, да намерим -а, речта, словото, смисъла, който то иска да ни даде или каже. Л-ът е там, в недрата на битието, във всичко-и-навсякъде-съществуващото – и ние не трябва да сме слепи и глухи към неговия зов. Нашият ум и разум, нашата душа трябва да се изпълни с -а, нашата мисъл трябва да прозре с-мисъл-а, който -ът иска да й даде. Не трябва да ограждаме съзнанието си със стени от битието, напротив, трябва да събаряме стените между себе си и него. -ът е законът на битието, ние не можем да оставаме в пълно беззаконие, в противоречие с -а. Трябва да търсим "пролуки", водещи ни пряко към истината на битието и към неговия живот: ако не го правим, това ще бъде гибелно за нас. Защото нали и ние сме част от това битие и този живот, тогава как можем да оставаме встрани от него? Л-ът е душата на всичко съществуващо в неговата цялост и единство, ние трябва да се включим и да участваме в нейния пулс и ритъм – за да живеем пълноценно. Нали животът ни не трябва да протича в непрогледна тъмнина, нека тогава да се стремим към светлината! Л-ът я носи в себе си и може да ни я даде, от нас се иска само да я видим...

3.Умопостигаемият святХераклит се е питал какво е мъдростта, какво означава да гледаме на

света "мъдро". Той се е стремял да открие и напише някакво ръководство за мъдрост, което "да отвори очите" и разума на хората. Смятал е обаче, че не на всички е дадено да притежават мъдростта, но по силите им е да се увли-чат от мъдростта на мъдрия човек, на мъдреца, а най-малкото поне да живеят с предчувствието, че мъдрост все пак съществува. Хераклит е искал да каже на другите какво е онова, което прави мъдреца мъдър, един вид посветен ъ тайнствата на съществуващото, в неговите неизразими мистерии. Не само Хераклит се е увличал от търсенето на мъдростта, в намирането на път към нея; но той е един от първите, за които мъдростта е толкова значима, че не е грях да отдадеш живота си за нея.

Отговорът на Хераклит и на мнозина от философите след него е: знанието прави мъдреца мъдър. Той смята, че най-малкото щом някой е знаещ, той вече е напреднал по пътя, водещ към мъдростта. "Да знае всичко” е отликата на мъдреца от другите хора, а за философите е присъщо поне да се отнасят с любовкъм такова всеобхватно знание и мъдрост. Векове наред се е смятало, че знанието е равно на мъдростта, и в това положение има голям смисъл. Знанието се предава от мъдреца към неговия ученик чрез словото, благодарение на -а. -ът обаче съществува преди неговото актуално изричане от мъдреца, той е и преди самият мъдрец, той е вечен и валиден за всички времена и хора. Цялата работа следователно се свежда до това -ът да достъпен ако не за всички хора, то поне на най-добрите от тях, отличаващи се с разум и знание. Мъдреците (а след Питагор, който измислил думата философия – философите) имат мисията да разпространяват -а сред човешките същества, да го правят близък на всеки човек, на човека, който иска да не е безразличен към истината на битието, към мъдростта.

Но още Хераклит е открил нещо твърде съществено: трябва да се стремим към "единното знание за всичко", а не просто към това "да знаем всичко". Знанието за всичкото, за съществуващото като една цялост, съвсем не се свежда до "многознайството" и многоучеността – която, както той казва, "никого не е научила на ум". Истината е в това да знаеш единното, даващо живот на "всичкото", докато многоучеността се е заела с нещо безнадеждно: да знае всичко. Затова "многознайковците" и многоучените не подозират за съществуването на -а, в това се корени тяхната вечна обреченост на празнословие. Мъдрецът, а също така и философът (или поне стремящият се да философства смислено човек) се опитва да говори разумни неща, а не да... знае всичко. Той затова се стреми към -а, който единствен може да му даде смисъла.

Ако гледаме на обкръжаващия ни свят с очите на "многознайкото", ние разпиляваме умствената си енергия, прахосваме я напразно. Той "вижда всичко" и "иска да знае всичко", но не в това се състои работата. Трябва да се търси онова, което дава живота на "всичко съществуващото" и затова не лежи на повърхността на нещата, а е дълбоко вътре в тях. Трябва да се стремим не към онова, което е достъпно просто с очите, а към онова, което се открива само па. разума. Другояче казано, трябва да се стремим към -а, а грешката на многоучените е в това, че те се опират и изхождат от -а.

-ът не си заслужава усилията да бъде подреден и осмислен, -ът не може да роди нищо друго освен пак – който този път вече е в умовете и душите на многознайковците. Единствено -ът поражда хармония, знание и разум ъ нашите души, единствено търсенето на -а има смисъл – защото -ът е носителят на смисъла, опората на всеки смисъл, на всяка мисъл, на разума и на знанието.

В крайна сметка трябва да се знае само едно нещо: -ът е сърцевината на всяко знание и на разума на човека. Нужно е да бъдем разумни, съвсем не трябва да искаме да сме многознаещи. Светът на -а е умопостигаем свят на прекрасната хармония, който одухотворява и дава живот на нашия свят, на света, който виждаме с очите си. Когато ставаме разумни или просто умни, то това не значи, че ние "сега-и-тук" си съчиняваме някакъв свой собствен... ум и разум. Това последното не е по силите на човека, ние не сме богове. От нас се иска само това да отворим душата си към Разума и -а, който е е вечен, който е съществувал преди нас – и ще съществува когато нас вече ни няма. Щом Бог ни е дал ум, то той ни е смятал за достойни да навлезем в умопостигаемия свят на Разума и -а. Употребявайки свободно своя ум съобразно единния , ние можем да изпълним тази висша повеля на своя Създател.

4.Логичност и логика

От казаното по-горе следва, че човек не бива да живее в раздор -а, а трябва да съобразява своята мисъл и своите действия с него. Този е пътят на разумността и мъдростта, вървейки по него, ние постепенно се избавяме от безсмислието, което иначе може изцяло да ни овладее. Нашето съзнание, доколкото е наистина съ-знание, ни прави "логични" – защото знанието е област на достъпния за човека , -ът, постигнат и изразен в човешко слово. "Инструмент"'на логичността е мисълта, на нея именно е податлив с-мисъл-а на нещата и на битието. Мисълта на човека е възможността му да се приобщи към единния природен и космически и разум, към живия Божествен .

Философията в тази своя органична част, наречена логика, се опитва да съгласува нашата човешка същност – нашият ум, разсъдък, интелект, наше-то съзнание, познание, мислене – с хармонията на -а и Разума. Човекът – казахме вече това – намира в себе си една заложена потребност и способност да мисли и познава, един незадоволим интерес и дори "инстинкт" или страст към истината. Дълбок израз на този човешки интерес и на тази потребност е философстването и философията. Тези последните не са нещо "прибавено" ("пришито"!) към нашата същност, а пряко произлизат от нея, чрез тях тя разкрива самата себе си. Търсенето на разумността, пораждана от -а, е предназначение на философията.

Логиката като философска дисциплина се опира и пряко произлиза от душевната сила, наречена мислене, разсъдък, интелект. Ще изследваме тази душевна сила вече не от позицията на психологията, а от една нова гледна точка, тази на логиката. Логиката е осъзнаване на това как човек прилага своя интелект в познанието, както съгласува с -а, със закона на съществуващото. Логиката ни говори за това какво трябва да правим когато искаме да мислим правилно и истинно, т.е. в съгласие с вътрешното естество на -а и разума. Логиката също така е изследване на смисленото говорене и познание за нещата, т.е. на вярната, на основателната реч. Тя може да ни каже как трябва да строим изказванията и изреченията – така че в тях да възникне една логическа хармония и красота, достижима от човешката мисъл и познание. Разбира се, за да се усвои всичко това (и то успешно!) от всеки желаещ, трябва да се извърви търпеливо нелек и стръмен път.

2.Началата на логиката

По необходимост тук отново поставям въпроса за началата на логиката, т.е. за изходните опорни точкииа нашата мисъл – когато тя се опитва да мисли върху самата себе си, за самата себе си. Трябва да намерим прости, ясни и очевидни положения, ненуждаещи се от особено доказване, от които – като от нещо твърдо и здраво – тръгва мисълта в своето самопознание. Това са твър-дения, които – подобно на аксиомите на математиката – не се извеждат от нищо друго, а служат за основа на всичките ни по-нататъшни изводи. Те са нещо първо, прието "на вяра", което се превръща в начална опорна точка на мисълта. С други думи казано, те са изходна предпоставка на мисълта, неин постулат. Какво, впрочем, е постулат и как той се определя?

1.Постулат и постулиране

Тези думи може би звучат "страшно", съвсем объркващо, но зад тях не се крие нищо сложно и неразбираемо. Не ги въвеждам случайно, без тях просто не може.

Да постулирам нещо означава да изразя своята интуиция, вътрешното си предчувствие относно предмета на своята мисъл. Аз избирам и решавам, че това ще бъде началото на моето разсъждение – без да зная защо точно него избирам и без да мога да обясня точно и пълно защо оттук тръгвам. Ако можех да обясня, това означава да посоча друго, по-основно твърдение, което да определи настоящото ми твърдение. Но тогава другото става "по-първо", изходно и определящо, а нали аз търся първо и начално положение, в сравнение с което всички останали са производни и следващи? Постулатът от нищо не следва, напротив, всичко друго следва и зависи от него. Щом моят постулат не бива да бъде извеждан от други твърдения, то ясно е, че той не може да бъде обяснявай и доказван. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да се осланям на своята интуиция, която ме насочва да приема за начало на разсъждението си това твърдение. Понеже нямам друг изход в тази ситуация, в която е попаднала моята мисъл, аз се подвеждам от интуицията си и вярвам, че тя правилно е отсъдила. Аз не мога да зная дали това е така, но тъй като нищо друго не ми остава, се опирам на своята безсъзнателна увереност, на своята интуиция. Следователно тук не може и да става дума за истински избор на едно от няколко възможни положения въз основа на съзнателни аргументи и мотиви: защото за него ще ми бъдат необходими "по-първи" твърдения, които аз не мога, няма как да имам. Всички наши възможни твърдения са подредени и свързани едно с друго в "мисловни вериги” или редици, но нали трябва да има едно първо и начално твърдение, което от нищо не следва: защото именно е начало"? Относно неговото определяне ние се опираме единствено на интуицията, на безсъзнателната увереност и на вярата си. Вярата е такава удивителна човешка способност, която не изисква никакви аргументи и основания за себе си, нея просто я има или я няма: "Вярвам, че е така!" или "Вярвам, че това трябва да бъде така!" – ето ги непоклатимите от нищо положения на вярата и интуицията, които стоят в основата на всички наши твърдения за нещата, в основата на всички наши знания. Увереността, произлизаща от вярата, е Архимедовата опорна точка на мисълта и на знанието, без която никакво човешко познание не може да има. Интуитивната увереност е напълно достатъчна за да тръгне мисълта ми в някаква посока, от нея аз черпя по-нататък аргументи и сила за мисълта си, върху нея аз строя сложната и внушителна "постройка" на знанието и познанието си.

След като интуицията ми е подсказала един или няколко постулата, върху тях аз вече мога да изграждам плетеницата на своите твърдения, мисли и знания. Всичко по-нататък необходимо произлиза от постулатите, дължи се на тях, изцяло зависи от тях. Появяват се вериги от мисли, които водят "на-някъде", но аз самият не зная и къде те ще ме изведат. Това е така, защото ако аз предварително знаех онова, което искам да открия и разбера, ако то ми беше известно преди да почна да мисля за него, то тогава има ли смисъл изобщо да бъде търсено? Нали нашето познание е насочено към търсене на неизвестното, а не към потвърждаване на онова, което "и без това си знаем", което е "ясно само по себе си"? Търсеното трябва да бъде извод, резултат на разсъждението, а не предпоставено знание или мнение, което искаме да наложим – или потвърдим. Истинското познание бива насочвано единствено от стремежа към разбиране и проясняване, а не от желанието да налагаме единствено самите себе си, своите предразсъдъци, предубеждения, своята, накрая, ограниченост. Нали познанието трябва да разшири и задълбочи моите възможности и моята мисъл, а не просто да я "препотвърди", т.е. да остане в границите на предварително зададена рамка, тази на "готово даденото” и "ясното само по себе си"?

Това, че аз не зная края на своето разсъждение още преди да съм го предприел, е, следователно, нещо съвсем естествено. Ориентирите на моята мисъл се "съдържат" или са "заложени" в самата нея, т.е. в постулатите, от които съм тръгнал. Аз съм длъжен да следвам само тях, само такива вътрешно присъщи на моите постулати ориентири. Нямам право нищо да добавям "отстрани", т.е. да привнасям нещо, което да е породено от други постулати или предпоставки. Това е така, защото всичко, което не следва от моите постулати, е външно по отношение на тях, и следователно то руши орга-ничната връзка на моите твърдения и изводи. Но да спра дотук и да предло-жа да погледнем на всичко това от друг ъгъл.

2.Принцип и система

Казах, че твърденията се подреждат във "верига", произлизайки от пос-тулати. Те, следователно, трябва да придобият формата на една цялост единство, появявайки се естествено и непроизволно в резултат на развитието на постулатите. Освен това в поредицата от твърдения трябва да съществува вътрешна и необходима връзка. На това място възниква въпросът: как се поражда връзката между твърденията, благодарение на какво тя изобщо съществува?

Онова, което придава единството и целостта на дадени твърдения се нарича принцип. Принципът е обединяващото ядро на твърденията, "фокусът", през който те се пречупват, за да придобият единството и целостта, които са им потребни. Следователно принципът свързва и придава общност на твърденията, насочва ги в определена посока, преодолява опасността да бъдат несвързани и разнопосочни. На разсъжденията без принцип липсва ориентир, при тях не може да има яснота и последователност, "стегнатост" и хармоничност, те са "разводнени" и като че ли "отрупани накуп", такива разсъждения са хаотични, неподредени, неразчленени, смесени и пр. Нашият ум изисква ред и стройностш поредицата от мисли и ненавижда "бъркотията" и неяснотата, неразбираемата сложност и изкуствената, умишлено създавана трудност. Разсъжденията ни трябва да стават с лекота, а тази лекота я получаваме само тогава, когато сме водени от принцип и сме верни на него. Принципът е този, който като че ли ни "подсказва" следващите твърдения, направлява хода на на нашата мисъл, увлича ни в неговото понататъшно изразяване и развиване. Появата на трудност означава "изгубване" на принципа или дори "измяна" на нашия собствен, дълбоко потребен и свободно избран принцип. Обикновено казваме, че ние "провеждаме" някакъв принцип, но вярното е това, че колкото ние него водим, толкова и той води и направлява нашето съзнание по пътя на познанието и мисленето.

Разсъжденията, водени от принцип и пораждани от неговия вътрешен потенциал и сила, съвсем естествено придобиват формата на система. Сис-темата е образование, в което Частите са свързани в нещо цяло и единно. Впрочем, думата "система "произлиза от гръцката дума (система), която означава точно това: "цялото, съставено от части, съединението, съвкупността от елементи". Отделните твърдения ако са "частите" или елементите, то от тях трябва, следователно, да възникне цялостната мисъл, т.е. -та от твърдения. -та е образование и подреденост на частите, свързаност на всичките твърдения в една "постройка", която си има фундамент или основа (постулатите), "скелет" и "тяло", т.е. вътрешна конструкция, която поддържа частите и ги крепи от разпадане, "свързващ материал", подобен на хоросана и цимента в строителство, "спойващ " елементите в нещо цяло, и, накрая, "връх" или "покрив", който увенчава и завършва цялото "съоръжение". Описаният по-горе характер на системата е именно от архитектонически вид, другояче казано, връзката в нея е архитектоническа. Както архитектът създава проект на, постройката, а строителят я изгражда от основите до комина, по същия начин възниква архитектоническата връзка между мислите и нашите разсъждения, като разликата е само в това, че тук архитект и изпълнител съвпадат. При архитектоническата връзка спойката на частите в единна система е здрава и Не позволява разпадането, както и отпадането (без последици за цялото) на някоя обособена част. Системата от този вид буквално се гради част по част съобразно някакъв план или цел, цялото може да бъде видяно в идеална форма (като проект) преди още да е завършено или изпълнено. Много често ние свързваме нашите мисли именно по архитектонически начин, тук просто се искат известни умения за изграждане на цялостни разсъждения чрез свързване на части. (По същия начин, мога да добавя, домакинята плете своя пуловер, прокарвайки нишката – принципа! – през много фигури и "заврънкулки" докато постигне желаното, произведението на своето изкуство.)

Съществува обаче и друг тип връзка между частите, а именно органи-ческата. Нашите мисли могат да бъдат свързани и органически, т.е. по ана-логия с "честите" (органите) на живия организъм. Ясно е, че това е по-висш и по-труден за осъществяване начин на мислене, при който се постига не-пълноценна цялост и хармония на разсъжденията. Тук само условно можем да говорим за "система от мисли", тук се появява една и единна жива мисъл, при която отношението на частите съхранява най-съвършено единство и цялост. На пръв поглед е трудно да се схване разликата между двата вида връзка на мислите и затова ще приведа думите на великия немски философ Артур Шопенхауер (1778-1860), в които най-ясно и добре се изразява тази разлика: "Системата от мисли трябва неминуемо да има архитектоническа връзка, т.е. такава, в която едната част постоянно поддържа другата, не бидейки обаче също от нея поддържана, крайъгълният камък поддържа накрая всички останали, не бидейки от тях поддържан, върхът е поддържан, сам не под-държайки. Единната мисъл, напротив, даже и ако позволява – заради ней-ното предаване на другите – разделянето й на части, то връзката на тези части все пак трябва да бъде органическа, т.е. такава, в която всяка част дотолкова съдържа в себе си цялото, доколкото и сама се поддържа от цяло-то, никоя не е първа и никоя не е последна, цяла та мисъл посредством всяка част придобива повече яснота и даже и най-малката част не може да бъде разбрана напълно докато предварително не е разбрано цялото."

Ние по-нататък отделно ще изследваме двата типа връзка. Тук можем да кажем само това, че архитектонично построената мисъл е характерна за науката, докато мисълта от органически тип е повече срещана във филосо-фията – и в изкуството.

3.Форма на мисълта

Всяка мисъл или всяко твърдение по определен начин ни каза нещо за нещо. Тук, следователно, откриваме три основни момента:

онова, за което мисля. Става дума за предмета на мисълта, или мисли-мото. Мисълта се отнася за нещо, пък дори и това нещо да е... нищото или, да речем, всичко. Можем да мислим за нищото, то значи е станало предмет на мисълта, но да мислим нищо, т.е. да липсва предмет на мисълта, е невъзможно;

онова, което мисля. Това е "материята ", "материала" или съдържанието на мисълта. Тук нещата са още по-ясни: ако някой ни попита "Какво мислиш?” и ние отвърнем: "Нищо", то това означава, че този човек не мисли, че в неговото съзнание липсва всякаква мисъл. Но когато мисли, човек винаги "мислинещо", т.е. мисълта му съдържа нещо, има "материя" или "материал". Когато кажем: "Мисля си нещо", то това "нещо" е тъкмо съдържанието на мисълта ни;

как, по какъв начин мисля. Тук вече въпросът не е дали изобщо мисля "нещо за нещо", а за това как, по какъв начин мисля. Мисълта, безразлично каква е тя, е организирана по някакъв начин, частите й са свързани така или иначе, тя – другояче казано – е оформена някак или има своя форма. Казвайки "форма", не трябва да разбираме начина на съществуване на мисълта, т.е. "под каква форма" тя съществува – писмена, говорима, "казана" с жест, мимика на лицето, бързо или бавно изразена и пр. Това също е форма, но външна и несъществена, по-важна е вътрешната, изграждащата самата мисъл и организиращата я форма. Тази форма е съществената и необходима структура на мисълта, устойчивата връзка на нейните части, тя именно придава единството и целостта, органиката на тази конкретна и съществуваща мисъл. Кой от тези три аспекта интересува най-вече логиката? Дали "за какво ", или пък "какво", или, накрая, "как" мислим?

"Предметите", за които можем да мислим, нямат брой, за всичко същес-твуващо на този свят може да се мисли. Науките си подбират някаква област на съществуващото и мислят за нея, опитват се да я познаят, да достигнат до знание за нещата, които я съставят.

Същевременно те са избрали и "ъгъла ", под който гледат на нещата, позицията, която човекът изобщо може да има към тях. Затова първият въп-рос: "За какво човек може да мисли?" е интересен за отделните науки. Зато-ва те осъществяват познание на нещата, съществуващи на този свят.

Естеството или съдържанието на човешките мисли също така е необхватно, хората могат да мислят каквото си искат, тук съществува безразделна свобода. Невъзможно е да се подредят или пък изследват съдържанията на мислите на всички същества, на мислите, които някому могат да хрумнат. Отчасти в тази област на съдържанието на мислите можем да се интересуваме единствено от мотивите, които карат хората да мислят едно или друго нещо. Следователно съществува въпроса: Защо така мисля?" (или: "Защо мисля това?") и на него се опитва да отговаря психологията. Логиката няма никакво отношение към тези въпроси.

Възможно е обаче да се интересуваме от самото отношение между пред-мет, съдържание и форма на мисълта, което е твърде важно – ако искаме да разберем основното за човешкото познание. Тук вече трябва да се включи и мислещият, т.е. субектът на мисълта и познанието или човекът като същество с определена способност за познание. Този проблем за човешкото познание изобщо, за връзката между предмет (обект), субект (човекът), между форма и съдържание на мислите и знанията, както и за тяхното отношение и зависимост, е област на философията в тази нейна част, наречена "гносеология", учение за познанието, или пък "епистемология", учение за самото знание.

4.Логиката

Логиката не се интересува нито от това "за какво" или "какво"мислим, нито пък от връзката между "за какво", "какво" или "как"мислим. За логиката е съществен единствено третият въпрос, а именно въпроса "Как, по какъв начин?". От всичко останало логиката освобождава вниманието си за "да може да се концентрира върху това: "Как мисли всеки човек – когато наистина мисли?". Следователно става дума не за всяко човешко мислене, а само за пълноценното, "истинското", разумното мислене, или за мисленето на всяко разумно същество. За да стигнем до формата на разумното мислене трябвада се откъснем от специфично човешкото, особеното и субективното в нашите мисли – за да блесне накрая истинното, всеобщото и необходимо мислене. Това трябва да се разбере много добре, защото съществуват и спе-цифично човешки начини на мислене – да речем "мисленето на българите" или пък на англичанитеили немците, също, да речем, на... гейовете! – които изобщо не интересуват логиката. Така накратко стигаме до следното разби-ране: логиката е философия на принципите, началата и формите на истин-ното, разумното мислене. Тя се ориентира към търсене на средствата за дос-тигане на една цел: истината. Оказва се, че логиката се стреми да открие основанията, изворите, средствата и правилата на истинното мислене и се опитва нищо друго да не отклонява нейното внимание. За нея всяко твърдение, изказано от човек, е или истинно, или погрешно (неистинно, "лъжа"), а всички нюанси между тези два полюса оставя без внимание. Ограничавайки се с най-същественото, което изобщо може да е свързано с мисленето и неговите форми, логиката обединява силите и концентрира мощта си в една посока: истината, разума, -а. Това обяснява непреходността на нейните достижения.

Посочените признаци на логическото познание дават основание да на-ричат науката, свързана с него, формална логика. "Формалността " се извежда от това, че формата на мисленето е център на нейните занимания. За да се избегнат отрицателни смислови нюанси – "формална"'и "неформална", "формалност" и дори "униформеност" – нека я наричаме с по-достойното й име: класическа логика. Всъщност тя се стреми да открие и да ни даде точно това: класическата, съвършената мисъл. За човека, претендиращ да е дори единственото “мислещо същество” в цялата Вселена, нима може да има нещо по-значимо от това?!

3.Способността за мислене

Мислещият, човекът, който мисли, е интересен за психологията и за философията; затова именно те се занимават с изучаването му. За логиката това кой мисли е съвсем безразлично, казахме, тя се пита само как мисли всеки мислещ човек, човекът, който при това наистина мисли (а не се заб-луждава, че прави точно това!). От друга страна за логиката е твърде важно да разбере как трябва да мисли всеки човек – ако иска това, което прави, с основание р,а. бъде приемано за мислене в неговия истински смисъл. Това е така, защото истинското, пълноценното мислене изисква известни усилия, свеждащи се до спазването на правила, които сме длъжни така или иначе да спазваме. Обикновено човик мисли "както се случи" или "както дойде", а също и както си иска, т.е. възползвайки се от свободата си. Такова мислене не е съвсем пълноценно и основателно, на него се дължи разноезичието между хората или това, че те не могат да се разбират напълно, да са убедителни, да говорят основателно и категорично истинно. Ясно е, че само в редки случаи някои човешки същества съзнателно лъжат или заблуждават другите, но повсеместно хората сами себе си (и без да искат това!) се заблуждават, "лъжат" се, грешат, изпадат в илюзии, усещат безсилие да постигнат истината. Преодоляването на самозаблужденията и самоизмамите, избягването на "клопките", които ни дебнат по пътя на пазнанието и мисленето е смисъл на заниманията с логика. Защото именно логическото изкуство прояснява мисленето като такова и в чистата му форма; с това логиката спомага за пълноценната ориентация на човека като мислещ, като човек, който вече иска да знае и да изхожда от най-дълбоката вътрешна същност, от сърцевината на мисленето. В така започнатата тема за човешката способност, свързвана с пълноценното мислене, нека най-напред да се спрем на въпроса за общия, абстрактния логически субект на мисълта – който е един вид образец за всеки човек, стремящ се да бъде мислещ.

1."Всеобщият мислител " на логиката

Отказвайки се от невъзможната за изпълнение задача да бъдат описани особеностите на мисленето на всеки отделен човек, логиката, разбира се, постъпва съвсем разумно. На нейно място тя си поставя нещо изпълнимо: да създаде, да конституира типа на "всеобщия мислител", който... винаги мис-ли истинно и основателно, т.е. постига и изразява мисълта в нейната единс-твена, всеобща и необходима форма. Това е един мислим, съвършен, идеален тип на образцовия мислител, за който грешките и илюзиите на човеците – за тях вече стана дума – са нещо непостижимо, невъзможно. Този всеобщ мислител на логиката се оказва носител и олицетворение на разума и -а, на свръхчовешката сила и мощ на мисълта, която съответства на самата себе си и е адекватна, следователно, на Божията мисъл. Казвам това, защото тук става дума за мисълта на всяко разумно същество – а не само за мисълта на човешките същества, които може би не са единствените, претендиращи за разумност в този необятен Космос. Следователно всеобщият мислител на логиката не е абстракция, един вид "извлечение" и "екстрат" само на човешкото мислене – с всичката му сила и слабост – напротив, мисълта на този "всеобщ мислител" се стреми да постигне пълнотата и съвършенството на мисълта на Бога, на абсолютната "изпълненост" или потенция на висшия, на Божествения Разум. Безспорно е, че има толкова много чисто човешки "логики", техният брой дори може би съвпада с числото на всички живеещи под това небе. Но не това е логиката, която ни интересува и към която искаме да бъдем причастни. Нали казахме, че се отказваме от изучаване на човешкото (субективното, изкривеното, непълноценното и пр.) в нашите мисли; нека тогава приемем, че чрез логиката се отправяме към Божественото, към Абсолютното в тях! Логиката, както, впрочем, и цялата философия, се опитва да ни помогне да надмогнем себе си – отказвайки се от ограничеността и непълноценността, която всеки човек има или "притежава"; но този товар и тази тежест могат да бъдат отхвърлени, не сме обречени да изнемогваме вечно под тях. Става дума за пътя на свободата, по който философията ни води, стремейки се към това сами да го възжелаем и уверено да тръгнем по него. Логиката просто е едно от средствата, с които философията разполага, за да ни помага в това наистина свръхчовешко усилие: да бъдеш разумен по подобие на Бога, да усетиш неговата интелектуална сила в себе си, неговия неизтощим потенциал и всичко превъзхождаща мощ. Та нали ние сме творение на Великия Създател, което не бива да пада надолу, а е длъжно да се развива съобразно своя съвършен образец?!

И така, всеобщият мислител на логиката, явяващ се образец за всеки мислещ човек, дължи възможността си, а също и своята действителност като "логически субект" единствено на това, че сам по себе си е проекция на Абсолютния Разум, който от своя страна е съществен "отблясък" и проява на Божията мисъл. Струва ми се, че тази философска представа трябваше да бъде изречена още сега: за да имаме нужната яснота и нужното разбиране, което да ни води по-нататък в правата, единствено верната посока. Не бива да се самозаблуждаваме, че човекът е "създал" както разума, така и -а, че той е "изобретил" дори мисълта като духовна потенция; това не е по силите на слабия човек. Именно затова сме длъжни, като не се самозабравяме, точно да разбираме извора, от който черпим своята сила, всичките си възможности и способности, извора, който дори ни е дарил живота наред с така потребната ни свобода.

Всеобщият субектна, логиката персонализира – олицетворява, оличностява – вечно истинната мисъл и разумното познание, а това е необходимо защото мислене и мисъл без мислещ няма и не може да има. Това не означава, че в логиката трябва да се разглежда съдържанието на неговите мисли; персонализираността на логическото мислене в лицето на всеобщия субект се свежда до търсенето на развитата форма и установяването на закона на мислите, които той има – и към чието съвършенство е прекрасно да се приобщим.

2.Всеобщност и необходимост

Мислите на всеобщия субект съдържат най-вече необходимост и всеоб-щност. Първото означава, че елементите на мисълта са постигнали единство и цялост, изразени в единствена и пълноценно съществуваща форма, форма, която "не може да бъде друга". Казано иначе, тяхната необходимост се свежда до това, че в такива мисли няма нищо случайно намиращо се и "кой знае откъде взело се"; в тях също няма несвързани или пък чужди на единството елементи и части; тяхната форма е изкристализирала в своята абсолютна чистота, неповторимост, закономерност; в тях нищо не може да бъде добавено или отнето без нарушаване на органиката, която придава единство на цялото. Излиза, че необходимостта на мислите е компонент на тяхното съвършенство; същото може да се каже за и за тяхната всеобщност.

Всеобща е мисълта, която съдържа в себе си всички без никакво изклю-чение компоненти (елементи), които са необходими за съществуването й във формата на едно съвършенство и пълнота, от една страна, и, на второ място, която се отнася до всички възможни и действителни нейни обекти, до всеки потенциално или актуално съществуващ неин предмет. Мисълта, чието качество е всеобщността, не е ограничена по отношение на своята валидността един или няколко случая, а тя е в състояние да обхване – по един необходим начин обаче! – всички без никакво изключение случаи. Не е всеобща, да речем, мисълта, че "някои звезди са красиви", докато пък изказването "Звездите са красиви"е всеобщо, нещо повече, то съдържа в себе си и една налагаща се безпрекословно необходимост, която ни предпазва от желание да спорим относно неговата правота. Същото обаче не може да се каже за първото изказване или мисъл, която поради отсъствието както на необходимост, така и на всеобщност, ни провокира да запитаме: "А защо, впрочем, само някои звезди са красиви?!", което означава, че в нея не сме съзрели изискващата се за едно твърдение и от само себе си налагаща се необходимост. Изказването "Някои камъни, хвърлени нагоре, падат на земята" е пример за пълно отсъствие както на необходимост, така и на всеобщност – и точно затова е съвсем неудовлетворително за разсъдъка. Разбира се, твърдение, което се основава на всеобщана и необходима форма на физичния закон за гравитацията е лишено от подобни недостатъци и затова напълно задоволява нашия разсъдък. И така стигаме до един основен въпрос на логиката, а именно: "Как мислите достигат до всеобщност и необходимост?". Така поставен, въпросът изисква да се раздели на двата аспекта и те да бъдат разгледани поотделно, което ще бъде направено по-нататък. Тук обаче ще бъде казано нещо, което е валидно както за всеобщността на мислите, така и за тяхната необходимост.

3.Човешкото познание

Мисленето е съставна част на познанието и на съзнанието. Даже тук, мислейки за самото мислене, пие се опитваме да достигнем до познанието му, до знание за него.

Вече знаем от психологията, че човешкото познание има два етапа или стадия: сетивностн разсъдъчност, разсъдливост, свързвана с интелектуал-ните усилия на душа, с дейносттта на ума. Всъщност това са двата основни вида познание, на които човекът е способен; същевременно връзката, зави-симостта между тях е безспорна. Познанието започва, да приемем, със съзерцанието на нещата, с тяхното сетивно възприемане. Това е сетивното познание, чрез което душата се изпълва с "материал" или със съдържание, разбирано като всичко онова, което ние така или иначе сме възприели, от което сме се впечатлили. Възприетото, материалът на сетивността по-нататък трябва да бъде "обработен" от нашата познавателна способност, която се опитва да внесе ред и организация в него. Най-напред с тази задача се заема човешката сетивност като активна познавателна сила, дадена на човека. По-нататък внасянето на ред в материала на познанието бива продължено от разсъдъка, който именно мисли, а също се стреми да обяснява. В края на познанието се стига до истинното знание за "това, което е, такова, каквото е" (Хегел) и в него душата на човека се стреми да се добере до закона на съществуващото, до неговата същност и най-дълбока вътрешност. Така се осъществява едно движение на познанието от външното, от повърхността на предметите (т.е. сетивно наблюдаемото и възприеманото) към тяхната вътрешна същност и сърцевина. Ясно е, че цел на човешкото познание е истината, тя именно е негов идеал.

Нека сега да се вгледаме по-внимателно и да се опитаме да разберем как е "устроена" човешката познавателна способност, състояща се от разсъдък и сетивност. Знание за всичко това – най-задълбочено и съвсем проницателно – ни даде великият немски философ Имануел Кант, който е живял в гр. Кьонигсберг, Източна Прусия през времето, от 1724 до 1804 г. Откритията на Кант в областта на философията се съдържат в неговата знаменита книга "Критика на чистия разум".

Най-напред Кант се пита как е възможно сетивното познание, възприе-мането на нещата в нагледа. Тук трябва да разграничим два основни фактора на познанието, които го правят възможно и... действително. Първият се дължи на обекта и това е доставяният чрез сетивата материал (съдържание), а вторият е зависим от субекта и с него се свързва формата (реда, подредеността) на сетивността, на сетивното познание. Зависимото от обекта може да бъде наречено в случая обективно, а зависимото от субекта – субективно. Оказва се, че по съдържание познанието ни е обективно, а по форма то е субективно и цялата работа по-нататък до вникването в неговия "механизъм", в това как то става.

От друга страна Кант въвежда още две необходими за анализа на сетив-ността (а след това и на разсъдъка) понятия. Онова, което се появява след опита и следователно зависи от него, Кант нарича апостериорно (от а розгепоп, т.е. "след опита"), а другото, онова, което съществува в готов вид лредя"всякакъв възможен опит, се оказва априорно (от apriori, "преди опи-та”). Тук вероятно е потребно пояснение с пример.

Ето аз в момента възприемам лежащата пред мен книга. Тя е тук, пред мен, на една ръка растояние, и аз мога сега, в този момент, да я взема и разлистя. Тези "тук" и "сега" (също "до", "някога", "около", "пред", "зад" и пр.), свързани с мен самия, с моя начин на възприемане, не зависят от ника-къв опит, напротив, самите те са условия, правещи възможен всеки такъв опит на възприемане. Всяко възприятие е възможно благодарение на фор-мите на пространството и времето, давани от субекта, които са априорни.

Аз възприемам и мога да възприемам неща "около себе си" само защото "нося в себе си" формите на пространството и времето, явяващи се условия на всеки мой опит. Всеки човек е така устроен, че може да възприема неща в пространството и времето, нито един човек не може да възприеме нещо ако то е... "извън" пространството и времето. Следователно установихме две субективни и априорни форми на човешката сетивност, правещи възможен всеки човешки опит, и това са пространството и времето. Другояче казано, ако не съществуваха човешките представи за пространство и време, които прилагаме при всяко възприятие на неща, и ако те не бяха предварително готови преди всеки възможен акт (опит) на възприемане, то тогава би било абсурдно даже да си помислим – а какво остава да осъществим! –дори и едно конкретно възприятие.

Но субективни условия на познанието съществуват и на ниво разсъдък. Става дума за онова, което ние даваме "от себе си" когато мислим. Например в резултат на мои наблюдения аз стигам до мисълта и изричам твърдението "А е по-голямо от В", а също, да речем, "А е вдясно от В". Аз съм извършил, в случая, мисловната операция сравнение и съм констатирал току-що казаното. Да помислим обаче още малко: как бих могъл да сравнявам два предмета по отношениена тяхната големина ако нямам заложени в своето съзнание понятията за "голямо" (и "малко"), а също, в другия случай, за "ляво" и "дясно"! Колкото и да се струва странно на пръв поглед, аз пристъпвам към всеки конкретен акт на сравнение с предварително готови понятия "голямо" и "малко", които не съм извлякъл от никакъв опит. Напротив, тъкмо благодарение на тях е възможен изобщо един такъв опитна сравняване, на установяване на отношение. Дори и някакъв хипотетичен "най-първи"опит на сравнение, който някога съм правил, би бил абсолютно безсмислен, ако аз предварително не съм знаел какво търся, а именно "голямо" и "малко", приложени при самото сравняване от моя разсъдък. Същото може да се каже и по отношение на изказването "Този триъгълник е правоъгълен", което нямаше да значи нищо ако в разсъдъка ми не съществуваха понятията за "триъгълник" и "правоъгълност".

Следователно всички понятия, които нашият разсъдък употребява при мисленето, и особено такива като "причина ", "отношение" ("голямо " и "мал-ко", "повече" и "по-малко" и т.н.), "необходимост", "възможност" и пр., на-ричани във философията категории, са априорни форми на разсъдъка и от тях зависи – от страна на субекта – самата възможност за познание. Без това, което дава субектът от себе си (понятията) и без това, което той прави, търсейки връзката между тях и предметите (обектите), е невъзможно същес-твуването на никакво познание. Всъщност това е толкова ясно: без човека няма и не може да има човешко познание; защото именно човекът е позна-ващият, субектът на това познание, неговата активна и насочваща сила. И така, човек в своето познание прави две неща: наблюдава и разсъждава, съ-зерцава и мисли. В първото той постига явлението, а във второто – същността на нещата. И в двете той внася своя решаващ дял в познанието им, прилагайки своите субективни и априорни форми на сетивността и разсъдъка. Следователно в нашето познание нещата не са точно такива, каквито те са "сами по себе си" или "в себе си", нашата човешка намеса, нашият дял в картината на света не може да не даде своето отражение. (Но нали дори и това, че имаме само пет сетива – а не десет! – неминуемо води до ограничеността на човешката сетивност, която именно е крайна, а не безкрайна по своите възможности!) Затова Кант показва, че първото – нещата такива, каквито те ни се представят ипи явяват, сиреч "нещата за нас" – трябва да бъде разграничено от второто, от "нещата в себе си". "Нещото в себе си" и "нещото за нас" са двата основни кантови термина, които занимаващият се с логика трябва да знае.

На основата на всичко казано дотук вече може да се отговори на поста-вения въпрос за това как мислите ни достигат до всеобщност и необходимост.

Тяхната всеобщност и необходимост не може да бъде извлечена от опита, напротив, тя се основава на априорните форми на разсъдъка. Другояче казано, всеобшността и необходимостта на мислите е сътворена от човека, тя е "заложена" в естеството на неговия чист разум – като човешка познава-телна способност. Вярно е, че "всяко друго разумно същество" би трябвало да изразява своята разумност тъкмо по същия начин, но това не е основание да надценяваме своята познавателна способност. Впрочем, разбирайки я в нейната истина, ние точно по този начин признаваме и достойнството й: за Кант човекът е "законодателна природата " – поне що се отнася до познани-ето, не до съществуването й.

4.Как човек мисли?

Казаното по-горе вече направи възможно смисленото поставяне на този въпрос, а също и търсенето на разумен отговор.

Мисленето е свързване на понятия с помощта на най-общите, на "най-силните" понятия, наречени категории. Такива са думите, които вече упот-ребихме в досегашния си анализ и без които е невъзможно да се мисли, а именно "необходимост", "възможност", "причина", "явление", "същност", "отношение", "съществуване" и пр. Това са именно априорните, "заложени-те" в разсъдъка, формина всяко мислене и познание, които го правят... въз-можно и действително. Чрез тях съдържащото се в опита бива мислено, т.е. подреждано, свързвано, структурирано, организирано, прояснявано и пр. Особена роля за познанието има категорията причинност, от която се из-вежда и на която се основава цялото естествознание, науките за природата. Наистина, какво означава например едно физично явление да бъде опозна-то? Нищо друго освен откриване на скритите причини, които го пораждат и му придават действителност. Намирането на причините на явлението вече хвърля светлина върху неговия механизъм, начин на протичане. Ако добитото знание за конкретната причина на нещо е вярна, то неговата истинност трябва да бъде демонстрирана в опита, експериментално, или пък да се потвърждава и да бъде валидна за всеки опит. Това са ясни положения.

Чистото мислене, т.е. мисленето извън опита и независимо от него, се оказва, че има известно саморазвитие. Става дума за "мисленето на самото мислене", а също и за независещата от никакъв опит същностна {субстанциална) връзка на категориите. Това чисто, "есенциално''(от лат. "essentia" – "същност") мислене е основа и двигател на всяко друго мислене, в това число и на онова, което обслужва опита и го направлява. Следователно не мисли в истинския смисъл на тази дума онзи, който не е наясно с дълбоката връзка на категориите, т.е. оградил е съзнанието си от логоса и значи го е "капсулирал" в самото себе си, в неговата откъснатост от живота на поня-тията, явяващ се предмет на логиката. Да мислиш означава да мислиш логи-чески, т.е. съобразно с извечната връзка на самите понятия, другояче казано, съобразявайки се със законите на самото мислене, с -а. Мисленето не познава и е дълбоко враждебно на всеки произвол, то не търпи хаоса, случайността, привидността. Изучаването на логиката култивира една жизнено необходима дисциплина на ума, която е признак на разумния човек.

4.Хоризонт на знанието

Идеята за търсене на хоризонта на познанието и знанието принадлежи на Имануел Кант. Тя трябва да бъде основателно премислена и разбрана, което ще сложи ред в представите ни за човешкото познание изобщо.

1.Интуитивно и дискурсивноИ двете понятия се свързват с познанието, те в определен смисъл обоз-

начават два различни пътя в достигането на знанието и истината. Може да се каже дори, че двата корена, от които израства знанието, са именно инту-ицията и дискурсът.

Думата "intuitia" е къснолатинска дума, която означава "съсредоточено, втренчено гледам, взирам се". Интуиция притежава човекът, който е спо-собен да постигне истината пряко и непосредствено, един вид "виждайки"'я в нещата, т.е. без да прибягва до помощта на доказателства и аргументи. По този начин интуицията е форма на непосредственото знание чрез съзерца-ние, без посредничеството на понятията. Някои философи (Платон, Декарт) разбират интуицията като свойство на интелекта, който е в състояние пряко да съзре в себе си вродените, заложените в него идеи. Това е т.н. интелекту-ална интуиция, "вътрешното сетиво" или "умствено движение", което пряко извлича цялото човешко знание от собствения потенциал на разума. Интуицията обаче е била свързвана и със сетивността, която е в състояние не-посредствено да съзре истината, вкоренена във вътрешността на нещата и недостъпна по друг начин (Шопенхауер, Бергсон). В този смисъл интуицията се оказва нещо като "инстинкт към истината", който не е даден еднакво на всички, но въпреки това всеки човек може да се опитва да се възползва от нейните предимства. Самият акт на непосредствено постигане и "озарение" се нарича inside, англ. дума, означаваща "проницателност", "разбиране", "вътрешно прозрение", което става внезапно и не е обусловено от миналия опит на субекта – или поне връзката му с този последния не е пряка, установима. Ние по-нататък ще трябва да преценим какво е мястото на интуицията от двата рода в познанието, каква е нейната роля за постигането на "цялата истина ".

“Diskurs” също е латинска дума с късен произход и тя означава "раз-съждение", "довод", "аргумент". Дискурсът по този начин представлява извеждане на знанието по пътя на доказването – чрез установяване на връзката на понятията и мислите. Щом един човек мисли и разсъждава с помощта на понятия (които са един вид… "патерици" на мисълта му!), то той е избрал пътя на дискурсивното познание и търсене на истината. Такъв човек не вярва на своята интуиция или пък изпитва недоверие към нея, той разчита на бавното и мъчително, но затова пък по-сигурно (както поне му се струва) движение към знанието и истината.

И така, интуицията се опитва да съзре истината непосредствено било в нагледа (явлението), било в чистия разум или интелект. Тя пък изпитва не-доверие към простото свързване на понятията и към конституирането на знанието на тази почва. Възниква въпросът: кой от двата пътя на познание е по-ефективен и сигурен? На кой от тях трябва да разчита – и да се основава – логиката? Всъщност този въпрос съдържа в себе си възможността за два кардинално различни отговора. Това води до осъществяването на два проекта за човешка логика – интуитивистки и дискурсивен. Ако си спомним какво каз-ваше откривателят на -а Хераклит (а именно, че -ът ни говори и че от нас се иска само да го “чуем”), то първият проект, интуитивният, има по-ранна история от другия, проекта за дискурсивна логика, реализиран от Аристотел(384-322 г. преди Христос). Интуитивната логика в разгърнатата й форма не е създадена и до днес, независимо от опитите на много философи в тази насока; един от тях принадлежи на Шопенхауер. Същевременно дискурсивната логика, създадена от Аристотел в пълния й обем, съществува повече от 23 века и бива наричана класическа, съвършена. Това показва само едно: човешкото познание преди 23 века е поело по пътя на дискурса, пренебрегвайки другата възможност, тази на интуицията. Тук става дума, разбира се, за западното познание и съзнание, тъй като на Изток (Индия, Китай) ситуацията е коренно различна, там интуитивно-непосредственото "нагласяне"'на субективността към истината на съществуващото се ползва с доверие и уважение. На Запад всички успехи и триумфи на познанието и науката се дължат на първоначалния избор на дискурса пред интуицията, но дали това е вярната насока на развитие на човешкия дух! Все по-силно усещаното през последните два века неудовлетворение от този избор – който дава мощно отражение не само върху начина на мислене, но и върху раз-бирането на живота и неговата задача – е симптоматично: западният човек "много знае", има солидна наука и умее да прилага знанията си чрез техни-ката, но дали с това е постигнал истината на живота! Науката, построена по този логически модел, се оказа откъсната, а също и враждебна на човека, тя дори достигна до практическата възможност да го унищожи (атомната бомба, екологичната катастрофа, заплашваща човечеството, експериментите в генетиката, преизпълнени с коварства и пр.). Дали пък цялата култура, израстнала на почвата на дискурса, не е "сгрешена" още в основанията си, в своя принцип и начало? Този въпрос заслужава да бъде обсъден; изучавайки такъв тип логика, ние не трябва да я превръщаме в нещо свещено и непри-косновено. Напротив, трябва да си даваме сметка както за нейната сила, така и за огромните й недостатъци, за пораженията й върху ума и душата. Може би само по този начин може да бъде внесен живот в логическото познание, може би само така логиката ще престане да бъде скучна и отблъскваща съзнанието на съвременния човек, преситен от "абстракции" и прекален интелектуализъм! Дали пък не се е изчерпал ресурсът на дискурсивното познание, дали неговият път не е вече извървян? Дали не е време човешкото познание да поеме по другия път – след като е съзряло, изпитало и усеща все по-силно жизнената потребност от един такъв поврат! Нима не сме изпитали донасита онова, което ни чакаше на финала на досегашното вървене по все един и същ път? Впрочем, и комунизмът, довел до такава трагедия милиони човешки същества, нима не е плод на прекомерно разрастналия се разсъдък,

опитващ се вече да е "господар на живота "! Това са изключително интересни въпроси за обсъждане...

2.Абстракно и конкретно

Ето още два други фундаментални логически термина, които сме длъжни още сега да обсъдим. При това също така внасяйки нужната прецизност на определенията, почиващи на ясно разбиране.

Образованият човек почти непрекъснато употребява думите "абстрактно" и "конкретно", а също и латинския им вариант "in abstracto" и "in concreto". Казваме също "абстрахирам се от нещо конкретно" като разбираме, че мислено "се отвличам", откъсвам се от него – за да стигна до представата това нещо, която е по-смътна и неясна в сравнение с този непосредствено даден предмет, откриващ ми се в непринуденото съзерцание. Всъщност "абстракция" означава. точно това: "отвлечената представа "за нещо, която съм си създал, изпускайки някои черти на предмета и "задържайки" в съзнанието си други, които смятам за по-значими. При абстрахирането моето съзнание тръгва от прекия контакт с предмета, даден ми в съзерцанието и в явлението, но не се задоволява с това и чрез "изхвърлянето" и запазването на черти и признаци си изработва представа, а по-късно и понятие за рода предмети, към който той принадлежи. Мисленето започва с това да "уточниш" понятието за онова, за което мислиш, и по-нататък вместо със самия предмет да "боравиш" именно с неговото понятие. Понятието възниква също и по пътя на обобщаването на черти и признаци, валидни не конкретно за даден предмет, а за всички предмети от този род. Затова понятието е победно по съдържание от конкретната представа за предмета, а в още по-голяма степен и от самия предмет, явяващ се по естеството си пълноценно единство (цялост) на всички негови черти и признаци. Но по пътя на "изграждането" на абстракции ние си мислим, че "улавяме" в тях тъкмо същественото и необходимото, "изпускайки" незначителното и случайното (дали е точно така?!). Мисленето ни води от конкретното към абстрактното (понятията и общите разсъждения), от единичното към общото, тъй като негова цел не е да описва пълнотата на единично съществуващия предмет, а да прониква във "вътрешната същност", която е невидима за окото. Интересено е обаче да се замислим "около" един такъв парадокс на мисленето: "бягайки" от предмета, откъсвайки се от неговата пълноценна и непосредствено съществуваща даденост в цялата й конкретика, в цялото му великолепие и неописуемо богатство, мисълта един вид се "затваря" в самата себе си, като при това се изпълва с увереността, че по някакъв тайнствен успява да навлезе в самата вътрешност, в "сърцевината" на предмета – как така? Оказва се, че мисленето чрез абстракции и общи понятия е устремено към вътрешността (същността) на нещата по пътя на... отдалечаването от тях самите, от тяхното непосредствено явяване пред съзнанието в цялата им жива пъстрота – нима това не е някаква непонятна "чудатост"? Възниква сериозният проблем: върху какво се основава увереността на разсъдъка, че съществува точно съответствие между "света на абстракциите" и "света на нещата"? Как става така, че същността на нещата... не принадлежи като че ли на тях самите, а може да бъде намерена някъде в абстракциите, в конструкциите на разсъдъка и във "примислената"

връзка на понятията? Има ли наистина някакво действително превъзходство на общото пред единичното, на абстрактното пред конкретното – или това е някаква скъпо струваща илюзия? На тези и ред други такива въпроси може да отговори само философията, но до пълноценното ориентиране в техния смисъл пътя не е лек; едно от "изпитанията" по него е заниманието с логика.

Сетивно възприеманото конкретно, оказва се, може да бъде обхванато само... естетически. Това означава улавяне и преживяване на. цялото богат-ство от черти и признаци на нещата, достигане до техния непосредствен жи-вот. Тук имаме... бягство от абстракциите и оставане при нещата. Такова отношение е "естетическо " защото гръцкото "естетикос" означава тъкмо "се-тивно възприемащ", "чувстващ". Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани, нека да не забравяме това. Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето, или поне оставена в сянка. Кое от двете – мисленето или чувстването – дава повече на човека, е тема на философията, която тук само поставяме.

3.Логическо и естетическо съвършенство

Тук отново ще се опрем на Кант, който внася яснота върху току-що пос-тавения въпрос.

Едно познание, казва Кант, може да е съвършено или по законите на сетивността, или по законите на разсъдъка. В първия случай то е естетически, а във втория то е логически съвършено. Двете съвършенства са от различен вид: логическото почива върху съответствието на познанието с обекта, значи върху общовалидни закони и следователно може да се обсъжда според норми априори. Естетическото съвършенство се състои в съответствието на познанието със субекта и се основава на особената сетивност у човека. Затова при естетическото съвършенство няма обективни и общовалидни закони, на основата на които да може да се отсъжда по един общоважащ начин и априори. Макар това да е така доколкото има общи закони на сетивността – които важат субективно за цялото човечество – все пак може да се мисли също така и за едно естетическо съвършенство, съдържащо основанието на едно субективно общо харесване. То се нарича красота, т.е. онова, което се харесва на сетивата в нагледа и тъкмо затова може да бъде предмет на едно общо харесване. Чрез това съответствие с общине закони на сетивността именно по вид се различава истинското, самостоятелно красиво – чиято същност се състои в чистата форма – от приятното, което изпълва усета само чрез дразнение или възбуда и поради това може да бъде причина единствено на едно частно (лично) харесване. Това разграничение на Кант също не е излишно да се има предвид.

На основата на току-що казаното Кант прави следните изводи. На първо място между двете съвършенства на нашето познание винаги присъства по природа един вид противоборство, което никога не може да бъде изцяло преодоляно. Разсъдъкът иска да бъде поучен и поучаван, сетивността – ожи-вена, първият се стреми към прозрение и обяснение, а втората – към разбираемост. Следва ли знанията да поучават, то те трябва съответно и да бъдат обосновани; следва ли те същевременно и да развличат, то трябва да

бъдат също така и красиви. От друга страна ако едно изложение е красиво, но повърхностно, то може да се хареса само на сетивността, не и на разсъдъка и, обратно, е ли то обосновано, но сухо, ще се хареса само на разсъдъка, не и на сетивността.

Потребностите на човешката природа изискват да се опитваме да съединим в едно двете съвършенства. Това означава да се мисли с настроение и с вдъхновение, а не прекалено скучно и сухо, знанията трябва да бъдат "прос-муквани" от чувството за красота, точността и обосноваността да се съчетават с популярност и разбираемост. (Впрочем, нима множеството от хора не се опитва да мисли... със сетивата си, нали гордо казват: “Знам само онова, което виждам!”)

И така логическата форма на изложението – а също и философската – може да бъде оживена и одухотворена чрез прибавянето към нея на една естетическа форма, което означава недостатъците на първата да бъдат смекчени с помощта на предимствата на втората. Самият Кант затова е смятал, че ако се намери един добър "популяризатор" на неговата философия, притежаващ и естетическа дарба (който да я изложи живо и разбираемо, а също и вълнуващо и впечатляващо за всяка душа!), то това ще бъде венецът на неговото собствено философско дело. (С това съвсем не искам да кажа, че... аз съм този човек; Кант е Имал толкова много безкрайно даровити ученици, който направиха от неговата философия най-значимото духовно и културно явление на съвременния свят.) Известно е, че мнозина читатели на Кант са се оплаквали от "варварския" стил на неговото Изложение, макар че то се отличава с перфектна точност, кристална логическа форма, обоснованост, стегнатост и дори с живост, интригуваща чувството. Техните оплаквания говорят, впрочем, за отсъствието на естетическо чувство по-скоро у тях са-мите, отколкото у Кант. Кант е пределно разбираем за всеки, който се опитва да разбира; всеки друг да се сърди на себе си, щом му се струва, че не разбирал; нима изложеното дотук от неговата философия е неразбираемо за някой?!

4.Съвършенството изобщо

Сетивността се опитва да постигне многообразието на нещата в техните явления за съзнанието; разсъдъкът търси тяхното единство в знанието. На сетивността й стига многообразието, за разсъдъка то е недостатъчно и затова той е устреме към единството. Човешката душа обаче се удовлетворява само от целостта на двете, от свързването на многообразието с единството, на сетивността с разсъдъка. (Нима тогава е чудно защо наред с това че ни харесва да... учим ние така силно също обичаме и развлеченията!?) Чистото многообразие без единство не може да ни задоволи, но същото се отнася за празното единство, откъснато от многообразието и дори противопоставено на него. Съвършенството изобщо в човешкото познание се постига от хармонията на двете сили на човека. На даровития човек, чиято душа живее пълноценен живот, а в най-голяма степен на гения (постигнал границите на човешките възможности за познание и разбиране) тази хармония като че ли им е дадена по начало и "по рождение". Останалите, т.е. "всички ние" трябва да се

опитват – използвайки творчеството на великите учители на човечеството – поне да й бъдат причастни.

5.Определяне на хоризонта на знанията

Знанието зависи и е производно, произлиза от познавателната способност на човека, а също се определя от целта на познанието, която също се дава от нас самите. Изобщо трябва да имаме предвид, че навсякъде става дума за човешко знание и познание, съгласувано с естеството на разума и -а, с техния закон. По този начин единствено можем да си представим хоризонта на нашите знания. Винаги трябва да си даваме сметка доколко едно знание съответства на нашите цели и способности.

"Под хоризонт на нашите знания – пише Кант – следва да се разбира съобразеността на знанията изобщо със способностите и целите на субек-та". Нали всеки "хоризонт" не е друго, а границата, предела, до който стига нашето виждане, а значи и чертата, зад която "за нас вече няма нищо". Това "виждане" съответства на нашите познавателни способности и цели, неза-висимо от това дали виждаме с очите или пък с ума си. От това разбиране произлизат твърде значими следствия:

Човешката познавателна способност не е безгранична, а ограничена; това е така, иначе изобщо не би могло да се говори за хоризонт на познанието и знанието;

Човекът по принцип не може да знае всичко, а само онова, което не "над-вишава" неговата способност за познание ("всеки мисли според ума си");

Априорните и субективни форми на сетивността и разсъдъка (простраството и времето; категориите) задават човешката способност за познание, всичко онова, което не се "вмества" в тях, е непознаваемо за човека;

От казаното следва, че на човека са достъпни само "нещата за нас" (явленията, феномените), ние не знаем и никога няма да узнаем какви са "нещата в себе си", нещата "сами по себе си", т.е. такива, каквито те са безотносително (извън всякакво отношение) с познавателните възможности и способности на човека;

Това е твърде ясно: всеки вижда онова, което е в състояние да види, чува само това, което е в състояние да чуе, знае само това, което е способен да проумее, разбира само онова, за което има усет; всичко останало е нещо, което за нас "не съществува", с което ние нямаме и не можем даимаме никакъв контакт;

Всяко знание е относително и зависи от познавателните потенции на човека, то е субект-обектно съответствие, което зависи както от обекта (явлението), така и от субекта; не бива да приписваме на човека по-големи познавателни възможности от тези, които той наистина притежава;

За да не се пораждат безпочвени познавателни претенции на човешкия разум, а също и неоснователни познавателни илюзии, трябва да сме наясно със собствения разум, с границата на човешката възможност за познание – за да не я престъпваме незаконно.

Това е основното от разбирането на И. Кант. Този е патосът на "коперниканската революция" във философията, която се свързва с неговата "Критика на чистия разум", с критическата философия на кьонигсбергския мислител. "Хоризонтът се отнася – пише Кант в своята "Логика" – до оценяването и определянето на това какво може да знае човекът, какво бива да знае и какво е длъжен да знае." По отношение на субекта Кант разграничава общ и абсолютен, от една страна, и особен и обусловен хоризонт – от друга.

Под абсолютен, общ хоризонт следва да се разбира припокриването на границите на човешките знания с границите на пълното човешко съвър-шенство изобщо. И тук следователно стои изключително важният въпрос: Какво може изобщо човекът като човек да знае? За отговора, който Кант дава на този основен въпрос стана дума по-горе.

Частният хоризонт зависи от всякакви емпирични (опитни) и специални особености, например тези на възрастта, пола, съсловието, начина на живот, и пр. Тук може да се говори и за един хоризонт на "здравия разум", за който си заслужава да се помисли повече относно естеството му.

Накрая трябва да се заключи с това, че има неща, които са над, а също и отвъд хоризонта ни. Това, което ние не можем да знаем, е яаднашия хори-зонт, което пък не бива или не е нужно да знаем, е отвъд хоризонта ни. Във връзка с казаното възниква въпросът за това каква е ползата от вглъбяването на съзнанието и ума в познанието и знанието. Кант стига до следното решение: "Всяко логически съвършено знание винаги има някаква възможна полза, която, макар и да е непозната за нас, ще бъде вероятно открита от потомството. Ако в полето на науките се виждаше само материалната изго-да, то ние не бихме имали никаква аритметика и никаква геометрия. Освен това нашият разсъдък е така устроен, че намира удовлетворение повече в чистото прозрение, отколкото в ползата, която би произлязла отнето".

6.Отношението към собствения хоризонт

Кант дава следните практически правила, които трябва да имаме предвид по отношение на своя личен хоризонт. Човек трябва:

да определи хоризонта си наистина по-рано, но все пак, разбира се, то-гава, когато може да си го определи сам, а това не се случва обикновено преди 20-та година;

да не променя хоризонта си лесно и често (да не се мята от един към друг);

да не мери хоризонта на другите според своя и да не смята за безполезно това, което няма полза за нас; чиста наглост е да искаш да определяш хоризонта на другите, тъй като не се познават достатъчно както техните способности, така и намеренията им;

нито да разширява твърде много, нито да стеснява твърде много хори-зонта си. Защото който иска да знае твърде много, накрая не знае нищо и, обратно, който вярва, че някои неща не го засягат изобщо, твърде често се залъгва.

Също си струва да опита:

предварително да определи абсолютния хоризонт на целия човешки род (според миналото и бъдещето), както и особено

да определи мястото, което заема нашата наука (или любимата наука) в хоризонта на знанието изобщо;

при определянето на своя особен хоризонт човек грижливо трябва да оцени: към коя част на знанието има най-големи способности и наклонности, какво е повече или по-малко необходимо с оглед на определени задължения, какво не може да се съчетае с необходимите задължения и, накрая, е длъжен да се опита все пак повече да разшири хоризонта си, отколкото да го стесни.

Добре е да се знаят тези правила, нужно е най-малкото да не сме безраз-лични към своя хоризонт – за да се предпазим от тенденцията към "свиване" на собствения хоризонт, която "клони към абсолютната точка".

5.Истината

“Истината е велика дума и понятие, при споменаването на която у човека трябва да се вдига по-високо гръдта.” (Хегел) Безразличието към истината е гибелно за човешката душа, то е симптом за възможно най-голяма извратеност и изкривеност на съзнанието и мисълта. Да мислиш в противоречие с истината и – следователно – в съгласие с лъжата, заблуждението и неистината съвсем не е, както изглежда на някои, някаква изтънчена хитрост на ума и разсъдъка, а е само призрак на болната и непълноценно живеещата душа, която няма сили да погледне на битието в неговата откритост, в неговата възвишеност и величавост, в неговата всичко превъзхождаща и неизразима ценност. Да, наистина, истината сама по себе си е висша ценност за човека, който иска да е адекватен на битието, а също и съответстващ на самия себе си, на своето вътрешно естество. Но философията – и логиката като нейна органична част – не може да се задоволява с проста възхвала на истината, а е длъжна да я разбере и смислено да отговори на въпроса, на най-основния въпрос

1.Що е истина?

Така поставен, този въпрос е тъкмо прочутия Пилатов въпрос-отговор, с който консулът на Римската империя се обръща към Спасителя, преизпълнен с презрение и високомерие спрямо истината, който Той носи на света, а също и към всяка друга истина. За Пилат не подлежи на обсъждане въпроса за истината, той "знае", че истина не съществува, че истината е една от най-големите илюзии на човеците. Поставяйки своя лукав въпрос, Пилат поставя себе си, своята суетна субективност над истината, а значи и над всичко съществуващо, той е убеден, че всеки човек има своя "истина", което в края на краищата означава, че общовалидна истина няма и не може да има. За него истината, следователно, доколкото за такава изобщо може да се говори, е нещо изцяло субективно, а щом това е така – или ако това наистина е така – то той няма никакво право да поставя своята чисто субективна "истина" (а

именно, че истина не съществува!) над всяка друга възможна истина, включително и тази, че истина не само съществува, но и че тя изобщо е най-висшето, към което можем да се стремим. Затова Пилат, казвайки своята прочута "истина" – “А що е истина?”, т.е. такава няма! – и сам себе си опро-вергава и върви против самия себе си. Защото ако той на-истина беше прав, то тогава не би трябвало изобщо да пита и говори: ако няма истина, то тогава всичко е наистина, в това число и неговото собствено питане-изказване. В края на краищата има ли смисъл да се говори ако предварително знаем, че това, което казваме, е една неистина?!

Но да оставим мнението на Пилат, който не знае какво говори и какво прави. Отделих му внимание, защото и до ден днешен се срещат толкова много Пилатовци, които мислят, че казват нещо, когато твърдят: "А що е истина?", "Истина не съществува!", "Аз съм истината!" и пр.

Да питаш смислено Що е истина? означава да си проникнат от нея, да я усещаш в себе си, да се чувстваш овладян от нейната сила. Не е някакво особено дълбокомислие скептическото недоумение пред истината, а и голото й отрицание. Питайки за истината, трябва да се откажем от всякакво съзнание или по-скоро самомнение, че "аз съм всичко, а истината – нищо!". Напротив, към истината трябва да се отнасяме със смирение и със съзнанието за огромното й превъзходство пред всичко друго, в това число и пред нас самите. Всичко на този свят има някаква ценност и някакъв смисъл само дотолкова, доколкото носи в себе си някаква истина, доколкото е въплъщение на една конкретна истина. Казваме "Той е истински човек!" и разбираме съответствието му или поне "приликата", причастността му с истината на човека, с вечната идея за човека, която е съвършена и неизразима, а ние сме нейно смътно и бледо подобие. Любовта към истината е нещо, което все пак се среща сред човешките същества, а нима може да бъде обичано нещо, за което не сме сигурни, че съществува.

Но истината действително е едно неизразимо тайнство. Тя не може да бъде "видяна" с просто око, тя не е нещо, което можеш "да сложиш в джоба си" (подобно на монета) и да си уверен, че го притежаваш. Интуитивно много често чувстваме, че "това е истина", а другото е неистина или илюзия, но тази увереност не е достатъчна и не удовлетворява напълно разума. Защото ако те запитат “А защо това е истина?” и нищо не можеш да кажеш в замяна, то тогава колко струва една такава неведома и за теб самия истина? Чувството за истина всъщност само изпълва душата с нея и на нас такава истина ни стига, но когато ни се налага да я предадем на някой друг, да "заразим" и неговата душа с истината, до която сме достигнали, се изисква "съобщаемост", възможност за пълноценно изразяване, разбираемост, яснота и достоверност. Истина е онова, което принадлежи на всички, а не само на един, но нали всяка истина най-напред "проблясва" в нечия глава, ражда се в едно съзнание, което не бива да бъде нейна утроба, а също и неин гроб. За да не стане това последното тя трябва да бъде предадена на другите, при това категорично ясно и просто, а също и "интригуващо", вълнуващо. Казвам това, защото истината, която не може да заинтригува никой, не заслужава да бъде наречена истина, тя едва ли е истина.

Търсейки истината за това... що е истина, ние ще извървим дълъг път. В някакъв смисъл истината именно е пътуване и дори "преследване", тя никому не се дава наготово. Затова трябва да имаме търпението да го извървим, дори да вложим известна страст.

Засега знаем поне това:

истината е цел на познанието и знанието;

ничие съ-знание и мислене – ако са истински – не е и не може да бъде безразлично към истината;

истината е велика и значима за човека ценност.

Но да се опитаме все пак да разберем какво е онова, което "притежаваме" преди тръгването към истината; защото ако тя е на "финала", то какво тогава имаме в самото начало на пътя, водещ към нея?

2.Незнание и мнение

Известно е, че Сократ – "най-мъдрият от всички гърци" по думите на оракула – преди всеки разговор по важен въпрос, където се поставя на изследване и търсене истината за нещо, пред всички ония, които прибързано са го карали да каже "какво мисли", "какво знае", "какво е мнението" му, е твърдял само това: "зная само, че не зная". Наистина, ако предварително “си знаем всичко" или пък "цялата истина", има ли тогава смисъл да се отправяме на "измерително пътешествие" към нея?! Затова "да знаеш, че не знаеш"'е начало на познанието; без съзнание за своето незнание никой не може да осъзнае потребността от търсене на някаква истина и на някакво знание. Ако го няма това "знание за незнанието" по даден въпрос е изключено да се появи и самия въпрос, тогава ние продължаваме да пребиваваме несмущавани от нищо и в плен на своето незнание, което ни е завладяло изцяло. Но несъзнаваното незнание, което е самата безпроблемност или безвъпросност, не е най-лошото, което може да ни сполети. Това "не зная, че не зная" е просто една тъмнина, едно нищо, в което съзнанието е потопено, но има и по-зло от него. И то е: "мисля си, че зная", с което живея в илюзия за някакво ефимерно знание, докато всъщност и в действителност не зная. Това несъзнавано незнание е по-лошо от другото, защото е допълнено със самомнението за несъществуващо знание, т.е. с една самозаблуда. Тук става дума не за непроницаемото незнание, което имахме в първия случай, а за изкривено съзнание, което само си мисли че знае, докато всъщност не знае. В такъв случай имаме невярно "знание", другояче казано – мнение. До появата на знанието е времето на мненията, които са негови съвсем непълноценни заместители. Появата на знанието унищожава потребността от мнения, те вече са излишни, в само светлината на знанието може да се разбере, че са били само-мнения, т.е. субективни изкривявания на истината, предразсъдъци, предубеждения, фалшиви уверености. Територията между незнанието и знанието е "населена" тъкмо с такива непълноценни продукти на нашата умствена активност, а също и на нашата умствена ленивост, т.е. с безброй неистини. Знанието е истината, извън знанието са незнанието, неистините и всички ония "полу-истини", т.е. заблудите и илюзиите. Що се отнася до

грешките, то те са свързани с истината и знанието – защото ги подпомагат, защото са свързани с усилията на ума, устремен към знанието.

Неукият човек, невежата, не знае, защото му липсват знания, неговото съзнание пребивава в тъмнина, в полумрака на илюзиите, той просто "не е информиран". Рядко могат да се открият знания извън някакъв род наука и затова ученето, заниманието с наука, разширява хоризонта на нашето знание, а също и хвърля светлина върху незнанието. Неукият не може и да знае, че не знае, а какво остава да знае; по същия начин, казва Кант, слепият не може да си представи мрака докато не е станал зрящ. И добавя: познанието на незнанието предполага наука и прави човека скромен, докато въображаемото знание, напротив, го прави "вятърничав". Първото е едно достойно незнание, докато второто е недостойно "знание".

Незнанието на неща, които още не можем да знаем, е невинно. Порочно пък е незнанието на неща, които следва да знаем и чието знание е лесно. Според Кант човек може да бъде исторически шзшещ, а също и неразумно незнаещ. На първия липсват исторически знания (факти, информация, създадени отдавна теории), което не е така фатално, стига да е мислещ и разу-мен. От друга страна ако човек е натрупал много информация, т.е. е много-учен, но не употребява ума и мисълта си за друго, а значи способността му за разсъждение е неразвита, той в крайна сметка е един неразумно незнаещ. Педантът пък е надменен учен без знание, т.е. същество, "лепнато за фор-малностите". Той е ограничен по отношение на ядрото на нещата и затова вижда само одаянията и черупките. За Кант педантичността е "досадна разсъдъчност и безполезна точност ("микрология") във формалностите, буквоедство". Педантичността винаги е свойство на един ограничен ум, педантът е нещастно подражание и карикатура на точния, методичен ум.

Накрая във връзка с незнанието бихме могли да споменем за вредата от незнанието на философията. Тук е налице типът на учените хора, които имат исторически познания, но смятат философията за излишна. Това е така на-речената от Кант "циклопска ученост", на която й липсва едно око, окото на философията. Такива учени могат много да знаят, но тяхното знание е непълноценно, те са нещо, което отговаря на нашия израз "кон с капаци". Общо взето това е, което може да се каже тук за незнанието (мнението) и за произлизащото от него по отношение на човешкото съзнание.

3.Понятието за истина

Ще започнем с това: ако едно знание е съвършено, то е истина. Това е така, защото несъвършеното, непълноценното знание е погрешно, а в най-лошия случай е заблуда иди илюзия. Отстраняването на несъвършенствата от различен роя в нашите познания ни води към съвършеното, истинното знание. Затова Кант пише, че "главното съвършенство на знанието, дори същественото и неотделимото условие за всяко съвършенство на същото, е истината ". Да проследим още малко неговото разсъждение.

Истината, казват, се състои в съгласуването на познанието с предмета. Значи според това чисто и просто словесно обяснение познанието ми, за да

важи като истинно, е длъжно да се съгласува с обекта. Ала аз мога да срав-нявам обекта само с моето познание чрез това, че го познавам. А така позна-нието ми се задължава да се самопотвърди, което обаче далеч не е достатъчно за истината. Тъй като обекта е вън от мен, а познанието – в мен, то аз мога да съдя единствено за това: дали моето познание за обекта се съгласува с... моето познание за обекта. Такъв един кръг в обяснението древните са наричали диалела. И действително логиците са били обвинявани от скептиците в тази грешка, като последните са подхвърляли, че с такова обяснение на истината първите приличат на оня, който дава показания пред съда и се позовава при това на свидетел, непознат никому, но затова пък напълно надежден, понеже – както твърди даващият показания – приведеният свидетел е "кристално честен човек". Ясно е, че такива думи не могат да повлияят на обвинението.

И така, да обобщим: съпоставянето на познание или знание (нещо вът-решно или "идеално съществуващо", съществуващо като идея) с обект, предмет, който от своя страна е нещо външно-положено, обективно, извън съзнанието съществуващо, е невъзможно. Това е така, защото едното е в съзнанието, а другото – извън същото това съзнание; как тогава да ги "наложим едно върху друго", да ги сравним, да установим тяхното съответствие? Едно знание може да бъде съпоставяно само с друго знание, не обаче с предмет, с вещ; една мисъл може да бъде сравнявана само с друга мисъл, а не с нещо коренно различно от нея, идеята съответства само на идея, а не на... ябълка или круша, да речем. И така широко разпространената представа, че истината е съответствие на знанието с неговия предмет, се оказва твърде подозрителна тъкмо откъм... истинност. Нима можем да си позволим да съдим за истината така неистинно?!Относно понятието за истина съществуват толкова много разбирания колкото и по всеки друг въпрос на философията. Това свидетелства за нейната многоизмерност, за богатството от смисъл, което е заложено в нея. Във всяко от тях има нещо истинно и затова си заслужава да сме наясно с това как е била мислена истината.

Истината е съответствие на предмета с неговата идея, т.е. с идеалната му същност, заложена в първообраза, в идеята. Тук вече знанието или мисълта може да бъде съотнасяно с идеята за предмета: и двете са идеални същности, идеални реалности. Пръв така е мисли Платон, а след това и мнозина други философи, между тях и Хегел.

Истината е съгласие на мисленето със самото себе си, с неговия закон, даден в априорните форми. Това е разбиране на Кант.

Истината е съответствие на представата с даденото в усещанията на су-бекта, с фактите, тя може да бъде търсена и във взаимната съгласуваност на усещанията. От този род са разбиранията на мнозина мислители, между тях са Д. Хюм, Мах, Ръсел и др.

Истината е съответствие на идеите със стремежите на личността към успех, т.е. се крие в "ефективността"на, мисленето. Другояче казано, истинно е онова, което е полезно. Така са мислели и мислят прагматиците, чиито учители са У. Джеймс, Д. Дюи и др.

Истината е съответствие на изказванията на науката със сетивния опит. Истинно е онова, което е изведено от опита и може да бъде сведено пак до

опит. Това е разбиране на т.н. "позитивисти" във философията.

Истината е съглашение (конвенция) между хората и учените, т.е. тя е ус-ловност, създадена за удобство или за други цели. Това е идея на А. Пуанкаре.

Истината се корени в дълбинното естество на субективността (човекът като "носител" на целия свят) и се намира в пълноценна връзка със свободата. Истината е нескритост, незабравеност на битието от човека (Хайдегер). Истинно е онова, което аз искам, и което съответства на вътрешната необходимост, вкоренена в моята субективност. Общо взето така са мислили Ж.-П. Сартр, К. Ясперс и др.

Истината е съответствие на знанието с обектите, отражение на обекта от субекта. Така са се опитвали да мислят последователите на Маркс, изпадайки в досадната грешка, за която вече стана дума.

Това, че има толкова много концепции на философите за истината съвсем не означава, че истина... не съществува – както някой може да си помисли. Истинското понятие за истина в някакъв смисъл е неизразимо, то обаче не е това, което се опитва да обедини в едно всички тези разбирания. От друга страна не може да се приеме, че има много по характер истини – поне толкова, колкото изброихме по-горе. Излиза, че истината по идея е една, но нашето собствено несъвършенство (несъвършенството на човешкия разум, на човека изобщо) не ни позволява да я разберем и изразим. Затова нека приемем, че истината е съвършенство на знанието и чувството, което се постига по различни начини: в опита, в мисленето, в действието, в науката, философията, изкуството, религията. В този смисъл съвсем закономерно може да се говори за фактическа истина (истина на факта и опита), логическа истина (достигана в пределите на чистото мислене, на теориите), практическа истина (определяща успеха на човешките действия, тяхната ефективност и жизнеустойчивост), а също и за научна, философска, художествена и религиозна истина. Следователно съществува човешка истина, която, независимо от единството си, се разпада на отделните й измерения – дадени по-горе. Истината е валидното за всички субекти, за всички човешки същества, но взети не в своята изолираност и ограниченост, а като причастни на духа, човешкият дух, носител на всички истини и ценности. Достижимото от човека в неговата цялост и при разгръщането на всичките му способности и заложби в тяхната същественост и значимост е получило наименованието истина, която не е друго, освен съответствие на човечността с разума, -а и Абсолюта, с Божия закон, явяващ се "душа на битието".

4.Истина е логиката

Тя е частен случай на философската истина и тук трябва да бъде изследвана специално. Трябва да достигнем и изразим логическата истина, понятието за нея, което успешно да ни служи по-нататък.

Една част от познанието принадлежи на материята му и се отнася към обекта, а другата негова част принадлежи на субекта и засяга неговата чиста форма, която се явява условие на всяко познание като познание изобщо. Тази разлика между обективното (материалното) в познанието и субективното

(формалното) в него винаги трябва да се има предвид. Така се стига до въпроса има ли общ материален критерий на истината, от една страна, и има ли общ формален критерий за истинност, с които трябва да сме наясно най-вече?

Така поставеният от Кант въпрос се решава по следния начин: от страна на материята (материала на сетивността) критерий на истината е невъзможен, такъв критерий трябва да бъде търсен само от формалната страна, свързана със субекта. Материален критерий не може да има, защото ако той трябва да е общ, то той трябва да се откъсне от всякакво различие между обектите, но щом е материален и обективен, той точно съответства на даден обект с всичките му различия и особености, което е абсурдно и невъзможно. Материалният критерий изисква точно съответствие на едно познание с определен обект, към който е отнесено; познание, което е истинно по отношение на един обект, е възможно да бъде съвсем неистинно по отношение на други – ако се изхожда само от материалната страна на това познание. Следователно единствено могат да съществуват общи формални критерии на истината, т.е. критерии, свързани с формата на познанието. В логиката се използва само формалната истина, разбирана като съгласуваност на познанието със самото себе си (на мисълта със самата себе си) при пълната отвлеченост на съзнанието от всички обекти изобщо и от всяко различие между тях. С други думи казано, в логиката се търси съответствието на мисленето със законите на разсъдъка и разума. Това е основното за логическата истина; яснотата на изложеното разбиране дължим отново на И. Кант. В логиката няма да се питаме "дали познанието се съгласува с обекта?", а само "дали то е в съгласие – по форма – със самото себе си?".

Това общо разбиране предстои да бъде развито и изпълнено с "плът" в по-нататъшното изложение на логическата проблематика. Засега казаното е достатъчно.

6.Грешките

Безспорно е, че грешката е явление в познанието, което – макар и неже-лано – има определен смисъл. Този смисъл трябва да се изясни, което обаче съвсем... няма да ни помогне да се предпазваме от грешки. Трудно можем да си представим човек – занимаващ се с познание или с някаква друга дейност – който изобщо не греши; казваме "човешко е да се греши". Важно е обаче да се отнасяме по подобаващ начин към своите грешки, т.е. да извличаме известна "поука" от тях. "Глупците се учат от грешките, а неглупавите хора въпреки всички свои грешки не поумняват" – е казал Хегел.

1.Грешката – илюзия за истина?

Противоположността на истината е неистината, която – доколкото бива вземана за истина – се нарича грешка. Едно погрешно (раз)съждение е онова, което смесва илюзията за истина със самата истина. Нека тези прости положения на Кант бъдат начало на нашия анализ.

Ясно е, че човек не иска да греши, но, правейки някаква грешка, той изобщо не я съзнава като такава, а си мисли, че постъпва правилно. Значи ние

правим всичките си грешки "без да искаме", но въпреки това и по парадоксален начин грешките ни зависят от нас самите, от никой друг. При грешката разсъдъкът не си е свършил работата както трябва, или както се очаква от него, но нали самият разсъдък не е друго, а способност за истинно познание? (Грешките, впрочем, не са ли свидетелство за "немощта" и слабостта на разсъдъка, на човешкия ум, въобразил си, че "всичко разбира" и всичко може да познае?!) Излиза, че при грешката разсъдъкът постъпва един вид против самия себе си, т.е. като че ли "изневерява" на себе си, на своята същност и на закона, заложен в него. При грешката разсъдъкът е приложен по неподобаващ начин, в неговата природа и по принцип, изглежда, не влиза "задължението" да греши, но той все пак и то често (или по-рядко) греши. Затова да се разбере появата на грешката като противна на разсъдъка форма на мислене е много по-трудно от това да се разбере как е възможна истината – тъй като в последния случай разсъдъкът постъпва по собствените си закони, а в първия се отклонява значително от тях. В тази връзка Кант отбелязва, че "ние не можем да търсим основанието за грешките в разсъдъка и същностните му закони, а също толкова малко и в ограниченията на разсъдъка, в които наистина лежи причината за незнанието, не обаче и за грешката". Ако имахме само една познавателна сила, явяваща се източник на познанието, и тя се нарича разсъдък (който действа по свои неотменни закони), то ние никога не бихме грешили, но това не е така. Напротив, ние разполагаме с още една познавателна способност, която при това действа по закони, различни от тези на разсъдъка – сетивността. Но грешките, които са свързани по някакъв начин все пак със способността за разсъждение, не могат пряко да произлизат или да се дължат на сетивността, тъй като сетивата съвсем не съдят, не разсъждават. От друга страна сетивността така или иначе влияе върху възникването на грешките. Тогава как се появява илюзията за истина, наричана от всички нас грешка!

Истинно по законите на сетивността е едно, истинно по законите на раз-съдъка – съвсем друго. Смесването на едната истинност с другата, неразличаването на естетическата и логическата форма на съвършенство - за които стана дума на друго място – е едно от основанията или причините за появата на грешки. Затова незабелязаното влияние на сетивността върху разсъдъка е възможен източник на грешки. Поради това неясно влияние на сетивността върху способността за съдене (разсъждение) се достига до неочаквано подменяне на истината с някаква илюзия за истина, т.е. до появата на грешки. С други думи казано, при грешките чисто субективното основание (възприемане, "виждане", ориентиране и пр.) се приема за обективно, което поражда илюзията, лежаща в сърцевината на грешката. Илюзията, смесваща винаги субективното с обективното, е в основата на грешките, тя определя самата възможност за появата им. От друга страна при "грешенето "разсъдъкът се оставя да бъде подведен от влиянието на сетивността и от появилите се на тази почва илюзии, т.е. грешки. По този начин той оставя за истинно важащо в предела на собствените си закони това, което иначе има валидност само в областта на сетивността – и съответства единствено на нейните закони.

Не мога да си позволя да не приведа следните изказвания на Кант, които накратко изразяват казаното по-горе. Той пише: "В ограничеността на

разсъдъка лежи само причината за незнанието, вината за грешката ние трябва да я припишем на самите себе си. Наистина природата ни е отказала твърде много знания, оставила ни е по отношение на доста неща в едно неизбежно незнание, но не тя причинява грешката. Към нея ни отклонява собствената наша склонност да съдим и решаваме дори и там, където не сме способни за съдене и решение поради ограничеността си."

2.Видове грешки

Все пак е добре още тук да се ориентираме в това какви са възможните грешки, които ни дебнат в познанието. Разбира се, тук трябва да разсъжда-ваме само логически, в никакъв случай просто психологически.

Всяка грешка, в която можем да изпаднем, е само частична. Това означава, че във всяко погрешно разсъждение винаги трябва да има нещо вярно. В този смисъл една тотална (всеобща) грешка е невъзможна: тя би представлявала пълно противоборство срещу законите на разсъдъка и разума. Тоталната грешка – ако изобщо можем да си я представим – би поставила себе си извън територията на разсъдъка (и на всяко познание), а тогава как би могла да идва от него и да бъде приемана все пак за разсъждение, за продукт на разсъдъка?!

Грешка, при която илюзията е очевидна и за обикновения разсъдък, се нарича нелепица или абсурд. Възможно е човек да изрече някакъв абсурд, но в момента на изричането му той не съзнава това – иначе противното би означавало съзнателно да се излага на присмех, подобно на комическите актьори. Да обвиниш някой в абсурдност е лично порицание, което трябва да се избягва при опровержението на допуснатата грешка. Нима сгрешилия – без да съзнава какво става, "без да иска" – заслужава да бъде оскърбяван?!

Нима не е достатъчно просто да му помогнем да осъзнае грешката си? (В замяна той не може да ни не е благодарен!) В логическите спорове, както и в научните, личните обиди и засягането на личността на опонента сами по себе си са нелепост: тук не за това става дума, а за нещо съвсем друго!

Казалият абсурд е чужд на илюзията, лежаща в основата на тази очевидна за другите неистина. За него илюзията трябва да бъде направена очевидна с помощта на друг човек. Остане ли си и след това там, при своята нелепица, той е напълно несмислен човек, за такъв не може да се направи нищо повече. На него не му се удава "виждането" на очевидното, той е неспособен за поправяне и особено за опровергаване. Очевидното не може да бъде доказвано, то трябва просто да се "види" или усети. Затова на никой не може да се докаже, че е изпаднал в абсурд (или че... "бълва нелепици"!), абсурдно сгрешилият осъзнава грешката си само като му я покажеш. След като "показването" даже не е помогнало, то тогава какво може да направи доказването, при което се говори не със сгрешилия, а с разумния! Разкрива-нето на абсурда в последния случай вече не е необходимо, за разумния очевидностите не са неразрешим проблем.

Нелепа грешка може да се нарича онази, която не може да бъде извинена с нищо, дори и с илюзията. Груба е грешката, показваща незнание на обичайно знание или нарушаване на обичайното внимание.

Принципна е грешката, свързана с нарушаване или недоосъзнаване на принципи, имащи основно значение за познанието. Такъв вид грешка има огромни последици върху по-нататъшните разсъждения, изведени от нездрава основа. Това е така, защото принципът е началото на мисленето, и тогава грешката, направена в началото и недоосъзната докрая, нанася значими поражения върху всяка по-нататъшна стъпка на мисълта. Много често едва по абсурдността на изводите или пък по тяхната порочност може да се разбере грешката в принципа, от който сме тръгнали. Осъзнаването й води до необходимостта от подмяна на принципа и тръгване от самото начало. Затова пък грешки в приложението на някакви принципи не са от толкова опасен вид, те са преодолими значително по-лесно и с по-малък разход на умствена енергия.

3.Разсейването на илюзиите

Едно познание е точно когато е съобразено с обекта си или когато по от-ношение на обекта не се допуска ни най-малка грешка. Едно познание е су-рово по определението на Кант когато в него може да има грешки, без обаче те да възпрепятстват по-нататъшните познавателни намерения. Това различие се отнася до по-широката или по-тясната определеност на познанието ни. В самото начало е оправдано познанието ни да бъде определено в по-широк обем; това винаги оставя поле за грешката – която обаче все пак трябва да има някакви граници. Това се допуска с определени цели или поради невъзможност за по-точна (стриктна) определеност. Ако обаче съзнаваме всичко това (или пък то влиза в намеренията ни), опасността от грешки е по-малка – защото ние ги очакваме и сме подготвени за тях. Най-много се греши тогава, когато една широка определеност на познанието се възприема като стриктна – тук имаме една своеобразна "разхлабеност" на съзнанието и мисленето, която неотвратимо води до нови и нови грешки.

Затова ако точността е обективно съвършенство на познанието и знанието - тъй като тук последното съответства на обекта – то субективното съвършенство на същото е наречено от Кант субтилност. В тази дума не се крие нещо кой знае колко сложно: едно познание е субтилно когато в него се открива това, което убягва от вниманието на другите. Такова качество притежават онези, които се отличават с по-висока степен на вниманието и въображението и с по-добро (по-силно) прилагане на своята развита разсъдъчна способност. Онези, които са настроени враждебно към субтилността, го правят просто защото не могат да я постигнат. Субтилността обаче прави чест на онези, които я притежават, те виждат и разбират повече от останалите, което е истинско предимство. Но тя трябва да се прилага към достоен за познание предмет, само в този случай е потребна изтънченост на ума или субтилност. (В противния случай не е нужно да се изразходват сили за постигане на нещо, което не си заслужава усилията!) Затова може да се каже, че на субтилното противостои грубото; "грубият" предмет именно заслужава грубо, а не фино, още по-малко пък префинено познание. Нали хлябът все пак го режем с нож, а не с хирургически скалпел?!

И така, в природата на грешката, продължава Кант, е заложена освен неистината и илюзията за истина, която трябва да бъде разсеяна. За да из-бягваме грешките съвсем не означавала се "пазим" от илюзии, в познанието и мисленето илюзиите са неотменна част, "неизбежност" дори. Всъщност "пазенето" от грешки и илюзии е абсурд: ние можем да се пазим само от нещо, което знаем, но нали тук именно несъзнаването е същност на илюзия-та и грешката. В илюзия съм изпаднал именно защото не съзнавам, че това е илюзия, същото може да се каже и за грешката. Всяко познание съдържа в себе си риска да сгрешим и много често ни се налага да мислим независимо от опасността да сгрешим. Най-малко грешки допуска онзи, който изобщо не мисли, но затова пък неговата грешка е явна: не мисли. Затова предпазва-нето от грешки е твърде трудна работа, единственият начин е да съзнаваме ясно и да посочваме техния източник, илюзията. Това означава, че не може да се осъзнае някаква грешка без да се посочи илюзията, която я поражда, т.е. да се осъзнае тя именно като илюзия. Една и съща илюзия може да по-ражда безброй грешки и затова отстраняването на грешките без посочване на техния извор – илюзията – е безнадеждна работа. Откриването на илюзи-ята пресича веднъж завинаги възможността за нови грешки, а това вече е напредък в нашето познание. Затова усилията ни трябва да бъдат насочени спрямо корена на грешките – илюзията – а не към неговите "израстъци" – грешките. "Разкриването и разсейването на илюзията – пише Кант – е далеч по-голяма заслуга пред истината отколкото прякото преодоляване на самите грешки, при което изворът им не пресъхва; защото не можем да се предпазим от това същата тази илюзия – тъй като не се познава – да не доведе в други случаи отново до грешки." Иначе казано, дори и когато сме се убедили, че сме сгрешили или сбъркали, ние си оставаме предразположени към грешки ако в нашето съзнание е още жива илюзията, която ги подхранва. Изнамирането и разсейването на дадена илюзия е истинския път и за предпазването от нови грешки.

Показвайки и обяснявайки илюзията, лежаща в основата на неговата грешка, ние се отнасяме справедливо и към сгрешилия: никой не греши по свое желание или нарочно, сгрешилият е живял тъкмо с илюзията за истина, която ние му помагаме да осъзнае именно като илюзия. Щом стане това, тя за него мигновено става илюзия, т.е. вече не е истината, погрешно възприетата истина, а просто една гола илюзия. И за своите илюзии трябва да мислим истинно, т.е. да разбираме защо се появяват и какво означават за съзнанието и познанието. Важното е поне да не допускаме да ни завладяват отново илюзии, от които вече сме освободили съзнанието си; непростимо е отново да ставаш жертва на онова, което веднъж си победил.

4.Правила за избягване на грешките

Струва ми се, че казаното по-горе е достатъчна предпоставка за спазването на някакви правила – доколкото това е възможно по отношение на грешките. Надявам се, че коварството на проблема за грешките е показано достатъчно убедително - за да можем да си позволим преодоляването му с някакви мними правила. Но и в търсенето на такива все пак възможни и допустими правила се

проявява същото коварство, една своеобразна неуловимост и дори "хлъзгавост" – подобна на онази, която установяваме при опит да хванем живака с пръсти.

Например ето това. Всички едновременно и по един и същ начин да грешат е невъзможно или поне е по-малко вероятно. Затова сравняването на собствените ни съждения с тези на другите хора е пробен камък на истината – по думите на Кант. Илюзията е субективна измама, и понеже субективното не е присъщо на всички по един и същ начин (ние все пак сме личности и раз-личности!), то явно е, че изявяването на една илюзия е възможно най-лесно чрез съпоставянето на моите мнения с представите на другите. Дали греша, оказва се, разбирам пръв не аз, а другите – когато им разкажа своята мисъл или идея. Това твърдение на Кант щеше да води до прекрасни резултати ако нямаше никаква възможност за появата на всеобщи (масови) илюзии, но това, уви, съвсем не е така. Най-известният пример за такава илюзия е разбирането, че Земята е център, а Слънцето обикаля около нея; та нали всички всеки ден със собствените си очи виждат как Слънцето изгрява, издига се, а привечер залязва?! Тази илюзия е била възведена дори в ранг на истина и знание, с което всички са били съгласни. Един човек – Коперник – е изказал друга, "истинската истина" по този въпрос, той пръв е достигнал до нея, пръв е осъзнал коварната илюзия, на която жертва е било цялото човечество. Какво щеше обаче да се случи ако той беше спазил първото възможно правило за "въздържане" от грешки, а именно правилото: сравнявай своите разсъждения с представите на другите, т.е. с разпространените представи за нещата? Спазването на това правило би сложило спирачка на човешкото познание и на напредъка в науките, или поне би представлявало "воденичен камък", тежащ на всеки стремеж към знание (знанието е устремено винаги към новото и неизвестното!). Ето и едно второ правило: съобразявай мисълта си с положенията на обикновения, на "здравия" разсъдък. Добре, да се съгласим с него, защото всяко движение напред, всяко задълбочаване е един вид изкуствена употреба на разсъдъка, докато т.н. "здрав" разсъдък е толкова "естествени. Но нали, от друга страна, обикновеният разсъдък е една рамка на мисълта, която все пак трябва да бъде чупена и надмогвана: за да не се окаже, че всички ние кротко си стоим до... огнището на "здравия" разсъдък, задрямали от топлината му?! И също, кое и къде е естественото в нашето мислене: в нищо не правещия и само критикуващ обикновен "здрав" разсъдък, изпаднал в превелико самодоволство от самия себе си, или пък в неуморно търсещата мисъл, вечно неудовлетворена от достигнатото и не знаеща покой? Ако използваме "обикновения разсъдък като проба за правилността на спекулативния"(Кант), то не е ли това принизяване на спекулативното, изследователското, динамичното мислене до нивото на закостенялото, изпълненото с предразсъдъци, инертно мислене на т.н. "здрав" разсъдък? (Впрочем, от неговата позиция не се ли оказва, че всяко отклонение от налаганата от него "мярка" е един вид "болест” или поне "изневяра"!?) Ето че едно като че ли разумно изискване се превърна в своята противоположност. Дали и всяко друго възможно правило няма да бъде сполетяно от такъв край?

Ето го изхода от затруднението: "Общи правила и условия за избягване на грешката най-вече са:

да мислиш сам;

да се мислиш на мястото на друг, да се поставяш в мисленето си на гле-дището на другия;

по всяко време да мислиш в съгласие със себе си."

Първото е максима (заповед, повеля) за самостоятелно мислене, второто е изискване за широта на мисълта, а третото – за последователност, за вярност спрямо истината, към която възхождаме, полагайки твърде много усилия, от която не трябва да се отказваме по никой начин. Основното обаче е това: "Имай смелостта да се ползуваш от своя ум!"(Кант). Гибелно за ума е да подражава сляпо в мисленето си на друг, някакъв по-авторитетен или "зрял" ум. Това е просто неупотреба на ума, използване на "патерици" във всяко негово движение. Подражателят на чужди мисли прилича на безумец, който... си е отрязал краката: защото си е наумил, че е "по-добре" да ходи с патерици, с изкуствени крака (а още по-често, защото предпочита да бъде носен на гърба на другите!). Не бива и заради предпазването от грешки и заради "удобството" просто... да не мислим, да сме се отказали от мисленето, или пък да мислим с чужд ум, което е все същото. Никой не може да се научи да плува ако поне един път не се е хвърлил във водата и не е започнал да размахва ръце – с всичките рискове и даже с ясното съзнание, че може да се удави. Същото може да се каже и за познанието, в което трябва да се хвърляме дръзко, без да се боим от все пак дребния риск, наречен грешка.

7.Същността

Познанието и мисленето търсят същността. За каква "същност" става дума ще разберем скоро; същото може да се каже и за това какъсе пак дости-гаме до нея. На нас – на нашето съзнание – е даден непосредствено само феноменът, явлението, "нещото за нас"; второто условие на познанието е човекът, субектът, който мисли, разсъждава, задълбочава се в своята мисъл. Истинното знание, което съдържа същността, възниква на основата на тези два фактора – обективния и субективния. Те трябва да бъдат съотнесени така, че от тяхното динамично отношение да се роди знанието. Всъщност – и това е особено важно – тези разграничения ("субективно" и "обективно", "субект" и "обект", "вътрешно" и "външно", "явление" и "същност" и т.н.) са "продукт" на нашата неспособност да схванем и изразим потока на познанието именно като непосредствено единство и нерушима цялост, т.е. като неразчленимост, която за нас обаче е прекалено трудно изразима. Нашият собствен разсъдък непрекъснато поражда тези разграничения, т.е. "накъсва" потока на съзнанието на "части", които след това не може да обедини в нещо цяло. За интуицията ни такива проблеми не съществуват (тя улавя тъкмо целостта!), но поради неизразимостта (с думи и понятия) на добиваното от нашата интуиция се оказва, че все пак трябва да се облегнем на разсъдъка си, независимо от това, че той често поражда повече проблеми, отколкото решава. Разумът, опитващ се да примири разсъдък и интуиция в нещо повиеше, решава проблемите, но той е област на чистата философия, докато логиката все пак се занимава преди всичко с формално-разсъдъчната страна на познанието.

Знанието съществува вътре в нас, но по странен начин съдържа в себе сяцелия свят – в неговите съществени измерения. Ще се опитаме да покажем как става това от гледището на логиката.

1.Признак

В логиката трябва да имаме точна представа за това що е признак, тази дума се използва почти непрекъснато. "Признак" вероятно е произлязло от "призная", "признавам", "признателност" и пр., коренът, както се вижда, е един и същ. Същевременно ако разложим тази дума на съставките й, ще получим това: при-знак, което ни навежда на представата, че "аз стоя при ня-какъв знак". Едва ли са случайни тези асоциации, свързани с корена на самата дума. Не е обаче нужно да се задълбочаваме прекалено много в етимологията на думата.

Признакът обозначава... нещо от нещо, той е "елемент" от знака на това нещо, съществуващ в съзнанието. В този смисъл при-знакът трябва да бъде при-знатот нас, ние трябва да го при-знаем (да сме при знака, и знанието!) или поне да го знаем. Всяко нещо има много "при-знаци", а то самото, вероятно, е "знака", който ние продуцираме в съзнанието си, "възсъздавайки" нещото, предмета. Признакът е част от познанието на едно нещо и в този смисъл той е частична представа, явяваща се основа за познанието на цялата представа – която искаме да имаме за нещото. "Нещото", впрочем, ни се явява в съзнанието като знакш при-знаци, затова казваме съ-зна(к)ние и зна(к)ние. В същото време признакът по някакъв начин "принадлежи" на самия предмет – нали става дума за при-знак на този предмет?! – бидейки, както казахме, част от нашата представа за предмета. Ние познаваме нещата чрез признаци и значи в познанието си чрез признаци и значи в познанието си признаваме "това, което е, такова, каквото то е"(Хегел). Това "е" в думите на Хегел ни насочва към някаква така или иначе съществуваща същност, до която искаме да се доберем. Това може да стане чрез представи и понятия, които съдържат при-знаци – "елементите", които изграждат нашите по-цялостни представи и понятия. Затова "мисленето не е нищо друго освен представяне чрез признаци" (Кант). Ние не можем да притежаваме самото нещо в съзнанието си – то там не може да навлезе! – ние разполагаме за сметка на това с неговите признаци в представата си за него, които са основа на познанието ни. "Всеки признак – казва Кант – може да се разглежда от две страни: първо, като представа сама по себе си; второ, като принадлежащ в качеството сина частично понятие към цялата представа за нещо и така – като основание за познанието на самото това нещо. "Тези две страни на признаците винаги трябва да се имат предвид: признакът като отделно съществуващ, като "откъснат от цялото", е твърде непълноценна представа, той постига истинското си значение в единството с други признаци, образуващи съвместно цялостната представа, която е потребна на познанието. Главното в познанието е добиването на тази цялостност, може да се каже дори, че това именно е идеална, самото познание.

Признаците могат да бъдат употребявани (в познанието) по два начина: вътрешен и външен. Вътрешната употреба се състои в извеждането му, което

е стъпка към познанието на самото нещо чрез признаци, явяващи се негови познавателни основания. Външната употреба се състои в сравнението – при което чрез признаци ние сравняваме едно нещо с друго, установявайки по какво си приличат и по какво се различават; така търсим тяхното тъждество и тяхното различие.

2.Класификация на признаците

Няма да бъде излишно да се опитаме да подредим признаците според някои техни особености и разлики. Отново ще следваме Кант – защото и тук няма нищо по-добро от направеното от него.

А.)Аналитични и синтетични признаци. "Анализ" означава "разчленяване" на цялото на части и поотделното им "разглеждане", докато "синтез" е обратното, свързването на частите в едно цяло. Но тук нямаме предвид точно това. "Аналитичен" признак е онзи, който е частично понятие на вече съществуващото мое действително и цяло понятие, съдържащо се в мисълта ми. Значи и тук се движим от цялата – каквато и да е тя – представа към отделна нейна част: аналитичният признак, или признака, постигнат аналитично. При синтетичните признаци се тръгва от частични представи на чисто възможната цяла представа, която все още нямам и която, следователно, ще постигна едва чрез свързването (синтеза) на поне няколко такива частични представи. Аналитични са понятията, постигнати на почвата на разума, и те не разширяват нашето знание (тъй като просто "извличат" и "раздробяват" съдържащото се вече в нас самите). Напротив, синтетични са понятията на опита, и те разширяват нашето знание, тъй като добавят нещо към онова, което вече притежаваме. И двата рода признаци обаче са еднакво необходими на познанието ни.

Б.)Координирани и субординирани. Това разделяне на признаците се отнася до свързването им един след друг ("кооординация") или един под друг (“субординация”). Признаците са координирани когато всеки един от тях бива представян като непосредствен признак на нещо, а субординирани – доколкото един признак се представя в нещото само чрез друг, т.е. посредством него. Свързването на координирани признаци в целостта на понятието се нарича агрегат, свързването на субординирани – ред. Първият вид цялост на понятието никога не може да бъде завършена чрез синтетични опитни понятия и представи (винаги може да се открие някое ново!), а втората цялост, субординираният ред, се опира на неразложими по-нататък понятия, които се отличават с простотата си и затова са "очевидни интуиции". С оглед на следствията, напротив, редът е безкраен, от субординирани признаци и понятия могат да се извличат безкрайно много следствия.

В.)Утвърждаващи и отричащи признаци. Чрез първите познаваме какво е нещо, а чрез другите – какво то не е. Отричащите признаци са ненужни там, където е невъзможно да се греши, а са нужни и важни само в онези случаи, където ни опазват от възможна грешка, в която лесно можем да попаднем. Чрез утвърдителните признаци ние искаме да разберем нещо, чрез отрицателните (в които може да се превърнат всички признаци изобщо) само избягваме недоразумения (само не се лъжем!), пък макар и не научаваме нищо

от тях.

Г.)Важни, плодотворни и празни, маловажни признаци. Един признак е важен и плодотворен когато е основание за познанието на големи и многоб-ройни следствия, било с оглед на вътрешната му употреба (извеждането), било по отношение на външната му употреба (сравнението). Първото ни помага да познаем твърде много в самото нещо, а второто, сравнението, служи, както знаем, за познаването както на приликата на нещо с много други неща, така и на разликата на същото с тях. Логическата важност и плодотворност трябва да се различава от практическата, т.е. от полезността и използваемостта. Другите, празните, маловажните признаци, въз основа на казаното всеки сам може да се ориентира какво представляват...

Д.)Достатъ чии (необходими) инедостатъ чни (случайни) признаци. Дос-татъчните и необходимите са два вида признаци, които са тясно свързани; същото може да се каже и за другите.

Един признак е достатъчен доколкото стигала отличим по всяко време нещото от всички други неща – например мисленето като признак на човека. В противен случай признакът е недостатъчен – например "цвета на козината" като признак на кучето.

Необходими признаци са онези, които винаги трябва да се срещат при представянето на нещо. Такива признаци са и съществени за разлика от слу-чайните, несъществените, които могат да бъдат отделени от понятието за нещо – без то да пострада от това.

Сред необходимите признаци има още една разлика – някои от тях при-надлежат на нещото като основания за други признаци на същото това нещо, другите, напротив, само са следствия на други признаци. Кое е основание и кое е следствие в понятието за триъгълник – трите ъгъла или тритестрани?

3.Понятието за същност

Казаното дотук е някаква основа за определяне на самото понятие за същност. Същността може да се разбира като достатъчност на всички необ-ходими признаци на нещо, т.е. тя е онова, което го прави такова, каквото то е. В това определение се открояват два момента. Първият е този, че същността е конструкция на мисълта, която обединява в себе си необходимите признаци на предмета. Вторият момент обозначава вътрешното естество на самия предмет, онова, което го прави такъв, какъвто той наистина е. Тук става дума за присъщи на предмета качества, обединени в неговата естествена същност, без които той би бил нещо друго, а не това, което всъщност е. Тук, разбира се, не става дума за за два рода същност на предмета или за две същности; и в двата случая се има предвид единната същност на "този предмет", която съществува, явява се като такава, но по два различни начина. Същността като единство на необходимите признаци е мислимата, идеалната същност на предмета, или същността му такава, каквато се открива и явява на нашето съзнание; същността на предмета такава, каквато тя е "в" и "за" познанието. Тя съществува, следователно, в нашата мисъл за предмета; затова тя може да бъде

наречена логическа същност на предмета, т.е. неговата същност "за" логиката. Същата тази същност, взета в план съществуване на предмета, е съвкупност вече не на признаци, а на качества, които непосредствено съществуват в предмета и го правят такъв, какъвто той всъщност е. Затова тя може да бъде наречена естествена същност на предмета, тъй като съответства на неговото непосредствено вътрешно естество. И тъй като думите "същност" и "естество" носят един и същ смисъл, то нека да приемем, че в случаите когато говорим за мислимата, идеалната същност на предмета, ще употребяваме думата същност, докато в другия случай (когато имаме предвид заложеното в самия предмет като негови необходими качества) ще използваме думата естество. Това разграничение ни дава известно удобство и ни освобождава от потребността специално да разграничаваме двата аспекта на съществуване в предмета и, от друга страна, на съществуване в мисълта, в познанието. За логиката е от значение тъкмо същността на нещата, тя се абстрахира от тяхното естество, което е област тъкмо на естествознанието, на науките за природата.

Съотношението между същност и естество, съответствията между тях, взаимната им връзка и зависимост се изучават не от логиката, а от филосо-фията като такава, от чистата философия. Тя се опитва да разгадае основа-нията, на които почива това загадъчно съответствие между мисъл и предмет, между идеално и естествено (материално), между субективно и обективно. Логиката обаче борави единствено със същността на нещата, до която е достигнала по пътя на отчитането на необходимите признаци. При това – както вече знаем – тя се отвлича от съдържанието на конкретните предмети, съсредоточавайки вниманието си единствено върху общата мисловна форма, в която могат да съществуват всякакви съдържания и всички предмети изобщо. Логиката не се занимава с природните дадености на нито едно нещо, нейн предмет е единствено идеалната даденост на всички неща, която намираме във формите на своята мисъл – и която улавяме чрез понятията, в това число и чрез основното понятие за същност. Този и логическият смисъл на същността.

Нека за илюстрация да разгледаме един поне пример. Да речем, потребно е да се определи логическата същност на тялото, т.е. на това що е тяло. Съществуват най-различни тела, "всяко нещо си има тяло", безсмислено е да се опитваме да извлечем понятието за тяло – което в случая търсим – на основата на цялото това поразително многообразие от всякакви тела. Затова ние освобождаваме мисълта си от всякакви природни дадености и по този начин я оставяме на собствената й почва, почвата на чистата мисъл. След това насочваме мисълта си само към признаците, които като съществени части първично конституират ("възсъздават") основното и общо човешко понятие за тяло. С други думи казано, търсим онова, което е необходимо и достатъчно – като признак – за съществуването на всяко едно тяло, т.е. признаците, без които не би имало никакво тяло. Откриваме, да речем, такива признаци: протяжност, тежест, плътност, непроницаемост, "масивност" и пр. Съединявайки ги в едно, ще получим, вероятно, следното: "тяло е онова, което е протяжно, плътно, непроницаемо образувание, имащо тежест и т.н.". Едно такова понятие за тяло (обща мисъл за тяло) е напълно достатъчно в сферата на логическото познание, в него именно се съдържа логическата същност на

всички тела. Вижда се, че тук изобщо не става дума за реалното естество на никакво тяло или пък на някакъв род тела. (Но това, впрочем, не ни пречи вече на тази добра основа да вървим – пак мисловно – към по-конкретни понятия, например понятието за човешко тяло и пр.)

Накрая, още тук можем да забележим, че движението на мисълта тръгва от понятието за тяло и съобразно него изведохме необходимите признаци, влизащи в същността, наречена тяло. В този смисъл Кант обобщава, че "логическата същност сама по себе си не е нищо друго освен първото основно понятие на всички необходими за едно нещо признаци".

4.Яснота на познанията

Логически съвършеното познание е ясно, т.е. "притежава признака яс-нота". Яснотата е съществено стъпало по пътя към съвършенството на нашите познания. По-висша степен на яснотата е отчетливостта, която може да се дефинира като яснота на признаците. Следователно неяснотата на някакви познания е категоричен признак за тяхното несъвършенство, на тяхната познавателна непълноценност.

Следвайки Кант, най-напред трябва да различим логическата яснота изобщо от естетическата. Логическата почива върху обективната яснота на признаците, естетическата – върху субективната. Първата е яснота чрез по-нятия, последната – яснота чрез наглед, яснота в сферата на сетивността. Естетическата яснота се състои в чистата оживеност и разбираемост, т.е. в една чиста яснота чрез примери in concreto. Между двата рода яснота съ-ществуват определени отношения.

Обективната отчетливост (тази на мислимите признаци в пределите на чистия разсъдък) често причинява субективна неяснота, и обратно. Затова, казва Кант, нерядко логическата отчетливост е възможна само в ущърб на естетическата и, обратно, често естетическата отчетливост (чрез примери и образи, които не съответстват точно, а се приемат по аналогия) вреди на логическата. Това е така защото примерите съвсем не са признаци и затова не принадлежат като части към понятието, а просто са свидетелства за нагледност в употребата му. (Затова с основание се твърди, че илюстрацията не е доказателство!) Ето затова една отчетливост чрез примери – чистата разбираемост – е от напълно различен вид в сравнение с отчетливостта чрез понятия като признаци. Първата отчетливост може да се нарече още популярност, докато втората е школска, бидейки едновременно логическа. ("Школска" е защото се свързва с "ученето" и с "училището"!) Тази школска отчетливост, взета сама по себе си, е твърде разсъдъчна и суха, скучна, тя трудно може да въвлече в познанието цялата душа и да предизвика пристрастеност към познанието и знанието. Този недостатък, свързван с чистата разсъдъчност, може да се омекоти чрез допустимо добавяне на естетическа отчетливост и яснота, което е същност на просветеността. Под "просветен ум се разбира тъкмо талантът за едно прозрачно, съобразено със схватливостта и на обикновения разсъдък изложение на абстрактни и основни знания"(Кант). Скучното в часовете в

училище, а също и неприятните чувства, свързвани с ученето, с учителите дори и с училището изобщо се дължат, следователно, на прекаляването с разсъдъчната, школската "яснота", която за ума на учениците често се превръща в убийствена неяснота, в мъчно разбираема или дори неразбираема сложност и трудност, в непонятна обърканост. Значи това може да се премахне ако в училищата се върне прокудената оттам преди години просветеност на умовете, на учебниците, на учителите (особено на някои от тях, на които сега особено липсва такова едно качество!). Прекалената разсъдъчност на някои "школари" и педанти, чисто "школското" в училището стават поносими само ако бъдат оживени от една естетическа яснота и отчетливост. Това не може да се получи само с даването на примери, а и с живото, интригуващото душата вникване в тях. Същото може да се каже и относно заниманията с логика, смятана с основание от много хора за синоним на отегчителността и непоносимата едностранчива раз-съдъчност.

Логическата отчетливост трябва да превъзхожда обикновената разсъ-дъчна отчетливост: защото тук се достига до съвършена отчетливост, при която са достигнали до яснотата си всички признаци, образуващи в съвкуп-ността си цялото понятие. С оглед на всеобщността на координираните си признаци едно понятие достига съвършена или достатъчна отчетливост едва когато е изчерпателно. С.оглед на субординираните признаци и тяхната яснота се достига завършената отчетливост или дълбинността.

Величината на отчетливостта, свързвана с изчерпателността, се нарича прецизност (премереност). Изчерпателността и премереността ведно съставят съразмерността. Завършеното съвършенство на едно познание се състои в дълбинността (задълбочеността), свързана с изчерпателността и прецизността.

Занятието на логиката – казва Кант – е да прави отчетливи ясните понятия. Затова може да се попита: "По какъв начин логиката прави отчетливи ясните понятия?".

Ако се опитаме да правим това само чрез анализ, чрез разчленяване на понятията, то това ни се удава само по отношение на онези признаци, които вече сме мислили в понятието преди да го подложим на своеобразното "раз-глобяване" в анализа. Но тук не могат да бъдат "хванати" онези признаци, които едва по-късно се прибавят към понятието като части на цялото въз-можно понятие. Това става не чрез анализ, а чрез синтез на признаците, което води до една синтетическа отчетливост. Ето защо има разлика между двете положения: "да се направи едно отчетливо понятие" и "едно понятие да се направи отчетливо ". В какво се изразява тя?

Когато правя едно отчетливо понятие, аз тръгвам от частите и вървя към цялото. Първоначално все още не са налични никакви признаци: те могат да бъдат "видяни" едва чрез цялото в синтеза. Чрез частични синтези на установяваното в явлението се засилва отчетливостта, което е свидетелство за разширяването на познанието ми; този синтетически подход привнася нещо допълнително като признак свръх онова, което вече съм имал в първоначалния наглед. По този начин правят отчетливи понятията си математиците, а също и естествоизпитателите.

Когато обаче правя едно понятие отчетливо, то аз тръгвам от самото него като някаква даденост на моята мисъл, а на тази основа се опитвам да извлека като признаци съдържащото се в първоначалното понятие. Става дума за "разчленяване" на понятието по аналитичен маниер, при което познанието ми не нараства – в сравнение с онова, което съм имал като наличност в понятието. Но независимо че по съдържание познанието ми си остава същото, то се променя по форма: аз вече мога по-добре да различа и да се науча да разпознавам с по-ясно съзнание онова, което вече е лежало в даденото понятие. Както при осветяване не се прибавя нищо ново към географската карта (но съдържащото се в нея все пак изпъква и става податливо за съзнаване!), така и чрез голото разясняване на едно понятие посредством анализ на признаците му не се променя и най-нищожна част от същото. Но това съвсем не означава че този аналитичен подход е безполезен за познанието, напротив, той е жизнено необходим.

Защото какво означава просто да си имаме някакво понятие за нещо, което си стои в някаква "нища" или дори "пазва" на съзнанието, но съвсем не се използва, т.е. не служи за нищо. Понятията ни са за това да мислим чрез тях, а също и за тях. Да мисля означава да извличам съдържащото се в тях (като признаци), да го съпоставям с признаците на други, по-основни понятия, да постигам отчетливо съзнаване на потенциално съдържащото се в тях, да превръщам мисълта си от възможна в действителна, да прояснявам съзнанието си и да внасям ред в него. Анализът на понятията е основно движение на нашата мисъл, което бива подпомагано от друго такова движение, синтетичното. Аналитичният подход да се постига отчетливостта е първото и най-същественото изискване на нашето познание. Защото – завършва Кант – "колкото по-отчетливо е нашето познание за нещо, толкова по-действено и по-силно може да бъде то. Бихме ли осъзнавали всичко онова, което знаем, би трябвало постоянно да се удивляваме пред огромното количество наши знания".

5.Степени на познанието

С оглед обективното съдържание на нашето познание изобщо могат да се мислят следните степени, градации:

Първата е: да си представиш нещо;

Втората: да възприемеш, т.е. да си представиш нещо осъзнато;

Третата: Да узнаеш нещо или да си представиш нещото в сравнение с други неща както по отношение на това по какво си приличат, така и по какво се различават;

Четвъртата: да узнаеш нещо осъзнато, т.е. да съзнаеш. (Например жи-вотните узнават предмети, но не ги съзнават.)

Петата: да разбереш нещо, да познаеш нещо благодарение на понятията чрез разсъдъка. Последното е твърде различно от схващането, за което ще стане дума по-долу;

Шестата: да познаеш нещо чрез разума или да го прозреш. (В малко неща

стигаме дотук, философията непрекъснато се занимава с търсенето на такива разумни познания.);

Накрая, седмата: да схванеш нещо, т.е. да познаеш нещо чрез разума или a priori в тази степен, която е достатъчна за намерението ни. Всяко наше схващане е само относително, т.е. достатъчно за някакво определено наме-рение, напълно ние не схващаме нищо. (Например математикът знае и схваща какви са пропорциите между всички линии, които могат да се впишат в една окръжност; нищо повече от това не може да бъде схванато; математикът обаче не схваща защо е станало така, че една тъй проста фигура има тези свойства; тук само философът вече може да добави онова, което иначе никога няма да бъде постигнато.)

Тази подредба на градациите на познанието дължим на Кант. Даже и да не сме съгласни с нея, ценна е самата идея накратко да се обособят тези познавателни възможности на човека (за които толкова рядко – или почти никога – не се замисляме). Обсъждането, по примера на Кант, на стъпалата, по които вървим в познанието си, вглъбяването в неуловимата и все пак мамеща на хоризонта истина, е достойно занимание за изучаващия логика. Разбира се, в партньорство с други такива като него, също така небезразлични към тези на пръв поглед "отвлечени неща", които обаче са все пак жизнено необходими, значими дори за всекидневието ни (стига да схващаме това!).

8.Езикът

Ние изразяваме мислите и твърденията си с думи и изречения. Нямам предвид това, че "говорим" поток от думи при общуването си с другите, а за нещо друго: че ние мислим чрез и с помощта на думите. Появи ли се в съзна-нието някакво дори и най-просто движение на мисълта, то автоматично приема формата на словесен израз; "безсловесното мислене" е фикция, невъзможност за човека. Излиза че "езикът облича мисълта"(Л. Витгенщайн), дава й "плът", без езика мисълта е празна възможност, но не и някаква действителност. Съществуването на дълбока връзка между език и мислене е безспорен факт, който не подлежи на дискутиране. Въпросът е тази връзка да бъде осъзната и позната във всичките й измерения.

1.Имена н думи

Всяка дума е един вид имена, нещо – каквото и да е то. За да съществува нещо за съзнанието, а също и за да бъде то разграничено от всичко друго, е необходимо да му дадем име, да го наречем някак си, да запазим за него поне една дума. Думата като че ли "отграничава" нещото от несъществуването и неизразимостта, тя се оказва също "представител" на предмета в съзнанието и мисълта; тя има значение, равностойно на самия предмет. Думата, другояче казано, означава предмета, тя е негов знак, чрез знака ние вече "притежаваме" предмета и разполагаме свободно с него (с неговата същност) за своите познавателни или някакви други цели. За нашето съзнание нещо започва да съществува едва от момента, в който сме го означили с дума. Ако забравим след време думата, означаваща нещото, при реалната среща с това

нещо на първо време в съзнанието ни зейва празнота: оказва се, че предметът е нищо без думата, която свързваме с него. Тази празнота се изразява в пълно неведение и недоумение що за предмет е това, което все пак съвсем смътно си спомням – и което сега съзерцавам... тъпо, в някакво безпаметство. Но когато забравената дума блесне отново в съзнанието – а това обикновено става спонтанно, изведнъж, съзнателното усилие тук пречи и забавя спомнянето – тя "домъква" със събе си всичкия онзи смисъл, който е в състояние да побере. Тогава празнотата изчезва, всичко си отива на мястото, съзнанието изпитва увереност и удовлетворение от себе си и от своята способност да се ориентира в света. При срещата с нещо непознато ситуацията също наподобява току-що описаната: без да знаем името, думата за този предмет, за нас той е нещо, изпълнено със загадка, но съвсем непонятно. Представете си какво е ставало в съзнанието на африканския негър преди няколко века, на когото мисионерите са показвали часовник или, да речем, консервна кутия. Разбира се, и думата "часовник", изречена пред него, не е означавала нищо, но решаващата стъпка към запознаването му с предмета вече е направена: любопитството и безброя обяснения, които думата повлича след себе си, са запълнили празнотата в съзнанието – поне по отношение на часовниците.

И така, думите са неоценимо богатство, с което разполагаме, без тях ние сме абсолютно безпомощни пред света, пред нещата, които ни заобикалят и потискат. Чрез думите човешкото съзнание прави от нещата свой свят, в който се чувства уютно, при самото себе си. Пропастта, зееща между нас и нещата около нас, бива запълнена от един великолепен мост, здраво захванат за двата бряга: думите. Думите притежават неразгаданото от никой свойство да носят в себе си огромно количество информация, значения, смисли, значения – как е възможно това? Ако загубим думите, за нас изчезва целият свят, тогава светът неумолимо потъва в мрака на безсмисленото нищо. Тогава светът започва да ни се "изплъзва", да "изтича" от мозъците ни, да става неуловим и избледняващ; ако забравим думите, всичките ни усилия да задържим света, да спрем разпада му, ще бъдат безнадеждни...

Усвояването на един нов език затова означава поява на нова форма на света, тази на една друга култура, приобщаване на мисълта към нови въз-можности, неимоверно динамизиране на съзнанието, което вече е разчупило все пак тясната рамка на родния, на единствения език (представляващ обаче, сам по себе си корени изворна душата и духа!). Всеки език е неизчерпаем резервоар от значения, мисъл и с-мисъл, той е едно съкровище на душата ("което молци не го ядат"!), едно неизразимо тайнство, посвещаването в което ни прави по-податливи за мъдростта и логоса, по-разумни и добри, т.е. притежаващи един несъизмерим и многоизмерен свят, накрая дори по-прак-тични и по-адекватни на "нещата от живота" и спрямо самия живот.

Но не точно този цялостен аспект на езиковата реалност (цялата съв-купност от живи и мъртви езици, всичко онова, което те носят в себе си и го разкриват пред човека) може да ни интересува тук. Ние ще се ограничим с логическия анализ на езика, надявайки се да достигнем до неговата същност – без която не можем да разберем както логическото, така и познанието изобщо.

2.3нак

Казахме, че думата е знак на нещо. Възниква въпросът: що е знак, как да разбираме смисъла на тази дума?

Знакът е нещо (образувание, явление, събитие), което се явява предста-вител на друго нещо (предмет, свойство, отношение) и което се използва за придобиване, съхраняване, предаване на информация, на знания, мисли и чувства. Знакът обозначава (или, по-точно, означава) нещо, сиреч изразява определено значение..Тези два момента трябва да се разграничат внимателно: знакът указва и представя нещо и, на второ място, носи в себе си значение, което е неотделимо от него и от предмета, чиито знак е той. Думите са най-красноречив пример за тази природа на знаците, която е двойнствена; ясно е, че освен думи има и много други знаци (думата е "частен случай", вид знак, и точно като такава има несравнимо с нищо друго значение!).

На всичкото отгоре знакът има три рода значение: предметно, смислово и експресивно. Нека накратко да ги разграничим за нуждите на по-нататъшния анализ. Предметното значение, както показва наименованието му, сочи предмета, за който този знак се отнася, предмета, който той означава. (Нап-ример предметното значение на думата "Пловдив" е самият град, създаден в античността и... днес все още "украсен" с паметника на някакъв... "Альоша"!) Смисловото значение, или смисълът се свързва със свойството на знака да представя, да фиксира определени страни, черти, характеристики на обозначавания предмет. Другояче казано, смисълът на знака е онова, което човек разбира – когато казва или чува дадена дума, когато възприема или възпроизвежда някакъв знак. В науката и особено в логиката смисълът на знака приема формата на понятие (нали "понять" като стара дума значи точно това: "разбирам"?). Под експресивно значение на знака се разбират изразяваните с негова помощ чувства и желания на човека, употребяващ този знак – които, разбира се, зависят от контекста и ситуацията, в които това става. (Преди няколко реда именно си позволих да изразя експресивното значение на една иначе безобидна дума: "Альоша", която у нечии души извиква чувства на... умиление, а у други – съвсем различното чувство на унизеност от незачитането на националното достойнство на нашия народ!) Най-общо знаците могат да се обособят в две групи: езиковия неезикови. Към последните могат да бъдат отбелязани копията (напр. фотографии, отпечатъци от пръсти, всякакви други възпроизвеждания на неща), знаците-признаци (тясно свързани, но обуславяни или причинявани от своите предмети: например температурата като симптом на телесното състояние), знаците-символи, които по силата на вложената в тях значима и нагледно-конкретна образност са в състояние да носят богато съдържание (напр. древногръцката маска като символ на театъра, везнитекато символ на правосъдието, коронованият лъв като герб-символ на исконната българска държавност и пр.). Езиковите знаци не съществуват поотделно, независимо един от друг, а образуват система, обединена от правила за нейното построяване (напр. граматика), осмисляне и употреба (напр. правила на комуникативната, свързаната с общуването, функция на езика). Знаците, свързани с общуването, са знаци на естествените и изкуствените езици или знакови системи. Ясно е това, че знаците на естествените езици (отделните думи, изречения и пр.) се

състоят от звукови знаци, така и от съответстващите им ръкописни, типографски и други знаци. Не е нужно да се казва, надявам се, че буквата, съответстваща на даден звук, е основен градивен знак на естествения език (йероглифът обаче е знак-символ на цяла дума, той обозначава предмет, дейс-твие, отношение и пр.). В естествените езици под влияние на науката се въвеждат специални графически знаци с цел съкращаване на записа (напр. зна-ците на математическата, химическата, логическата и пр. символика), които облекчават познанието. От знаците от такъв род се строят изкуствените езици, правилата на които се задават предварително в явна форма с определена цел (например кодиране на изречения: азбука на Морз, кодовете при съставянето на компютърния софтуер, знаците на стенографията и пр.). Но за изкуствените езици, които се използват и в някои раздели на логиката (символната, "математическата" логика), ще имаме повод да говорим на друго място. Изглежда казаното дотук за знаците е достатъчно за най-предварителна ориентация.

3.Твърдение, изказване, изречение

И така, всяка дума е едновременно име и знак на нещо – каквото и да е то. В нея е вложен някакъв общ смисъл, благодарение на който разбираме: например "река", "море", "човек", "стол" и пр. Ясно е, че думата "човек" не се отнася до конкретен някакъв човек, а е име на всички някога живели или сега живи хора на тази земя, тя носи определен общовалиден смисъл, подходящ за всеобща употреба. В такъв случай с основание може да се каже, че думите са понятия (общи представи), а тяхното конкретизиране се по единствено възможния начин: чрез свързването им в изречения, чрез поясняването, при което с помощта на други думи вече се ражда мисъл. Например думите "Антон" и "красив", свързани в изречението "Антон е красив", стигат до една ясна и непосредствена конкретност: този човек има даденото ценно качество. При това първата дума ("Антон"), взета сама по себе си, носи твърде неопределен смисъл, а именно "име на човек" или дори на... жребец, а втората обобщава много телесно-физиономични качества и особености, които са валидни по отношение на много, при това различно красиви хора, същества или... предмети. Но връзката между двете думи, подпомогната от представата за даден човек, поражда нов смисъл, който вече не е така неопределен и абстрактен. Свързвайки думите в дълги и сложни изречения, ние постигаме натрупване на смисъл, а целта на всичко това е проясняване и осъзнаване на съществуващото в неговата същност, на сложните и многоизмерни зависимости и отношения между нещата. При това смисъла на едно сложно изречение не е просто сума от смислите на съставящите го думи, а значително по-голям, т.е. постига се пораждане ("генериране") на нов, по-богат смисъл. В това се крие необяснимата магия на изреченията, речта, езика.

Във всяко изречение се твърди (утвърждава или отрича) нещо за нещо, т. е. всяко изречение е твърдение. От друга страна изречението е възможност на човека да изразява себе си, да изказва свои мисли, разбирания, чувства, т.е. изречението е изказване ("из-реч-ение" е точно това: реч, думи, изречени, казани!). Затова съответствието между изречение, изказване и твърдение ни

позволява да подберем за нуждите на анализа онези думи, които са по-подходящи; затова граматиката работи с изречения, а логиката - с изказвания и твърдения. При това тъй като в твърдението ние отсъждаме ("съдим") нещо за нещо, т.е. разсъждаваме, то за целите на логиката се използва думата "съждение", която се обособява като основна форма на мислене, наред с понятието и заключението. Накрая, тъй като много станаха думите, които се употребяват в логическия анализ на езика, се въвежда нов термин, който обобщава всички досега казани, и той е пропозиция (от латинското "propozicio" – твърдение, изречение, изказване). Логиката има дял, който се занимава с изучаването на пропозициите, това е т.н. пропозиционална логика.

4."Скелет " на изказванията

Освен от думи, изказванията се сътоят и от връзки ("съюзи"), които са по-особени думи, изпълняващи изключително важна роля. Ако вземем няколко различни по характер изказвания, то неизбежно ще ни направи впечатление различието в тяхната структура ("подредба", "организация", “скелет"). Търсейки основанието за тези характерни и повтарящи се различия, ние неизбежно откриваме, че причината за появата им се свежда до особености на връзките, на съюзите между думите (понятията). Например: "Ако е нощ, то е тъмно"; "Антони Петър са умни", "Утре ще е или слънчево, или облачно", "Бялото не е червено", "Разумен съм тогава, когато избирам най-доброто", "Необходимо е да мислиш преди да действаш", "Възможно е днес да вали", "Той е по-висок", "Всички хора са смъртни", "Някои градове са по-големи от 1 млн. жители" и пр. Всички тези изречения са различни в структурата си, а тази последната се определя от подчертаните думи, на които се дължат различията между тях. По образеца, стоящ в основата на всяко от тези изречения, могат да се измислят безкрайно много други изречения, които – въпреки особеностите на изразяваното съдържание и смисъл – имат една и съща форма, структура, "логически скелет". Безкрайното многообразие от всякакви изречения може да бъде сведено до показаните с горните примери вариантна, логическа структура, които се определят от подчертаните логически връзки (от неизбежно повтарящите се "по-особени думички", които имат значение за логическия анализ на изказванията). Следователно ако съществува нещо значимо от гледна точка на логиката в несметното количество всякакви изказвания и изречения, то е техния "скелет", тяхната форма или структура, задавана от думи и изрази като "Ако…, то…", "…или…", "…и…", "тогава, когато…", "не", "някои", "всички", "необходимо е" и пр. За логиката, както вече знаем, е съществена единствено формата на мислите (устойчивото в тях), докато изменчивото, подменяното или съдържанието (което е необхватно, безкрайно различно, неустойчиво, динамично) тя оставя без внимание. Това не е недостатък, тъй като всяка форма дава възможност за "изпълване" с всякакви съдържания, с различна "материя" на мислите. По този начин – установили закона, закономерностите, съществуващи в рамките на формата – ние разбираме реда, подредеността, организацията, лотоса на мислите изобщо. Ако се тръгне от страна на съдържанието на мислите тази задача на логиката би била абсолютно неизпълнима, непосилна за решаване. Избирайки формата като единствен предмет на своите занимания, логиката постъпва разумно.

5.Мислене и език

Основният въпрос, към който вървяхме в изследването си, се свеждаше до осъзнаването на дълбоката връзка и взаимна обусловеност между мислене и език, между логика и слово. Време е да направим опит за изразяване на достигнатото по категорично ясен начин.

На първо място трябва да се отчете съществената и необходима зависимост между двете явления – мислене и език – достигаща до припокриването им, до тяхното динамично тъждество. Това трябва да се разбира в смисъл, че без едното другото не може да съществува, т.е. че двете в някакъв смисъл са едно и също нещо, разглеждано от две възможни страни. Тази "слятост" на мисълта и словото е основанието да ги разглеждаме като прояви на единния логос, а също и като паралелно развитие на двата модуса (начина на съществуване) на реалността на духа. Мислимото, мислещото и мисълта благодарение на словото се свързват в неотделима и пълноценно съществуваща духовна цялост, която само условно може да бъде разчленявана за нуждите на изследването и анализа. Тъкмо поради това съществено обстоятелство е възможно да имаме два рода разбирания за предмета на логиката: едната група логици с основание приемат, че предмет на логиката е езикът като непосредствена действителност на мисълта, а останалите говорят, че мисленето е неин истински предмет (но мисленето обаче може да бъде изследвано само на почвата на езика – тъй като без словото мисълта е само чиста възможност, нищо повече!). Няма нищо по-просто от това, че мисълта съществува в и чрез езика, като то не означава, че езикът е нещо второстепенно и производно, а мисълта е водеща и определяща. Езикът – като реалност, съзнание, "среда", "море от значения и смиели", "атмосфера" и "въздух, който дишаме" – е нещото, в което се раждат или се появяват мисли; те могат да се… случат "вътре" в езика. Впрочем, това е един интересен за обсъждане въпрос.

На второ място обаче езикът съвсем не трябва да бъде подценяван, както това често се прави, дори и в рамките на логиката (поне в някои други учебници!). Това става поне по два начина: когато се казва например, че "езикът е средство за мислене и изразяване на мисли” или пък когато се го-вори изключително за "форми на мисленето", без да се съзнава, че те са и форми на езика. Езикът не е просто "средство", а цел на мисленето, което чрез своето саморазвитие постига езика и неговите вътрешни закони. Обратното – езикът е средство, а мисълта е цел – е нелепост: защото езикът съдържа в себе си мисленето, бидейки нещо повече от него. Мисленето е частен случая, проява на реалността на езика, която е всеобхватна и съдържа в себе си всичко, в това число и мисленето. Затова "формите на мисленето" не са нещо стоящо над формите на езика (на които езикът трябвало да се подчинява!), а са част от многообразните и изключително богати форми на живия език. В никакъв случай мисленето не трябва да бъде надценявано за сметка на езика, а на двете трябва да се отдава длъжното, т.е. да се съди истинно, съобразно "това, което е" (Хегел), съобразно действителното състояние на тяхната взаимозависимост. Дори и мисленето да е "душа" на езика, негова сърцевина (в което не всеки може да бъде убеден!), то това означава и нещо друго. А именно:

съществуват и извънпонятийни форми на езика, които си имат своя логика и свой разум, те също имат право на съществуване и признание. (Нима поетичното и художественото слово, изразяващо и добиращо се до неуловими иначе слоеве на душата, емоционалността и духа, може да се поставя "по-долу" от... теориите и научните концепции?!) Разпростирането на законите на мисленето върху целостта на живия език – дори и това да може да бъде направено! – означава посегателство спрямо неговия живот, "вледеняване" на топлината и човечността, бликаща от него, опит за поставянето му в една все пак тясна рамка и дори нахлузването върху него на окови. Това не бива, а и не може да бъде направено от никой; затова изкуствени езици от рода на т.н. "есперанто" (финансирано, впрочем, от комунистическа Русия с цел разбиването на… монопола на английския език!) са така мъртви и отблъскващи. Затова, накрая, и логическите форми на езика и мисълта – за съжаление – не са съвсем приятни за "цялостния човек". Това обаче не може да се каже за творенията на художествената литература като непресекващ поток на живия език.

Философията на езика, до която тук необходимо се докоснахме, заслужава повече внимание от това, което сега можем да си позволим. Много философи на XX век особено са се вглъбявали в езика, търсейки отговор на основни философски въпроси. Може би най-големият от тях – Мартин Хайдегер – пише, че "езикът е дом на битието", т.е. именно на целостта и истината на съществуващото. Друг един философ, Лудвиг Витгенщайн, е написал: "границите на логиката са граници на света", придържайки се се към друга гледна точка, която обаче постепенно еволюира в крайна сметка пак до оценка на изключителната роля на езика. В този смисъл дали не е по-вярно да се каже и това: границите на езика са граници на света?

9.Достоверност

Истината като цел на познанието и логиката (явяваща се философия на "правилната мисъл") е трудно достижима. Към нея се движим мъчително, преодолявайки илюзиите, грешките, заблужденията, освобождавайки се от незнанието си, стремейки се към адекватност на мислите ни със законите на разсъдъка, от една страна, и със същността на нещата – от друга. Истината, следователно, не е нещо налично, за да може да ни служи за образец или еталон, затова тя е идеална, познанието, който "мами в далечината", но на който можем да се уповаваме единствено основавайки се на едно предчувс-твие, на една вътрешна увереност. Следователно възниква въпросът за нашето субективно отношение към истината на всички етапи на вървенето към нея, за това "как тя ни изглежда "преди още да сме сигурни, че я "притежаваме" (ако това последното изобщо е възможно!). Защото "кой от смъртните може да се похвали, че е достигнал и възвестил истината?!"(Хегел), кой може да е сигурен, че абсолютно я "вещае", "прорицава", "съзерцава" и пр.? И също: ако все пак си го позволява, то това нима не е един ограничен, просто глупав човек, въобразил си че е подобен на оракулите, на древните пророци – само че без тяхното Божие вдъхновение?!

Нека на се опитаме да хвърлим известна светлина върху тези въпроси, които

съвсем не са за подценяване. Ще стане дума за специфично човешкото отношение към истината, за истината като съществена ценност за човека, за на чините, по които сме способни да я разбираме и да си я представяме, за някои своеволия, които ние, хората си позволяваме – когато сме се оказали слепи или пък недостойни за нея. Разбира се, основното в нашия анализ трябва да бъде истинското, подобаващото, дължимото човешко отношение към истината – тази жизнено необходима и затова така велика ценност за разумния човек.

1.Признание

Пътищата към познанието са стръмни, каменисти, трънливи и лъкатушещи; затова мнозина са онези, които – разбрали какво ги очаква по-нататък – бързо се отказват от нея и се връщат назад. Колкото по-трудно става изкачването, толкова по-малко са дръзките преследвачи на истината, които остават все по-верни на първоначалния си неудържим порив и на готовността си да жертват всичко заради нея. "Авантюрите", случващи се по този път, са огромна тема на философията, която тук нямаме възможност да обсъждаме. Има хора, които като се уверят в своята неспособност да схващат, започват да злословят срещу истината. На такива Платон казвал: "Когато ти говориш неправилно, това не е само само по себе си скверно, но и на душата причинява зло". Дали някой обаче го е чул?

От друга страна търсенето на истината изисква непоколебимост и дори страст. Шопенхауер пише: "Когато у мен възникне някаква неясна мисъл и започне да се носи пред моя умствен взор във вид на слаб образ, то ме обхваща неописуемо-страстно желание да яуловя; аз захвърлям всичко и започвам да я преследвам както ловецът преследва дивеча – през всички височини и стръмнини, подгонвам я от всички страни и й заграждам пътя докато не я хвана, не я изясня, и не я изложа, като убита, на хартията." Дали сме готови да направим същото?

Истината е обективно свойство на познанието. Съждението (чрез което нещо бива преставяно за истинно, отношението към един разсъдък и следователно към един отделен субект) субективно е признание. Признанието изобщо има двоен израз, а именно достоверно или недостоверно. Достоверното признание (или достоверността) е свързано със съзнанието за необходимост, недостоверното, напротив, или недостоверността – със съзнанието за слу-чайността или възможността на тъкмо противоположното. Последното отново е или както субективно, така и обективно недостатъчно, или наистина е обективно недостатъчно, но пък субективно достатъчно. Първото се нарича мнение, второто трябва да бъде наречено вяра. Какво означават тези основни положения на кантовото учение за признанието?

Магията на езика и тук може да ни помогне. Думата при-знание означава – както се вижда – да бъдеш при знанието и, бидейки при него, да изразиш своето субективно отношение – по един или друг начин. Знанието трябва да бъде признато от субекта, но самото това признание може да бъде различно по своите субективни особености. Когато моето признание на едно знание е свързано със съзнанието за необходимост на последното (която е категорична и не подлежи на никакво съмнение!), такова признание е достоверно, т.е. е

достигнало до същинска достоверност. Такава достоверност трябва да бъде призната от всички, и ние я свързваме със знанието, налагащо се на всяко съзнание с неоспорима необходимост. Недостоверността пък се свързва със съзнанието за случайност (или пък с предусещаната възможност да се случи точно обратното на това, което "знаем"!) и тя бива два рода. Единият се свързва със субективно и обективно недостатъчно признание (мнение), другият се свежда само до обективна недостатъчност, но все пак има субективна достатъчност – и това всъщност е вярата. Засега нека да останем при тези общи разграничения на признанието и да се вгледаме по-прецизно в неговата обективна и субективна страна. Дали едно признание е достоверно или недостоверно зависи от съзнанието за необходимост, която сама по себе си е обективна и затова се налага да бъде приета и субективно. Другият вариант е основата да е едно неустойчиво, ефимерно съзнание, породило се на почвата на случайността, която като такава не може да задължи никое друго съзнание и затова си остава винаги чисто субективна. Следователно става дума за достатъчността, нашите представи, която обаче не трябва да бъде само субективна (каквато е при мнението и дори при вярата), но и обективна – каквато е единствено при знанието. Ако нещо е достоверно само за мен, но то не се приема от никой друг ("не важи за никой друг"!), то такова нещо е чисто субективно, то значи важи само за моя субект, т.е. е мое мнение, не ангажиращо никой друг. Такова мнение в очите на другите е напълно недостоверно, те и затова не го признават, нещо повече – не искат да знаят за него. Това би трябвало да ме, накара да се замисля дали: не съм изпаднал в слепота, в крещяща заблуда? Даже и да намеря още някои други странни субекти като мен (мислещи "също като мен!), това не е достатъчно да се успокоя: възможно е нашата обща странност да поражда само измами.

Следователно ние – или само аз – мислим случайно, "както дойде", както ни хрумне, както ни се прииска; в такива мисли едва ли има нещо необходимо, автентично необходимо, и то така, че да може да ангажира и други съзнания. Необходимостта е онова, което се налага само по себе си, без да е потребно да се определя от нечии желания: не тя с мене, а аз с нея трябва да се съобразявам! Необходимостта трябва да бъде осъзната и призната, да получи дължимото от всички признание. Необходимостта, налагаща се безпре-кословно на всички и изискваща признание от всички, е "обективност'''(макар че този термин не е съвсем сполучлив!). Подобна обективност притежават (сред всички човешки представи) единствено знанията, чиято пълноценност е неоспорима, затова те получават и всеобщо признание (макар понякога това да става трудно!). На другия полюс могат да бъдат разположени мненията, които притежават или илюзиорна някаква (чисто субективна) необходимост, или пък са случайни и затова са така оспорими, небезсъмнени, "дискусионни". Между тези два полюса някъде се разполагат вярванията или вярата, която субективно е абсолютно достатъчна и изцяло удовлетворява душите на вярващия, но обективно не е достатъчна (тъй като нейната необходимост не може да бъде "доказана", т.е. изявена в общовалидна и безпрекословна форма, важаща за разсъдливостта на всички!). Съществува значи една особена вътрешна необходимост, която е основанието за възникване на уверености, които не могат да бъдат разколебани от нищо, дори и от знанията (стига тези

последните да могат да имат място там!). Но тук въпросът е твърде заплетен и нека не съдим прибързано.

Мнението е проблематично разсъждение, т.е. такова, което е обусловено от съзнанието за чистата възможност. Вярата е асерторично отсъждане, тъй като се поражда от съзнанието за действителност. Знанието обаче е аподиктично съдене, защото се съпровожда от съзнанието за необходимост. Ако трябва да се поясни: това, което аз просто "имам предвид" (т.е. то е само мое мнение) съзнателно го приемам за проблематично или вероятностно дос-товерно. Това, което вярвам, го приемам за асерторично (действително), но не обективно, а само субективно необходимо, важащо само за мен, основаващо се на упоменатата по-горе вътрешна необходимост. Накрая това, което зная, го приемам за аподиктически (необходимо) достоверно, т.е. общо и обективно необходимо – важащо за всички. Това разделение на признанието на три модуса (форми на съществуване) засяга само способността за съждение с оглед на субективните критерии за подвеждане на едно съждение под обективни правила. Във тази връзка Кант дава и следния пример, поясняващ в пълна степен казаното по-горе.

2.Пример за безсмъртието

Всеки човек се пита какво става с душата след смъртта. Душата може да е смъртна или безсмъртна, трета възможност не съществува. Всякакви мнения можем да срещнем по този въпрос, а също и прояви на вяра; знания обаче не можем да имаме приживе, макар след смъртта си – вероятно – всички "ще знаем как стои този въпрос" (ако допуснем, че няма да умрем напълно: за да можем все пак да знаем!). Да разгледаме например тезата за безсмъртието. Ако аз постъпвам така като че ли съм безсмъртен (съобразно едно свое мнение), то моето признание за безсмъртието е проблематично: защото се основава на чистата възможност да съм все пак безсмъртен. В случая това мнение важи само за мен и трудно би могло да ангажира друг човек (ако и той не го споделя). Ако се водя по този въпрос от това, че вярвам, че съм безсмъртен, то моето признание е асерторично (защото моята вяра твори една действителност, в която безсмъртие не може да няма!). Но това е само една субективна, важаща само за ме увереност, която обаче обективно не е необходима за всички (на някои, например, е съвсем... неизгодно да има безсмъртие!). Ако, накрая, не само аз, но и всички други просто знаехме че сме безсмъртни, то нещата стават пределно ясни: нямаше да има никакво съмнение, че след този живот има и друг, и това е аподиктично признание, опиращо се на всеобщо важаща и категорична необходимост, която не бих могъл да приема само ако съм съвършено безумен. Този пример показва, надявам се, различията между трите рода признание.

Нека, възползвайки се от удобния случай, да изведем трите рода съжде-ние.

"Душата на човека може да е безсмъртна" е проблематично съждение.

"Човешката душа е безсмъртна" е асерторично съждение, то произлиза от действителността на вярата на един субект, чиято душа е овладяна от

висшата идея за безсмъртието.

"Душата на човека трябва да е безсмъртна " е аподиктично съждение, което бихме имали ако знаехме причините, които необходимо водят до без-смъртие.

По същия начин би могло да се измислят съждения в подкрепа на тезата, че душата е смъртна. Макар че – нека да си позволя да отбележа поне това – едно такова мнение успокоява душите само на онези, които не ценят особено себе си: и затова се плашат от възможността да живеят вечно. За такива краткият земен живот е предостатъчен за да могат да се отдадат донасита на своеволията, които в крайна сметка погубват душите им. И тогава защо им е в придатък и вечен живот, в който те няма да имат какво да правят?!

3.Мнението

Нека да разгледаме малко по-подробно мнението.

Най-напред мнението е предварително съдене (отсъждане), чието избягване никак не е лесно. Човек трябва – казва Кант – най-първо да има мнение преди да възприеме и утвърди нещо, но и трябва да се пази от това да смята едно мнение за нещо повече от чисто мнение. Не трябва значи да допускаме нашите мнения да "закостеняват", да се "вкостеняват" - един вид така да се "втвърдяват", че да придобиват "кост", да стават прекомерно трайни и силни. Човекът, който държи на мненията си и дори се опитва да ги отстоява докрай, не постъпва умно, още по-малко пък разумно – противно на разпространената представа, според която трябвало да бъдем верни "докрай" на своите мнения. Това е така, защото такъв човек се стреми да превърне мнението си в нещо повече от това, което то всъщност е: чисто субективно, вероятностно по характер и затова подлежащо на изменение, промяна и развитие ограничено разбиране – и нищо повече от това. Мнението има стойност само доколкото предхожда и подготвя истинското разбиране, то е начало, а не край на способността ни да съдим, да се ориентираме и да познаваме. Затова онзи, който "държи на мненията си" сам ограничава мисълта си и дори й слага край, обрича се на това никога да не постигне нещо повече от непълноценните мнения. Трябва да се опитваме да разбираме подобаващото човешко отношение към мненията, при което те наистина имат известна роля за нашия умствен напредък. (Не бива обаче упорито да стоим при предпоставката, че "понеже е лошо да нямаш мнение", то "по-добре е да имам някакви – каквито и да са – мнения", дори че сме длъжни "да ги отстоя-ваме на всяка цена и докрай"!) Да си способен да се отказваш свободно от мненията си – когато сам си открил тяхната недостатъчност и непълноценност – е признак на силния, проницателния ум. Да държиш на мненията си и да им робуваш е свидетелство за умствена ленивост и слабост.

В повечето случаи във всяко наше познание започваме с мнение по "не-ясните въпроси". Понякога имаме смътно предчувствие за истината, струва ни се, че нещо съдържа признаците на истина; преди още да сме се добрали до нея, ние можем само да подозираме, че в нещо има истина. Нека да прос-ледим изцяло това разсъждение на Кант.

Но къде собствено е мястото на чистото мнение? Не в науките, които съдържат познания а рпоп, значи нито в математиката, нито във философи-ята, не и в морала, едиствено и само в емпиричните (опитните) познания: в психологията, физиката и пр. Защото би било абсурдно само по себе си да имаме мнение за нещо a priori. В действителност трудно може да се намери нещо по-смешно от това, например, да имаме мнение по... математика ("По мое мнение 2 + 2 = 5!" – как ви звучи това?!) Тук, както и в другите науки, важи едно: или знаем, или не знаем. Ето защо обект на мнението могат да бъдат само предметите на опитното познание, което само по себе си е въз-можно, но за нас е невъзможно в пълнота: защото при всяко мнение, все едно кое и какво, на мен ми е ясно че може би е възможно и доказателство за тъкмо противоположното. Например етерът на физиците си е един чист предмет на мнението: те са смятали, че може да има етер, защото са смятали, от друга страна, че трябва да има такъв; но това се е оказало само едно мнение. Тяхното признание, в случая, е било недостатъчно както субективно, така и обективно: в него не е имало необходимост, то се е основавало на една случайност.

Това казва Кант, и то е твърде важно. Ще добавим само това, че изклю-чителното многообразие на всякакви мнения по един и същ въпрос е катего-рична демонстрация на недостатъчността на всяко едно от тях. Мненията "изгоряват" и "угасват" постепенно в познанието – за да се получи (нека да бъдем последователни в разсъждението си)... "пепелта" на знанието, в нея липсва разнородността и многоцветността на мненията, останала е сива, но затова пък непоклатимо твърда необходимост. Мненията са изключително интересни и живи, те предизвикват спорове, които са симптом на живот, в тях се влагат емоции, пристрастност, волеви импулси и желания. Но всичко това се "изпарява" в... котела на познанието, за да се получи знанието като надчовешка реалност, в която страстите са прекипели и е останала хладната необходимост. (А пред нея всички ние сме равни и... еднакви!) Но за тези неща ще имаме много възможности да говорим по-нататък, движейки се в полето на философията.

4.Вярата и увереностите

При вярата нещата са по-сложни, но трябва да вникнем отчасти и в тях.

Вярата се отнася към предмети, с оглед на които не само че нищо не се знае, но дори и не могат да бъдат утвърждавани по вероятност, а може един-ствено да бъде достоверно че не е противоречащо да се мислят съответните предмети така, както си ги мислим. Останалото тук е едно свободно признание, което е нужно само в практическо, а рпоп дадено.намерение. Следователно тук имаме признание на това, което аз приемам па, вътрешни (морални) основания и то така, че за мен е несъмнена невъзможността понякога да бъде доказано противоположното. "Вярвам, защото е абсурдно" – е казъл един проницателен мислител, имайки предвид абсурдността от позицията на разсъдъка. Разсъдъкът е неудовлетворен от "логиката" на вярата, на него тя се струва неоснователна, но това не може да е основание вярата да бъде отричана или подценявана. Вярата е просто друг тип логика, която

разсъдъкът никога няма да проумее; възможно е вярата да "изпреварва" раз-съдъка, след като решава по въпроси, по които разсъдъкът не знае и, може би, никога няма да узнае. Но темата за вярата е необятна и затова нека да се ограничим с неща, важни за логиката.

Предметите на вярата не са предмети на емпирическото познание. На-истина в основата на последното лежат някакви очевидности и уверености, които го правят възможно, но това не е вяра в собствения смисъл. Второ, предмети на вярата също така не са и никакви обекти на разумното познание (на познанието a priori), значи нито на теоретичното, например математиката и философията, нито на практическото - в морала. Наистина може да се вярва на математически истини на разума (тъй като тук отчасти грешката не става лесно възможна, отчасти защото тя е и лесно откриваема!), обаче по този начин те не могат да се знаят. Философските истини на разума изобщо не допускат вярата, те трябва да се знаят напълно: защото философията не търпи в себе си никаква чиста увереност. Същото може да се каже за морала и правото: например за съдията съвсем не е достатъчно просто да вярва, че обвиненият в дадено престъпление действително го е извършил; той трябва да го знае в правния смисъл, в противния случай постъпва безсъвестно.

На трето място само тези предмети са предмети на вярата, при които признанието е определено необходимо свободно, т.е. не чрез обективни, не-зависими от природата и интереса на субекта основания на истината. Значи поради чисто субективните си основания вярата не дава и никакво убеждение, което да може да се сподели и да приложи общо определение (както е това при убеждението, идващо от знанието). Може да се каже, че невярващ е този, който не приема това, което – макар и да е невъзможно да се знае – трябва необходимо да бъде предположено. В него може да вярва само онзи, който с цялото си същество (не само със своя разсъдък!) усеща тази иначе скрита необходимост. Такова е естеството на единствено пълноценната за човека вяра – вярата в Бога (пълноценна е най-вече тя, тъй като съдържа и основания, които все пак могат и да се знаят: свидетелствата на Свещеното Писание).

Всъщност човек нищо не може да прави, в това чисто да познава и да знае, ако не е уверен в правилността и необходимостта му. В знанията си обаче ние не просто сме уверени, а тази увереност можем да я демонстрираме и доказваме на всеки. По този начин знанието е способно да се разпростира върху всички съзнания и така да доказва своята незаменимост. Другите си уверености ние пазим за себе си, те на нас са жизнено необходими. Към тях всеки достига по свой и личен, отговорно избран път, проявявайки свободата си. Общият път на знанието е широк и утъпкан, другите пътища – на вярата, на мъдростта, на любовта, на самия живот – ние проправяме сами, всеки един поотделно.

10.Знание и предразсъдъци

Продължаваме вече започнатото в предишната тема, която ни подготви за разбиране на знанието в неговия същностен смисъл. Няма да повтаряме казаното, а продължаваме нататък.

Признанието според едно познавателно основание (което е достатъчно както обективно, така и субективно, или достоверността в собствения смисъл) е или емпирично, или рационално (разумно, теоретично, чисто мисловно). Това разграничениее според това дали едно признание се основава на опита (на своя или на споделен чужд), или на разума. Става дума за двата извора, от които черпим цялото си познание: опитът и разумът.

1.Опит и разум

Опитът може да бъде разбран в широк и тесен смисъл: като "жизнен опит", в който се включва всичко преживяно, научено, запаметено, проверено, премислено и пр. и, на второ място, като полученото и изведеното чрез наблюдение, чрез възприятия, сетивно. Тук разбираме опита във втория, тесния смисъл: като сфера на сетивността, която ни доставя материал на познанията.

Разумът също не се разбира еднозначно. От една страна разумът е човешка способност, която превъзхожда по своите възможности разсъдъка, т.е. чисто познавателната способност на човека. Разумът значи не е просто способност за разсъждение, за мислене и за пресмятане, а нещо много повече: разумният човек не е просто разсъдлив, а е мъдър, посветен в жизнените тайнства човек. Разумът в този смисъл е не просто способност за познание във формите на логическата необходимост (които тук изследваме), а цялостна човешка и духовна потенция, която малцина владеят. (Докато всички наистина могат да мислят, да знаят и да се занимават с наука – не с еднакъв успех обаче!) Този е първият и истински смисъл на думата разум. В тесния смисъл разумът бива отъждествявай с разсъдъка, с чистата познавателна способност на човека. Именно този смисъл имахме предвид, когато обявихме в заглавието, че ще говорим за "опита" и "разума". Тук обаче трябваше да уточня и "високия", по-истинния смисъл на думата разум – за да не се окаже, че го подценяваме.

Чистата рационална достоверност е или математическа, или философска достоверност, първата е интуитивна, втората – дискурсивна (по разбирането на Кант). Математическата достоверност се нарича също така и очевидност, тъй като едно интуитивно познание е по-ясно от едно дискурсивно.

Емпиричната достоверност е първична, "оригинална", доколкото аз съм сигурен в нещо от собствен опит, и изведена, доколкото това става чрез чужд опит. Последната е прието също така да бъде наричана историческа досто-верност.

Рационалната достоверност се различава от емпирическата чрез съзнанието за необходимостта, която придружава първата и значи тя е аподиктическа достоверност, докато емпирическата е само асерторическа. Рационално достоверно е това, което би могло да бъде прозряно a priori без какъвто и да е опит. Ние не можем да имаме рационална достоверност за всичко, но там, където я имаме, трябва да я предпочитаме пред емпирическата.

Всяка достоверност е или непосредствена, или опосредствана, ще рече, че или се нуждае от доказателство, или че не може и няма нужда от доказа-телство. В познанието ни има много дадени чрез доказателство, т.е. опосредствано достоверни неща, но, от друга страна, трябва да има и нещо

недоказуемо, (непосредствено достоверно), а познанието ни като цяло трябва да изхожда от пряко достоверни положения.

Доказателствата, на които се крепи всяка опосредена или опосредима достоверност на едно познание са или директни (преки), или индиректни (т.е. апагогически) доказателства. Когато доказвам една истина от основа-нията й или пряко, аз привеждам едно директно доказателство за същата, а когато заключавам от погрешността на противоположното към истинността на едно положение, привеждам апагогическо доказателство. Следва ли обаче последното да има валидност, то положенията, за които търсим доказателство, трябва да бъдат поставени диаметрално (контрадикторно). В противния случай, т.е. когато са противопоставени другояче, те могат да бъдат еднакво погрешни – и за тях не може да се съди апагогически.

От знанието произлиза науката, под което следва да се разбира съвкуп-ността на едно познание като система. Обикновеното познание обаче е просто агрегат, т.е. то не е пронизано от една идея за цялост, каквато имаме при системата и науката. Има исторически науки и науки на разума.

2.Логическо и практическо убеждение

Общият резултат от казаното дотук е: всяко наше убеждение е или логическо, или практическо. Първото е когато ние знаем, че сме освободени от всякакви субективни основания и въпреки това признанието е достатъчно, тогава сме убедени логически – или сме убедени по обективни основания. Пълното признание по субективни основания, които в практическо отношение важат поне колкото и обективните, също е убеждение, само че не логическо, а практическо – достоверно е за мен. И това практическо убеждение или тази разумна вяра често пъти е по-твърда от всяко знание. В знанието човек все още чува и се съобразява и с противоположните основания, но това не може да се каже за вярата; тук нещата опират не до обективни основания, а до практическите интереси ъа. субекта. В практическите дела обаче също е добре да сме свободни от пряка зависимост и безусловно да следване на интереса, т.е. да се опитваме да гледаме на нещата по-всеобхватно, включително и от позицията на всеки друг възможен интерес (интреса на всеки друг субект). Всъщност възникването на практическия интерес не е откъснато от логико-познавателните инициативи на субекта, от неговите знания и опит. Но тук трябва да добавим и това, че на убеждението противостои увереността, която представлява едно признание по недостатъчни основания, т.е. такива, за които не се знае дали са чисто субективни, или са също така и обективни.

Увереността често пъти предхожда убеждението. За много наши знания ние съзнаваме само това, че не можем да съдим дали основанията за нашето познание са обективни или субективни. Ето защо за да можем да стигнем от чистата увереност до убеждението, най-напред трябва да размислим, т.е. да видим към коя от познавателните сили на субекта принадлежи едно познание и чак тогава да изследваме, т.е. да проверим дали основанията са достатъчни или недостатъчни с оглед на обекта. При повечето хора нещата си остават на нивото на увереността. При някои се стига до размисъл, при малцина – до изследване. Който знае какво принадлежи към достоверността, трудно ще

обърка увереност с убеждение, и следователно няма да се остави лесно да бъде оплетен в уверения. Пък и има едно основание за определяне на общо съгласие, съставено от обективни и субективни основания, но повечето хора не могат да различат тяхното смесено въздействие.

Макар всяка увереност да е неистинна по форма (доколкото тук именно едно недостоверно познание изглежда достоверно), то по материя (съдържание) тя може да бъде и истинна. В това отношение увереността се различава от мнението. Впрочем, добре би било в самостоятелен размисъл всеки да се опита да определи различията между увереност и мнение; въпреки общото между тях те не съвпадат изцяло.

Достътъчната здравина на признанието в областта на вярата и на прак-тическите дела изобщо може да се корени в силното влияние на волята. Дали това е така?

3.Влияе ли волята на съжденията ни?

Често чуваме изрази като "приемам това съждение", "въздържам се от съждение", "отказвам се от право на мнение" и пр.; дори и да не се използват точно тези изрази, по същество с други думи се казва същото, например: "нищо повече няма да кажа ", "съгласен съм", "засега ще си спестя оценката " и т.н. Но независимо от всичко излиза, че в съжденията ни има нещо про-изволно – като че ли ние приемаме за истинно нещо, понеже искаме да го приемем. В тази връзка възниква въпросът: "Дали влияе желанието на съж-денията ни?".

Ако волята ни влияеше пряко върху признанието, то това би било нелепо: "обичам и се стремя да признавам само онова, което желая" или "искам да вярвам само в това, което желая". Абсурдността на тези изрази е валидна непосредствено: аз признавам нещо не просто защото искам това, а защото не мога да не го призная. Да не искам да призная очевидното пък е просто инат и безумие, а аз държа да не изглеждам смешен. Не мога да приемам само това, което просто ми се е приискало да го призная, такова основание за едно признание не струва нищо. Затова Кант казва: "Би ли имала волята пряко влияние върху убежденията ни за това, което желаем, то ние постоянно щяхме да си създаваме химери за едно щастливо състояние и бихме го приемали оттук нататък за вечно истинно. Волята обаче не може да оспорва по-нататък убедителните доказателства на истината, които са противни на нейните желания и склонности.".

Но все пак волята може да подтиква разсъдъка към това една истина да бъде доизследвана с цел повишаването на нейната убедителност и кагегоричност; от друга страна тя може да го въздържа от такъм стремеж. Следователно трябва да бъде признато известно влияние на волята върху употребата на разсъдъка и, значи, върху самото убеждение, макар това последното влияние да е само опосредствано. Интересно е да се разбере защо в някои случаи волята стимулира разсъдъка, наслагвайки своето желание и дори страст върху собствената природа на разсъдъка да търси и да се стреми към истината, а също защо в други случаи волята е в състояние съвсем да попари

неговия стремеж за разбиране. Разсъдъкът следователно може да бъде както насърчен, така и изцяло обезнадежден в своите търсения от волята: защо това е така? Та нали ако сме преизпълнени с нежелание да познаваме, то нищо не е в състояние да промени тази упорита нагласа, обричаща ни на равнодушие, пасивност и безразличие; защо се случва, как е възможно това? Импулсите, идещи от страна на волята, могат да ентусиазират разсъдъка и да запалят неговата страст за истина. Това е истинската воля за познание, противополжна на мъчителното безволие, което съвсем не благоприятства познавателните инициативи на разсъдъка и субекта. Но защо в едни случаи имаме едно, а в други съвсем различно поведение на волята, нима това е чиста случайност? Този въпрос трябва да бъде обсъден внимателно, тук мо-жем да си позволим да кажем поне това: волята трябва да бъде предразполо-жена към познание, да бъде въвлечена в познанието и в търсенето на знание, а това не може да бъде направено чрез принуда или чрез насилие. Разсъ-дъкът нищо не може да направи ако волята противодейства на неговите намерения. Изисква се синхронизиране на волята с разсъдъка, свързване на нейното желание и искане със закона на познавателната активност на разсъ-дъка. Изглежда нещата тук опират до "вътрешното устройство" на човешката душа. В някои случаи душата успява да мобилизира целия си потенциал (разсъдък, сетивност, воля, чувство, вяра) за търсене на истината (и тогава нищо не е в състояние да я спре!), в други случаи това съвсем не й се удава, а познанието и упражняването на разсъдъка става мъчение, непосилна тежест, истинска неволя. Отговорът на въпроса защо това е така е един: всичко зависи от качеството на душата, от степента на нейната развитост, от вродените душевни заложби и дарби, а също и то това доколко сме съумели да се възползваме от тях.

Що се отнася по-специално до отклоняванетоини въздържането от съж-дения, то се състои в нагласата да не се допуска едно чисто предварително съждение да стане определително, дефинитивно. Предварително съждение е това, с което си представям, че по същество са налични повече основания за истинността на нещо, отколкото против нея, но че тези основания са все още недостатъчни за едно определително или дефинитивно съждение, чрез което имам решението за истината. Предварителното съдене следователно е осъзнато чисто проблематично съдене.

Въздържането от съждение може да става с две намерения: или за да се открият твърдите основания за определящото съждение, или никога да не се съди. В първия случай отлагането на съждението се нарича критическо, във втория - скептическо (от гр. дума "скепсис" – "съмнение”). Скептикът бива овладян от своето съмнение чак до степента на съзнателния отказ от всякак-во съждение, проявявайки обаче следната фатална непоследователност, която го проваля: той би трябвало да се откаже и от съждението, с което обя-вява, че трябва да се въздържаме от съждение, но все пак не го прави. В същото време критическият философ се въздържа от съждение дотогава, докато няма достатъчни основания да се приеме нещо за истинно – което е съвсем оправдано.

Да възпреш съждението си според своя вътрешна повеля се изисква една вече упражнена способност за разсъждение, която се среща само в по-нап-

реднала възраст – без това обаче да е задължително във всички случаи. Изобщо въздържането на съгласието ни е трудна работа, отчасти защото нашият разсъдък е тъй жаден да се разширява чрез разсъждение и така да се обога-тява със знания, отчасти защото склонността ни към някои неща е далеч по-силна от тази към други. Който обаче често е трябвало да въздържа съгла-сието си и е поумнял така, станал е по-предпазлив, няма и никога да го даде твърде бързо – от страх, че впоследствие ще трябва пак да се въздържи. Този отказ от е винаги болезнен и е причина за прехвърляне на недоверие върху всички останали знания. За сметка на това младостта е толкова решителна и не познава разсъдливото въздържане от съждение, че твърде често греши, но от друга страна е способна и на най-големите открития, за които се иска смел, дръзновен, не познаващ съмненията млад ум. Всяка възраст си има своите предимства и тя е длъжна да се възползва от тях докато й е време, налагането на стереотипите на по-късната възраст върху мисленето на младите е непростима грешка. Мисленето е дръзновено и безкрайно динамично тъкмо в младежката възраст, по-късно се успокоява и става разсъдително до отегчение в стремежите си да поучава. Природата обаче е устроила нещата изключително мъдро: младите са склонни да не се вслушват в подобни разсъдителни съвети и така да остават верни на самите себе си, което е предпос-тавка да се възползват от истинските си предимства, на които старите вече не са способни. Ако това не беше така, представяте ли си каква убийствена скука би се "разляла" (подобно на мъгла) над полето на познанието, мисленето и науката?! (Впрочем, когато млади хора се оплакват от скуката в някои часове и учебни дисциплини, то те трябва да се запитат дали по-големия дял от отговорността за това не трябва да поемат те самите: защото вероятно те самите са станали прекалено пасивни, поради което все повече липсва "разнообразие" или дори живот в тези занятия!).

И така, предварителните съждения са твърде необходими, дори неминуеми за употребата на разсъдъка при всяко медитиране (от лат. дума "meditatio", "разсъждавам”) и изследване. Защото те служат за това да ръководят разсъдъка при доизследването и да му дават в ръка различни средства в това отношение. Когато медитираме върху един предмет ние винаги трябва вече да съдим предварително и някак да предчувстваме познанието, което ще ни стане съпричастно едва след медитацията. А когато целим изобретения или открития винаги трябва да си съставяме предварителен план – иначе е възможно всичките ни мисли да отидат залудо. Но и това е относително: ние не знаем... неизвестното, което ни предстои да откриваме, и затова едва ли можем по някакъв начин да го включим в плана си. Но за избягване на излишно разпиляване на умствена енергия е добре изследванията ни да се ръководят от някакъв проект, който да съдържа поне контурите на търсеното. Защото ако съвсем не знаехме какво търсим, то нима бихме могли някога да го намерим? Нали за кораба, който няма пристанище, нито един вятър не е попътен?!

4.Предразсъдъците

Предразсъдъците са предварителни решения, приети за основоположе-ния. Всеки предразсъдък следва да се разглежда като принцип (начало) на

погрешни съждения; от предразсъдъците не произлизат предразсъдъци, а погрешни съждения. Ето защото трябва да различаваме неистинното познание, което произтича от предразсъдъци, от източника му, от самия предразсъдък. Така например да се отдава значение на сънищата само по себе си не е предразсъдък, а грешка, заблуда, произтичаща от едно прието общо правило: каквото се случи веднъж, се случва винаги и винаги трябва да се приема за истина. Това основоположение, от което се извежда значението на сънищата, е тъкмо един предразсъдък.

Понякога предразсъдъците са истинни предварителни съждения: неправилно е само това те да важат за нас като основоположения или определящи съждения. Причината за това залъгване трябва да се търси там, че погрешно се приемат (поради липса на разсъждение, което иначе винаги трябва да предхожда всяко съдене!) за обективни едни субективни основания. Обикновено ние тръгваме от познания, които са непосредствено достоверни положения. Ние ги приемаме без да ги изследваме, т,е. без да изпитваме условията на тяхната истина. Но по-нататък ние не можем и не бива да отсъждаме нещо за тях, без да размишляваме, т.е. без да сравним познанието с познавателната способност, от която то следва да произтече (от сетивността или от разсъдъка). Приемем ли значи без това разсъждение (което е нужно и там, където няма изследване) някакви съждения, то оттук възникват предразсъдъци, т.е. решимост да се съди по субективни причини, които погрешно започват да се считат за обективни основания. С други думи казано, грешката при предразсъдъка е, че той се оставя да предхожда разсъждението (или употребата на разсъдъка), вместо сам да бъде подложенна разсъждение. Значи това "пред-разсъдък" не бива да се допуска именно като "пред"; грешка нямаше да съществува ако беше "след-разсъдък", а не "пред-". Всички естествени ("непогрешни" в основанията си!) мисли са "след-разсъдъци" (т.е. изведени от разсъждения или чрез приложение на разсъдък), а не предразсъдъци, т.е. някакви безоснователни предварителни съждения, приети просто "ей-така" за основоположения на други съждения.

Предразсъдъкът затова е вреден, защото "увисва във въздуха", от нищо не следва и на нищо не се основава, докато в същото време иска да бъде приеман и да се налага за основа на по-нататъшни разсъждения. С други думи казано, предразсъдъците трябва да се обсъждат, т.е. да бъдат подлага-ни на разсъждение, и тогава липсата на основания "под" тях ще блесне и ще бъде видяна от всички. Едва тогава вредата от предразсъдъците ще бъде ако не избегната, то поне значително намалена.

Възниква въпросът: кои са все пак източниците на нашите предразсъдъци? Как и защо те се появяват; как става така, че са така "прилепчиви" към съзнанието на мнозинството от хората?

5.Източниците на човешките предразсъдъци

Кант изброява следните извори на предразсъдъци.

Първият източник е подражанието.

Подражанието има общо влияние върху съжденията ни, тъй като осно-

ванието да се приеме за истина това, което признават и други, е особено силно. Става дума за една като че ли вечна човешка склонност "да мислим като другите", която не бива да бъде допускана заради вредите върху съзна-нията. Оттук се ражда предразсъдъкът: "каквото върши цял свят, е правил-но". Ясно е, че такова разсъждение не може да бъде подкрепено с никакви основания – и точно това го прави предразсъдък. Никой никъде не е доказал, че... "каквото прави цял свят, е правилно и вярно" ("светът" е направил поне и толкова много глупости!).

Навикът също ражда предразсъдъци. Що се отнася до предразсъдъците, които са произлезли от навика, може да се каже, че те биват изкоренявани с течение на времето: разсъдъкът, лека-полека удържан и приучаван в съденето чрез противоположни основания, постепенно бива въвеждан и в противоположния начин на мислене. Възникнал ли е обаче някой предраз-съдък на навика едновременно и чрез подражание, то човекът, който е негова жертва, много трудно може да бъде излекуван от него. Предразсъдъкът от подражание може да бъде наречен склонност за пасивна употреба на ра-зума, или механизъм на разума вместо спонтанността на същия съобразно закони. Другояче казано, предразсъдъците сковават разума в една механична употреба според заложеното в тях самите – и по този начин блокират неговата спонтанност, неговата свобода. В крайна сметка предразсъдъците елиминират свободната мисъл и мислене на разсъдъка и на тяхно място пос-тавят не-мисълта, не-мисленето, а това именно е същината на тази коварна непълноценност, от която страдат толкова много човешки същества (при това без да имат възможност да го осъзнаят!).

Наистина разумът е действен принцип, който не следва да заема нищо от голия авторитет на други, дори не и от опита – ако трябва да е валидна чистата му употреба. Но инертността на повечето хора води дотам, че те много повече обичат да следват стъпките на други, отколкото да направят своя стъпка (т.е. да "напрегнат" разсъдъчните си способности!). Подобни хора могат винаги да станат копия на други и добре, че не всички сме такива: защото тогава светът би си стоял вечно на едно и също място. Ето защо е във висша степен необходимо и важно младежта да не се поощрява – както обикновено става, и то най-вече в училище! – в едно голо подражание, а да бъде насърчавана най-вече в нейната свобода.

Доста са нещата, които допринасят за това да свикнем с подражанието и да направим така самия разум богато наторена почва за предразсъдъци (по израза на Кант). Към тези улесняващи подражанието средства се отнасят:

а.)Формулите. Това са правила, чиито израз служи за образец на подражанието. Впрочем те са необикновено полезни за разплитане на объркани положения и затова просветената глава се стреми да изнамира все повече от тях;

б.)Наставления, чиито израз има голяма съобразеност с ясния смисъл – и така изглежда невъзможно този смисъл да се изкаже с още по-малко думи.

Подобни наставления винаги се взаимстват от хора с авторитет, доверява-нето на тяхната "непогрешимост" води до превръщането на наставленията в закон и правило;

в.)Сентенции – положения, които запазват достойнството си в течение на столетия, бидейки продукти на една зряла способност за съждение на велики и мъдри хора;

г.)Канони. Това са общи поучителни изрази, които служат за основа на науките и изтъкват нещо възвишено и промислено;

д.)Поговорки. Известно е, че това са популярни правила на обикновения разсъдък (на "здравия смисъл") или изрази за обозначаване на популярните съждения на същия. Макар че имат голяма полезност в дадени случаи, те могат обаче да се "закотвят" в съзнанието като предразсъдък. Ако съдържат в себе си мъдрост на народа, то ефектът им върху разума винаги е целебен.

6.Най-обичайните предразсъдъци

Няма да е излишно накратко да засегнем и този въпрос – за да "закръглим" представата си.

Кант обособява най-напред група предразсъдъци, наречена от него пред-разсъдъци на почитта. Към тях се причисляват:

а.)Предразсъдък от почит на личността. Не е предразсъдък възприемането на опит и свидетелства, почерпани от познанията на утвърдили се личности: не всичко можем да опитаме сами и да го схванем със собствения си разсъдък. Когато обаче направим основа на нашето признание (по отношение на разумното познание) почитта към другите, то ние приемаме съответните познания от предразсъдък. Защото истините на разума важат анонимно; тук въпросът не е "кой е казал?", а "какво е казал?". Няма никакво значение дали някое познание е от благороденпроизход; въпреки това склонността да се почитат великите мъже е твърде обичайна, отчасти заради ограничеността на кръгозора ни, отчасти от страстта да се подражава на това, което ни се представя за велико. Към това се прибавя и следното: почитта към личността служи и за поласкаване на собствената ни суетност по един косвен начин. Ласкателят от почит, представяйки се за почитател на велик учен, с това намеква и за собственото си "величие" – светейки един вид с отразена светлина. Но, от друга страна, усърдното преклонение пред някакъв авторитет е и мълчаливо признание за своята нищожност, самостоятелно мислещият няма да се откаже от своето мислене заради безусловното приемане на чужда мисъл. Най-лошото, което може да се случи с такива ласкатели е това да се окаже, че и техният идол е само едно нищожество като тях самите: подобното се привлича от подобно. (Доскоро мнозина наши учени глави бяха "горещи почитатели" на тъпоумни нищожества, "корифеи" на... съветската наука; сега същите ласкаят други величия!) Изпълнените с предразсъдъка "почит на личността" обикновено нямат твърде високо мнение за себе си и затова се самозаблуждават че стават нещо повече от това, което са, като прибавят чужди добродетели към жалката си същност.

б.)Предразсъдък от почит към множеството. Към този предразсъдък е най-вече склонна тълпата. Тъй като е неспособна да оцени заслугите, спо-собностите и знанията на личността, то тя най-обича да се придържа към съжденията на множеството – при предпоставката, че "това, което всички

казват, не е възможно да не е истина". Изобщо забележително е, че неукият има предразсъдък спрямо учеността, както и ученият от своя страна има предразсъдък към обикновения разсъдък. Неизлечимо болни от предразсъдъка "почит към множеството" са журналистите, които вечно се стремят да говорят нещата, които мнозинството иска да чуе, т.е което "то си знае" (заради сметката, че така ще повдигнат "рейтинга" си и ще спечелят повечепари!). Същото, естествено, може да се каже и за политиците.

в.)Предразсъдък от почит към времето. Тук един от най-важните е пред-разсъдъкът за древността, за която се смята, че е носител на абсолютния идеал на мъдростта и знанието. Наистина имаме всички основания да съдим благоприятно за древността, ала това е основание само за едно премерено уважение. Неговите граници обаче прекрачваме твърде често .поради това, че правим от древните учени "ковчезници на знанията”(Кант) и науките, т.е. издигаме относителната ценност на писанията им до обсолютна, а след това слепешката им се доверяваме. Така прекомерно да се ценят древните ще ре-че: да се върне разсъдъкът в детските му години, да се отрече напредъка на науките през столетията и да се пренебрегне употребата на собствения ниталант.

Противоположен по насоченост е

г.)Предразсъдъкът за новостта. Според него съвсем безоснователно се смята, че новото и модерното е по-добро от старото или че онова, което ни изглежда по-ново, е по-добро от това, което знаем от преди. (Впрочем, истински ново трудно може да се каже и открие!) Съобразно този предразсъдък се доверяват на най-новите, на най-модерните знания и учени, в сиянието на които избледнява всичко онова, което вече не е така ново и модерно. В известен смисъл това съждение има основание само като предварително съждение, според което може да се очаква напредък тъкмо в новото. Превърнем ли го обаче в определящо съждение (а именно, че безусловно трябва да бъдем... "модерни в мислите си", да подражаваме на модата в мисленето!), то става вреден предразсъдък, който ни прави смешни. Тук пак най-засегнати от този предразсъдък са клетите журналисти, неуморно гонещи сензацията, "новината " онова, с което могат да по-разсеят скуката на множеството.

Втората група от предразсъдъци са тези от себелюбие или от логически егоизъм. Те са още по-трудни за анализ и вероятно по-разнообразни. Общото за тях е пристрастието към онова, което е продукт на собствения разсъдък, например "собственото учение". Когато например един философ си позволи да каже: "Най-добра е моята философия!", той е болен от предразсъдъка на себелюбието. Изобщо изисква се известна доза критичност и към своите мисли, една взискателност към себе си, за да можем да се лекуваме от такъв предразсъдък.

Предразсъдъците, както се уверихме, са неизкореними и "вездесъщи". Дали е добър съветът да се оставят предразсъдъците на спокойствие или дори да се поощряват? Удивително е, че в наше време все още могат да се поставят такива въпроси, особено пък що се отнася до този за тяхното пощряване. Да поощриш

нечий предразсъдък ще рече – ни повече, ни по-малко – да го мамиш с добри намерения. Да се оставят на спокойствие предразсъдъците все някак върви: защото кой може да се нагърби с това да разбулва всекиму предразсъдъците и да ги отстранява? Дали обаче не трябва да се даде съветът, продължава Кант, с всички сили да се работи за изкореняването им – това вече е друг въпрос. Стари и вкоренени предразсъдъци трудно могат да бъдат оборени, тъй като те се самооправдават и ведно с това са сякаш съдии на самите себе си. Също така тяхното оставяне на спокойствие се извинява и с това, че след унищожението им биха произлезли вреди. Такива вреди следва да се допускат винаги, а в последствие – вероятно – те ще допринесат по парадоксален начин и известна полза. Но най-добре е, изглежда, да привикнем към това предразсъдъците ни да будят нашия разсъдък, а не само да го приспиват. Но тук вече рецепти няма: всеки сам трябва да се погрижи за това да е "истински буден", а не само да си мисли, че е такъв...

11.Вероятното

Ако тръгнем от понятието за вероятност, което всеки има у себе си, то най-напред с удивление ще установим, че тази дума съдържа като свой корен вярата. За всеки човек вероятно е онова, в което той все пак вярва, че ще се случи – отколкото че няма да се случи. Когато нещо е проблематично или поставено под въпрос (и ние, следователно, не знаем изхода, т.е. бъдещото състояние) ни остава само да предполагаме. Онова, за което с по-голяма сигурност предполагаме, че ще стане, е по-вероятно – в сравнение с проти-воположното на него, в което повече се съмняваме кал о възможен развой на нещата. Вероятното не е съвсем безсъмнено, ако не беше само вероятно, а сигурно, тогава не би имало нужда да го свързваме с дадена вероятност. По принцип вярва се в неща, които не знаем, знанието, напротив, ни дава сигур-ност, то постига от целия комплекс повече или по-малко вероятни неща само едно, в което вече не се съмняваме, т.е. то притежава абсолютна досто-верност. Следователно само вероятното е недостатъчно достоверно, докато самото достоверно е напълно, изцяло или поне достатъчно верно: досто-верно. В сферата на познанието изцяло достоверните нещо са твърде малко (те са опорни точки на мисълта), в него преобладават недостоверните, вероятностните неща. Ако нещо е знание, то вече не е просто вероятно, а нещо повече от това: необходимо и дори действително. Близка до вероятността е възможността, но тя е свързана не със субективните способности за познание, а с обективното състояние на нещата, което трябва да постигнем в мислите си. Затова тук ще говорим предимно за вероятното в неговата връзка с нашата способност за познание и мислене.

1.Вяра и увереност

Вярата не е особен познавателен източник, пише Кант. За него тя е вид осъзнато непълно признание и се различава от мнението. Така например търговецът, за да започне изобщо една сделка, трябва не само да има мнение,

че в нея ще спечели нещо, но и му е нужно и да вярва, т.е. че мнението му е достатъчно за начинанието, ала е несигурно. Изобщо във всяко предприето дело (пък дори то да е познание или учене) е необходимо да сме уверени в неговата целесъобразност и полезност; в противен случай – когато несигур-ността стане абсолютна или поне надделее – сме разочаровани и не виждаме смисъл да продължаваме започнатото. Ако човек точно знаеше защо толкова е уверен, това вече не е увереност, а пълна сигурност, почерпана от знанието и истината. Но нали предварително ние не знаем (за да търсим знание, а не просто да го притежаваме!) и затова преминаваме през бездна от вероятности, претегляйки коя от тях е наистина вероятна (а не просто ни изглежда такава!), коя е по-вероятна и сигурна и пр., за да съзрем в края на краищата единствената възможност, на която... "е било съдено" да стане действителност. Така нашите уверености (като съзнания за вероятно) са смесени със също толкова невероятности и с, по-скоро, неверия, от които един вид се "оттласкваме" – за да стигнем и постигнем вероятното.

Нашите теоретични познания за сетивното, постигнати чрез размишление върху даденостите и данните на опита, водят до една достоверност, в която не можем да се съмняваме, т.е. такава, в която сме абсолютно уверени. Тази увереност почива на съдържащата се в тях необходимост, достоверното познание е знание, притежаващо необходимост. Следователно при него степента на увереност е пълна или най-малкото достатъчна, което нарекохме "достоверност". Бидейки достатъчно уверени в нещо, ние вече постигаме нещо повече от простата увереност, което е именно сигурност. Тя се корени във възможността да илюстрираме и доказваме това, което знаем. В такъв смисъл знанието се оказва превъзходна (най-голяма, висша) сетепен на увереност, в която субективното – увереността, чистата вяра – е достигнало обективност, т.е. общовалидност за всички субекти. Затова обаче увереността и нейната външна проява, екстериоризацията й (вероятното) съвсем не могат да бъдат общовалидни и да се налагат с еднаква необходимост на всички субекти. Затова и вярата – като корен, източник, основа на вероятното и на увереността – не може и не бива да бъде възприемана еднакво от всички, а също и не трябва да бъде налагана по никакъв начин на всички. Разсъдъкът (като "орган" на мисълта и знанието) и вярата (чието "средоточие" е интуицията, чувството, сърцето) вървят по различни пътища към истината, която е значима за субекта, всяко от тях има своя логика и право на съществуване. Истините на сърцето, достигани по пътя на вярата, са не по-малко достоверни от истините на разсъдъка и на знанието, но тяхната достоверност и дори самодостатъчност никога не може да бъде докрай осъзната и асимилирана от голия разсъдък и от чистото знание. В такива истини трябва просто да се вярва – и тази основателност съвсем не е по-малка и категорична от другата, макар че е от друг род; за тях обаче не може да се знае, което съвсем не и необходимо. Вярата, истинската вяра ни дава нещо повече от знанието, а именно мъдрост, едно висше и пълноценно, свръхразумнознание, което изцяло превъзхожда дискурсивното, изводимото знание на науката. Тази увереност-мъдрост е постижима с цялото ни същество, а не само с една част от него (разсъдъка), тя се дава на човека интуитивно и непосредствено, а не се основава на логически изводи, тя е жива, пластична и гъвкава, а не суха, тромава и "мъчносмилаема"

– каквито са все пак повечето от творенията на чистия разсъдък. Но това вече е тема на философията.

Сфера на вярата и на увереностите е практическият разум на човека, основан на свръхсетивния принцип на свободата, който е вкоренен дълбоко в нас самите. Онова, което знаем, се основава на причиним се извежда от причинност; това, в което вярваме, произлиза от свобода и се основава на една практическа целесъобразност според закони, които разумът си предписва в своята практическа употреба. Понятието за цели коренно различно от понятието за причина, цел е нещо, което го няма, но трябвала бъде, докато причина е нещо, което си съществува и действа независимо от нас, а от нас се иска само да го установим, опознаем. Причината е априорно понятие на теоретичния разум (разсъдъка), целта е априорно понятие на практическия разум, който иска да сътвориедна нова, съответстваща на човека, дейс-твителност на свободата. (Кант я нарича "царство на свободата"!) Приро-дата е територия на причинността, човешкият свят (културата, създаденото от човека) е област на свободата и на целесъобразността. Затова можем да кажем, че светът на човека се гради върху увврености, пораждани от целите, които той самият си дава, и израства на почвата на свободата – владееща съзнанието на истинския, на пълноценно живеещия човек. Видяхме обаче – за да завършим това, което тук ни интересува – че и познанието като човешко дело, определяно от цел, също тръгва от уверености и се стреми към достоверност. Следователно двата рода човешко отношение – разсъдъка и вярата, дискурсивното и интуитивно познание, опосредстваното и непосредственото, знанието и ценността – имат общ корен: субективността на човека и неговата свобода. При познанието и логиката човекът сам си поставя ограничения и спазва правила, изхождайки от свои цели, но това е негов избор. При вярата (а също и при философията, изкуството, при практическия живот изобщо) човекът решава да разчупи тези тесни рамки – и го прави, демонстрирайки стремежа си към цялостност и пълноценност, към адекватност спрямо живота и свободата. Всичкото това трябваше да го кажем, за да не се окаже, че сме изпаднали в ограниченост и в своеобразна слепота (както, впрочем, е станало в някои други учебници по логика).

Да продължим своя анализ отново на почвата на логиката като такава.

2.Субективно необходимото

Когато някой каже "вярвам в това "или просто "уверен съм, че е така", а след това се окаже, че не може да обясни основанията на своята увереност (което означава, че не ги знае!), то това означава, че в неговата съзнание все пак съществува една субективна необходимост, от която той изхожда и на която се опира. Същото може да се каже и относно изрази като "това е веро-ятно, "струва ми се, че е така", "изглежда, че така трябва” и пр. Особено в практическите дела, в които не просто се иска да знаеш, но наред с това и да можеш, да искаш, да си отдаден напълно на своето начинание, е огромна ролята на вътрешната, субективната необходимост, която може да се нарече и практическа. На нейна основа се разширява полето от възможни обекти и се отива отвъд онези, с които имаме контакт в познанието и знанието. Става дума

за предполаганена обекти и възможности (на основата на субективната необходимост, задавана от волята и нейната свобода), което е съобразено с нашите практически цели и което, от друга страна, разширява нашия хо-ризонт. Ако някой човек само мисли и теоретизира, без същевременно да е в състояние нищо друго да прави, то такъв човек, разбира се, пропуска толкова много други свои шансове и възможности и е ограничил, отказал се е от свободата – което е в основата на неговото нещастие. Човекът трябва да е способен на нещо повече от това само да мисли и познава, ако неговата дейност се върти единствено в кръга на сигурното, добре познатото, логически необходимото, известното (а значи и не предполага никакви рискове!), то в такъв случай имаме не човек, а просто... машина, компютър или робот. Сферата на практическия разум, обслужващ живота и отговарящ на неговото вътрешно естество, е значително по-широка от сферата на чистото теоретично познание – дори и само затова, че включва това последното в себе си, а наред с него съдържа и съвършено различни прояни и дейности. Следователно, от друга страна погледнато, областта на обективно даденото и изводимото от него чрез разсъдъка (т.е. на логически необходимото), е все пак ограничена област на човешката активност. Но тя бива неимоверно разширена на почвата на субективно необходимото, предположимото, вероятното, на неизвестното, на предизвикващото нашия порив за разбиране, дори на тайнственото и мистичното. Не бива да се предоверяваме на разсъдъка и да си мислим, че всичко онова, което по принцип можем да имаме, дължим единствено на него. Разсъдъкът на човека и неговата мисъл не са всесилни, напритив, те са ограничени именно от поставените от самия човек ограни-чения, произлизащи от целта на познанието като човешка праява. На второ място – и от органичеността на самата познавателна способност, наречена разсъдък или теоретически разум. Разсъдъкът има граници, определяни от заложеното в самия него като човешка (а не Божествена!) познавателна спо-собност. Той не е безграничен, какъвто би бил по дефиниция един абсолю-тен, вселенски или Божествен разум. Ако допуснем да се самозабравим и да започнем да си мислим, че разсъдъкът по принцип "всичко може да знае и познае", т.е. че той няма граници, то това означава да станем жертва на илюзия, на най-голяма и коварна заблуда. Надценяването на разсъдъка се дължи на невярно, неадекватно познание на самия него, т.е. на това, че ние си позволяваме да упражняваме и да прилагаме една познавателна способ-ност, за която не знаем какво точно представлява и какво можем да очакваме от нея. Разсъдъкът достига своя предел и осъзнава безпомощността си едва когато достигне до такива въпроси, в отговора на които се заплита в неразрешими противоречия (например "Краен или безкраен е светът?", "Има ли една необходима същност, Бог, без която съществуването на света е невъзможно?", "Има ли свобода или всичко е необходимо?"и др. такива). Тези философски въпроси не са по силите на разсъдъка и единственото, което му остава, е да признае безсилието си, а не да продължава да строи въздушните кули на своята претенциозна разсъдливост. Осъзнавайки предела на своята познавателна способност – чрез съзнателен отказ от онова, което не може да се знае – разумът се предпазва от такава опасност. Кант е именно мислителят, който пръв ясно разбра важността на тази задача и направи най-много за решаването й.

И така, разумната вяра, свързана с практическото приложение на разума, е особена сфера, която се определя от субективната необходимост, т.е. от онова, което предполагаме субективно, но затова пък абсолютно необходимо – с оглед на жизнено важни цели. Тук се постига една практическа и затова непоклатима увереност, която добре обслужва целите на живота – не само непосредствените, но и висшите, свързаните с крайното предназначение на човешкия живот. В този последния случай става дума за морални основания, чиито корен може да се намери в идеите за Бога, безсмъртието и свободата. Но и в обикновените отношения на живота вярата е "градиво", от което са изтъкани такива прояви като верност, доверие и други такива. Ясно е, че тук не може да се залага единствено на разсъдък и логика...

3.Верност и доверие

След като свързахме вероятното със субективната увереност, произтичаща от достоверността на практически необходимото, нека сега да потърсим и изясним същността на верността и доверието в светлината на вече казаното.

Практическото убеждение, свързано с вярата, трябва да се разгранича-ва ясно от знанието, което предпоставя едно категорично и безапелационно убеждение от съвсем друг род. А то е: ако аз зная твърдо нещо, то на мен значи не ми е необходимо и да вярвам в него, знанието напълно ми стига. Ясно е, че тук става дума за необходимост, различна от практическата и субективната, която имахме при увереността, лежаща в основата на верността и доверието. Нека все пак да започнем от верността.

Моят приятел ми е верен – какво означава това? Неговата верност към нашето приятелство не подлежи на съмнение, той не е дал основания да се съмнявам в нея. Дали аз зная и понавам напълно основанията на неговата верност – и значи мога да ги кажа и докажа – или просто вярвам, уверен съм във верността му (и повече не ми трябва!)? Но ако има причини, които заста-вят приятелят да ми е верен (например това, че аз имам изобличаващи го документи или доказателства, които по моя воля могат да го пратят в затво-ра!), то нали подобна верност не заслужава името си? Ако той ми е верен съвсем безкористно, т.е. просто защото "така иска", защото е такъв човек, то явно само в този случай може да става дума за истинска верност, която заслужава да бъде ценена и дори възхвалявана. От друга страна нали казва-ме: "верността на този човек е по-голяма от верността на всеки друг", как може да бъдат "измервани" две верности, щом като всяка от тях "тежи" и зависи от качествата на човека, който просто е верен? Но да оставим това, има още по-странни неща. Казваме "2+2=4" и твърдим, че това е "верно", като че ли и то има някаква своеобразна "верност"(спрямо какво обаче?). Всъщност каква е разликата между двете, между верността на приятеля ми и верността на едно аритметическо положение? Да докажеш, че "две и две прави четири" съвсем не е проста работа (някой пробвал ли е?!), тук не е достатъчно да демонстрираш, че "толкова и толкова... ябълки са точно толкова". (Тази демонстрация с пример се основава на това, което искаме да

докажем, т.е. произлиза от "неаргументирана увереност"!) Тук въпросът всъщност е откъде идва нашето знание на простите аритметични действия, на какво то се основава. Ако кажем "от опита"(т.е. събирали сме "много пъти" две и две ябълки, круши и пр., и "най-накрая" ни е пробляснало, че се получават общо четири!), то тук се допуска досадна грешка. Това, че на масата ми стоят две и още две ябълки нищо не означава ако аз предварително не зная и какво искам. Събирането е нещо, което има смисъл едва благодарение на предварително готовата и прилагана при всеки възможен опит представа за "число", "равенство", "две" и пр. Разумът на човека разполага с априорни представи от всякакъв род, които прилага във всеки възможен опит – и само така вече знаем какво правим, какво търсим, какво искаме. В противен случай – ако тепърва би трябвало да ги извеждаме от пита – събирането не може да се появи, т.е. би настъпила пълна безсмислица, някакъв невъобразим абсурд. Следователно верността на математическите положения се основава на необходимостта на разума, въплътена в неговите априорни форми. (Тя може да се знае, тъй като се съдържа във всеки човешки и друг възможен разум.) Дали казаното дотук по повод на верността на математическите положения ни даде ключа за разбирането на другата, на верността на един приятел към приятеля му?

Аз вярвам, че приятелят ми е верен, но зная ли го това, зная ли неговата верност? Аз, вероятно, зная, че той е човек, на който може да се вярва, а също, че и от него може да се очаква същата верност, ние си вярваме и това е добре. Щом става дума за нас двамата – а всеки от нас е уверен що за човек е приятеля му – то между нас друго освен верност не може да се очаква. Нещо повече, ако се "случи" някаква подлост или нещо също така недостойно, то това би било "чудо", невъзможност, абсурд. Вярно е, че всеки има възможността да избере и да направи някаква подлост, но аз му вярвам и съм напълно уверен, че "той така не може", че за него е невъзможно да се прояви като подлец. Ето го възловия момент, от който можем да очакваме изход от всички затруднения в разсъждението си. Приятелят ми има въз-можността – защото е свободен човек, а не програмиран робот! – да направи всичко, в това число и една поне подлост по отношение на приятеля си, но въпреки това аз разчитам на неговата верност. Това е так, защото аз се доверявам на неговата човечност, т. е. на вътрешната, на субективната необходимост, която лравимоя приятел човека, който той е, и който заслужава да му се довериш. Всеки човек може всичко да избира, но не и самия себе си, това, което той е и което е станал – искайки да бъде такъв, а не някакъв друг; аз зная, че моят приятел не може да поиска да бъде подлец спрямо мен. Щом като един човек е достоен да му имаш доверие (просто защото е човек в истинския смисъл!), то от него не може да се очаква нищо, което да не се съгласува с човешката му същност, с неговата личност, в това число и из-не-вяра на приятелството, не-до-верие и пр. Това е именно субективната, вътрешната необходимост, на която се основава неговата верност и моето пълно доверие. Аз знам, че той може, но няма да направи никаква подлост, да ми устрои "мръсен номер". А това е така, защото той никога няма да го поиска, няма да го избере, това не е негов избор, неговата свобода няма да го позволи. Ако го направи, това вече няма да е моят

приятел, а друг човек, който вече не заслужава доверие; нещо повече, това би бил един човек, който аз не познавам, а какво остава да му се доверя. Ние сме се срещнали преди време, опознали сме се, но освен това че се знаем, се е появило нещо повече, а именно верност и доверие. (Имам много познати, към които тъкмо защото ги познавам нямам никакво доверие.) От друга страна приятелят ми не само "го зная", но между нас се е появило доверие, появила се е верност, и тя не следва автоматично от това, че се познаваме, а е нещо съвсем различно, тя е от друг род (като човешко отношение). Казвам това, за да подчертая липсата на всякаква зависимост между знание и вяра, между познание и доверие (взаимна верност). Едното не поражда другото (та нали тогава всеки мой познат би трябвало да ми бъде и приятел, а аз бих бил просто един наивник!), верността е вътрешно, интимно и субективно отношение на практическия разум, който е автономен и независим от теоретическия, от разсъдъка. Следователно не бива – от логическа и философска гледна точка – да смесваме двете способности, ако го направим, сме обречени на грешки и заблуди, на безброй илюзии. Има два вида необходимост – вътрешна и външна – и всяка си има своя особена сфера на проява, съответно тази на практическия и на теоретическия разум (по "теоретични причини" не мога да имам приятели!). Че това е така всеки разбира: нали това, че мислим не е достатъчно да имаме приятели, на които можем да се доверяваме и на които сме длъжни да бъдем верни. От друга страна можем да имаме доверие и на своя разум, на своята способност за мислене и познание – и да се стремим да й бъдем верни, да не я изоставяме или пренебрегваме. Но и за това не е достатъчно да бъдем просто разумни и мислещи, а трябва да сме преизпълнени с чувството за своята собствена ценност като човешки същества, които "между другото" са способни и да мислят. Затова, накрая, можем да направим извода, че субективната, практическата необходимост се извежда и се основава на чувствата и на способността за емоционално човешко отношение към другите, изобщо към нещата. Мисленето и знанието са ориентирани твърде едностранчиво: към външния свят, към външната необходимост, там е тяхната стихия. Що се отнася до вътрешната реалност на душата и на човешките отношения способността за разбирането им се нарича чувстване, чувство. Чувството не може да бъде заместено от мисленето, но и мисленето не бива да бъде подменяно от чувството, двете просто трябва да бъдат разграничавани и на всяко трябва да бъде признато ДОСТОЙНСТВОТО, незаменимостта. Практическите отношения, за които става дума най-вече в тази тема, са по-многоизмерни от чисто познавателните, в тях участва и волята като способност, а също и вярата. Но това вече беше, надявам се, показано и изяснено.

4.Предположения и видимост

Предположенията, както сочи наименованието им, са лредитвърдо ус-тановените положения, в тях се съдържа именно вероятното, а не действи-телното. Като не знаем, единственото, което ни остава, е да предполагаме. Като достигнем знанието, предположенията отпадат, а едно от тях – най-вероятното и правдоподобното – се оказва (например) вярно, истинно. Всяко предположение е с определена степен на вероятност, която варира от нулевата

до максимално сигурната. Задачата на мисленето е да "отсява" различните предположения, да отхвърля невероятните и малко вероятните и да съсредоточава основното си внимание към най-вероятните, почти сигурните. Критерий за такъв подбор е възможно най-близкото приближаване до необходимото, което се оказва и разумно, а в крайна сметка и действително. Тази дълбока връзка между "необходимо", "разумно" и "действително" дължим на философа Г.В.Фр. Хегел, който пръв ясно я осъзнава и изразява. В практическия смисъл от нея можем да изведем следния принцип: "Ако искаш да постъпваш разумно, прави необходимото!"; вече знаем, че необходимото може да бъде както субективно, така и обективно. Субективната необходимост винаги изглежда напълно достоверна (както и обективната), но дали наистина или действително, е такава можем да отсъдим само като се опрем на разума, чиято връзка с "необходимото само по себе си" е достатъчно основание за това. В този смисъл разумът примирява (намира единството) на субективното и обективното, в него едното се превръща или преминава в другото, това именно е и "необходимото само по себе си". Предположенията, явяващи се по естеството си смесица от субективно и обективно, от позицията на разума губят прекалената си субективност и същевременно се изпълват с обективност – търсейки действителността си. Ясното съзнание на тези зависимости, намирането на тяхното основание, може да стане само в пределите на чистата философия, то е неин проблем.

И така, ако вероятното е едно приближение към пълната достоверност на знанието, то предположенията са средствата, чрез които то се осъществява. Вероятността значи се различава от чистата видимост, явяваща се признание по недостатъчни основания, но доста по-големи от основанията на противоположното. Затова при вероятността основанието за признанието е обективно валидно, докато при чистата видимост е само субективно валидно. Видимостта е само величина на увереността, вероятността – приближение към достоверността.

При вероятността винаги трябва да е налице един мащаб, по който може да се оцени. Защото като се сравняват недостатъчните основания с дос-татъчните, трябва да се знае кое и доколко принадлежи към достоверността. Такъв един мащаб не може да има при видимостта, при която става дума само за субективна увереност. Когато говорим "това изглежда е така ", то тук имаме проста видимост, а не някаква определена вероятност. Философът – за разлика от математика – трябва да се задоволява с видимостта, с едно чисто субективно и практически самодостатъчно признание. Защото във философското познание тъкмо поради нееднородността на основанията вероятността не може да се прецени; "теглилките" тук, така да се каже, не са разграфени.

Много се е говорило за една логика на вероятността, дори са се правили опити за създаването й. Успехите тук са незначителни, въпреки че някои не мислят така. Може да се каже само това, че ако от две страни, противопос-тавени една на друга, се греши еднакво пъти и в еднаква степен, то истината може би е в средата.

5.Съмнението

Съмнението в логическия смисъл е основание против или просто пре-пятствие за признанието. "Съмнявам се" означава: или съм против даденото твърдение (изхождайки от някакво свое основание), или пък се свежда до "не мога да приема ", "няма да призная", както обикновено казваме когато нещо ни изглежда съмнително, когато съмнението ни се подхранва от други основания в сравнение с тези, които пораждат признание. Съмнението следователно е или субективно, или обективно. В първия случай то е състояние на един нерешителен дух, а във втория – познание за недостатъчността на основанията за признание. Това последното се нарича възражение, което съдържа обективно основание да се приеме за погрешно едно приемано досега за истинно познание.

Често субективно важащо основание против признанието се нарича скрупул. При скрупула не се знае дали препятствието за признанието е обективно или субективно, например дали не е свързано със склонността, навика и пр. Човек се съмнява, без да може отчетливо и определено да си обясни основанията за съмнението и да прозре дали това основание лежи в самия обект, или е в субекта. Ако искаме да преодоляваме такива скрупули, то трябва да ги издигаме до отчетливостта и определеността на едно възражение. Просто да имаш скрупули против приемането на нещо не е кой знае какво, важното е да умееш да отправяш смислени възражения, които не са стрелба "нахалост и напосоки", а уцелват точно "мишената". Защото чрез възраженията достоверността получава отчетливост и пълнота; никой не може да е сигурен в нещо ако не са се раздвижилия основанията против него. Когато това стане чрез основателно възражение вече може да се определи доколко е отдалечена достоверността или доколко сме близо до нея.

Също така не е достатъчно да се даде само отговор на всяко съмнение, но то трябва да се разсее, което ще рече да се направи разбираемо как е възникнал скрупулът. Не стане ли това, то съмнението само се отстранява, но не се преодолява; семето на съмнението си остава непокътнато. Разбира се, в много случаи ние не можем да знаем дали препятствието пред признанието има в нас само субективни, или пък че то има и обективни основания. Това значи, че не можем и да унищожим скрупула чрез разбулване на видимостта – тъй като не всякога можем да сравняваме познанията си с обекта, а почти винаги единствено тях помежду им. Да излагаме възраженията си само като едни съмнения е скромност, която обаче в познанието и мисленето не е кой знае каква добродетел.

Когато изхождаме от нагласата да разглеждаме познанията с цел да ги направим недостоверни, т.е. да показваме невъзможността за постигане на достоверност, то в такъв случай сме стигнали до скептицизъм {от гр. "скеп-сис" – "съмнение"). Когато обаче сме се оставили на сляпото доверие в спо-собността на нашия разум да се разширява априори чрез чисти понятия (без предварително да сме наясно с неговите граници и възможности!), то в такъв случай сме станали "догматици"'(от гр. "догма " – мнение, решение, пос-тановка). И двете нагласи, когато станат водещи, са погрешни. Скептицизмът, откъснат от всякакво намерение за търсене на утвърдително знание, погребва

всичките ни усилия до достигнем до притежание на познание за достоверното. Догматизмът пък води до "закостеняване" на мисленето и до страх от всичко ново и различно, той ни обрича на вечно тъпчене на едно място.

Обаче от скептицизма има полза само доколкото той ни тласка чрез осъз-наване на деностоверното към намиране на следите на истината. Догматизмът е полезен отчасти само като способност да се съхраняват и пазят достигнатите истини (а сред тях са и както висшите, така и вечните!), но това е един умерен и добре премерен догматизъм, стигнал до отрицанието на същинския. Критицизмът е подход, който изследва най-напред източницитеи изворите на нашите твърдения и знания (а също и възражения), както и основанията, на които те се крепят. В този смисъл с него могат да се свързват надеждите за постигане на достоверността и на нейната вечна основа – истината.

12.Понятията

Познанието чрез понятия се нарича мислене – ето я пределно кратката формула, която показва изключителната ценност на понятията от гледна точка на логиката. Ние мислим чрез понятия, но то това просто положение трябва да се изведе същността на понятието като градивна частица на ми-сълта. Нека се опитаме да я постигнем изчерпателно в една съвсем кратка форма.

1.Що е понятие?

Всички наши познания, т.е. всички осъзнато отнесени към обекта представи, са или нагледи, или понятия. Нагледът, или единичната представа, представя в съзнанието конкретния предмет, който ние мислим в неговите особености (специфика). Понятието е една обща представа, явяваща се представител (в съзнанието) на група или род предмети, които ние мислим като сродени и обединени от някакви общи признаци. Вижда се, че понятието е противоположно на нагледа (на единичната представа) не само защото е обща представа, отнасяща се до много предмети, но и защото е една представа, която се съдържа в различни, други представи.

Всяко понятие се състои от материя и форма. Материята е онова, което се мисли с понятието, а формата – общността на същото, обединяваща в едно известен кръг предмети.

По произход понятията са или емпирически, извлечени от опита, или чисти, т.е. произлизащи от разсъдъка. Идеята е понятие на разума и се раз-личава от чистото разсъдъчно понятие по това, че нейният предмет съвсем не може да бъде срещнат в опита.

Емпирическото понятие произхожда от сетивата чрез сравняване на пред-метите на опита (на техните признаци), но получава чрез разсъдъка само формата на общност (или всеобщност). Реалността на тези понятия се крепи на действителния опит, откъдето те по съдържание са почерпани. Понятията на чистия разсъдък (напр. такива като "причина", "действие", "същност",

"необходимост", "отношение" и пр.) възникват на почвата на разсъдъка, който ги конструира, и биват прилаганив своя готов вид къмопита., внасяйки ред в него. Само философията може да покаже убедително генезиса на чистите понятия на разсъдъка и разума. Що се отнася до идеите като творение (или проява) на разума в неговия автентичен смисъл, то те се отнасят до висшето, най-съвършеното човешко отношение към нещата, и така ръководят всички душевни сили (не само разсъдъка) в тяхната човешка и цялостно-жизнена, а не само логическа употреба. Такива са например идеите за свободата, Бога, целостта на света, безсмъртието и пр.

Всички понятия по материя са или дадени, или създадени. Първите са дадени или априори, или апостериори. Всички емпирично или апостериори дадени понятия се наричат опитни понятия, а априори дадените могат да бъдат наречени регулативни (по Кант). Формата на едно понятие като дискурсивна представа е винаги създадена.

2.Логически произход на понятията

Ние ще се "отвлечем" или абстрахираме от множеството въпроси по въз-никването на понятията, за да разберем неговата логическа сърцевина.

Логиката се отказва от занимания със съдържанието на познанието чрез понятия, т.е. от тяхната материя, тя преценява понятието само по отношение на неговата форма. Следователно логиката не се интересува от това как понятието определя някакъв обект чрез даден признак, а само от това как то може да бъде отнесено към много обекти. Логиката значи не изследва извора на понятията, а само това как дадените представи се превръщат в мисленето в понятия. Тук става дума за произход на понятията според самата им форма, т.е. за техния логически произход. Интересно е да се разбере как възниква една обща за много обекти представа като форма, която е потребна на нашето разсъждение – и без която това последното не може да съществува.

3.Актовете на разсъдъка, "правещи" понятията

Има нещо като че ли парадоксално: в мисленето "правим" своите понятия - за да можем изобщо да мислим; без мисъл не може да има понятия, без понятия не можем да мислим. Вижда се, че това обаче не е парадокс, а проява на дълбоката връзка на мисълта с това, от което тя се състои: понятието. Понятието като че ли е "атом" или "квант", най-малката частичка мисъл, от което следва, че то не може да съществува извън самата мисъл, и следова-телно се ражда в нея. Мисловните актове на разсъдъка, "произвеждащи" или поне "шлифоващи" нашите понятия, са:

а.)сравнението, чрез което една представа се поставя в отношение към друга, а двете заедно – в отношение към единството на самото съзнание;

б.)рефлексията, т.е. размишлението как различни представи могат да бъдат схванати в едно съзнание; и накрая

в.)абстракцията, отделянето на всичко останало, по което се различават дадените представи.

Това са съществените и необходими общи условия за образуване на всяко едно понятие въобще. Например аз виждам ела, поляна и липа. Сравнявайки най-напред тези обекти един с друг, забелязвам, че те са различни с оглед на стъблата, клоните, листата и други подобни. Но ако след това рефлектирам (размишлявам) само върху това, което е общо за тях, а именно стъблото, клоните, листата, и по-късно се абстрахирам ("отвлека" мислено) от различията в големината, фигурата и т.н., опирайки се именно на общото и повтарящото се, то в крайна сметка получавам понятие за дърво. Вече знаем, че "абстрактно" е синоним на "общо", "абстрахирам" – на "обобщавам", "абстракция" – на "обща представа"; затова мисленето, "боравещо" с абстракции, ни откъсва от единичното и конкретното и ни отпраща в сферата на "общитенеща''и предмети, които като че ли ни са по-близки в мисловен план от потъналите в различия и многообразие (на затова пък по-живи, обляни от светлина и обагрени в цветове, по-красиви!) отделни вещи, хора, изобщо неща. Това като че ли обяснява защо мисленето почти не доставя удоволствие, сравнимо с това от съзерцанието, а също и защо ни изглежда сухо, бледо, отегчително, изпълнено с усилия, даже за много хора едно противно занимание. За сметка на това нали именно мисленето е това, което може да ни каже и обясни току-що написаното по-горе, нали благодарение на него ние можем да го знаем – а не само да го предчувстваме или усещаме?! Силата на мисълта е толкова по-голяма, колкото по-ясно, критично и честно тя разбира и самата себе си – разделяйки се без съжаления със своите илюзии и самозаблуждения.

И така, колкото повече различия между нещата са отпаднали в едно понятие или от колкото повече определения сме се абстрахирали в него, тол-кова по-абстрактно е понятието. Например от понятията "кон", "кокошка", "червей", "агне" и пр., които са поредица от понятия с твърде много различия помежду им, можем чрез елиминиране на различното да получим понятието "животно"; сравнявайки това последното с понятия като "човек", "мебел" и др. такива можем да изведем понятието "тяло" чрез изключване на различия относно големина, цвят, плътност и пр.; вървейки по този път в края на краищата стигаме до понятието "нещо", което е най-абстрактно, защото може да бъде сравнявано само с едно друго понятие, с понятието "нищо" (макар че между двете няма нищо общо!). Трябва да отбележим и това, че абстракцията е отрицателно условие за създаването на понятия (което значи, че само чрез абстрахиране не става никакво понятие), докато сравнението и рефлексията са положителни условия за същото. Това означава, че именно мисленето, включващо в себе си сравнението и рефлексията, прави понятията.

4.Съдържание и обем

Разграничението между съдържание и обем на едно понятие не предс-тавлява никаква трудност. Всяко понятие се съдържа в представата за неща-та, която носи в себе си една поредица от признаци, а то успява да ги "побе-ре" и съдържа. Затова онези признаци, които мислим чрез понятието, са не-говото съдържание. От друга страна то подвежда под себе си даден клас

неща, отнася се за тях, обозначава ги, т.е. те "влизат" в неговия обем. Може да се каже, че съдържанието е "в"понятието, обемът пък, така да се каже, е "под" понятието, това са нещата, които, носейки неговите признаци, се включват в неговия обем. Ясно е също, че всяко понятие неизбежно има и съдържание, и обем.

Съдържанието и обема се намират в обратно отношение, т.е. колкото повече едно понятие съдържа "под" себе си, толкова по-малко то съдържа "в"себе си. Например понятието метал е с по-голям обем от понятието среб-ро (защото включва в обема си освен среброто и златото, медта, желязото и пр.), но същевременно е по-бедно по съдържание от него (защото чрез поня-тието метал се отвличаме от всички особени признаци и качества на отдел-ните метали, на златото, среброто, медта и пр.). Тъй като всяко понятие като общовалидна представа съдържа това, което е общо за много представи относно различни неща, то всички тези неща, които и доколкото се съдържат в него, могат да бъдат представени чрез своето понятие – и това съставя пригодността на едно понятие. И тъй, колкото повече неща могат да бъдат представени чрез едно понятие, толкова по-голяма е сферата (обема) на същото. Така например понятието тяло има по-голям обем от понятието ме-тал – и точно затова е и по-абстрактно, т.е. е по-бедно по съдържание. Докато понятието метал, макар и с по-малък обем, е по-съдържателно, т.е. съдържа повече признаци, сравнено с тези на тялото. Металът освен признаците, валидни за всички тела изобщо, има в добавка и свои собствени и особени, което обяснява превъзходството му по съдържание.

5.Класификация на понятията

Всяко понятие е обща представа, от което следва, че не може да има "единични понятия", както на някои логици (В. Стефанов) се струва. Пос-ледният пише, че такива били "понятията"… "Витоша", "Дунав", "Варна" (!), които обаче са представи за едни, наистина "големи", предмети или обекти. Нека затова да подходим към проблема за класификацията на понятията по-сериозно, както го е правил например Кант.

По-висши са понятията, които имат под себе си други понятия, докато пък последните по отношение на тях биват наричани по-яжшнгаонятия. Или признакът на някакъв признак (който, следователно, е отдалечен признак) е по-висше понятие, понятието по отношение на един отдалечен признак е по-нисше понятие. Ясно е, че само относително може да се определя кое е по-висше, а кое – по-нисше понятие. В различни отношения едно и също понятие може да е едновременно и висше, и нисше. Така например понятието човек по отношение на понятието българина по-висше, докато по отношение на понятието живо същество е по-нисше.

От друга страна по-висшето понятие по отношение на по-нисшето си се нарича род, по-нисшето с оглед на своето по-висше – вид. Например родът "бозайници" съдържа в себе си видовете котки, крави, човеци, овце и т.н. Тук имаме същата относителност: един вид е такъв по отношение на своя род, но в същото време е род по отношение на по-нисши понятия, свързани с него. Най-висш е родът, който вече не може да бъде вид, т.е. той е най-висше понятие.

Най-нисш е видът, който не е род на нищо друго, стоящо под него. В последния случай като че ли хората са се уговорили да не търсят по-надълбоко в понятието нови признаци, които да могат да оформят нов вид. Иначе според изискването за непрекъснатост не може да има нито най-нисш, нито най-близък вид.

В един друг израз по-висшето понятие се нарича също така по-широко, а по-нисшето – по-тясно. Понятия, които имат една и съща сфера, се наричат реципрочни (взанмнозаменими).

С оглед на логическия обем на понятията могат да се обособят групите на съвместимите и несъвместимите понятия. Ясно е, че при първите обемите частично или напълно съвпадат, а при вторите не съвпадат, т.е. по обем те нямат нищо общо. Тук могат да се открият следните правила:

а.)Това, което принадлежи (или противоречи) на по-висшето понятие, принадлежи (или противоречи) на всички по-нисши понятия, съдържащи се под същото понятие;

б.)и обратно: Това, което принадлежи (или противоречи) на всички по-нисши понятия, принадлежи (или противоречи) също така и на тяхното по-висше понятие.

Това са правила на субординацията (съподчинеността по вертикал) на понятията. Нека да осмислим с пример тези правила.

С оглед на принадлежността: понятието цвете има като свой признак понятието цвят, което му принадлежи (нали всички цветя имат някакъв цвят!). Следователно според правило а.) същото понятие цвят принадлежи и на по-нисшите понятия роза, карамфил, хризантема и пр. Правило б.) пък се пот-върждава по повод на принадлежността на същия признак в обратен ред – рози и пр. – цвят – цвете.

С оглед на противоречивостта (несъвместимостта): понятията метали "проницаемост за светлината "си противоречат, т.е. всички метали не са про-ницаеми за светлинните лъчи. Следователно същото противоречие се уста-новява и между понятията злато, сребро, мед, желязо и пр. и понятието про-ницаемост за светлината, т.е. всеки един изброен метал поотделно не е проницаем за светлинните лъчи.

Тъй като това, в което нещата съвпадат помежду си, произтича от техните общи свойства, а това, по което се различават едно от друго, от особените им свойства, то не може да се използва едно такова правило: което принадлежи или противоречи на едно по-нисше понятие, то също така принадлежи или противоречи на други по-нисши понятия, отнасящи се към първото като към едно по-висше понятие. За да се упражни в "изостряне" на своя ум всеки тук може да се опита да намери свой пример, в който да осъзнае невъзможността на такова правило.

Задълбочавайки се в логическа абстракция, нашият ум създава все по-висши (по-общи) понятия, докато стигне до най-абстрактното, от което вече не може да се върви към по-общо. Обратното на абстракцията движение на мисълта помага на гъвкавия ум да върви към конкретизация на своите по-

нятия, пораждайки по-нисши, но затова пък по-съдържателни понятия. Ло-гическата операция конкретизация ни позволява да мислим едновременно за повече признаци, не така общи като при абстрактните понятия. Става дума за употребата на понятията в познанието и мисленето, защото сами по себе си всички понятия са все абстрактни, общи представи.

6.Употреба

Коя употреба на понятията – абстрактната или конкретната – има пре-димство пред другата? – пита накрая Кант. И отговаря: нищо не може да се реши в това отношение. Ценността на едната не отстъпва пред ценността на другата. Чрез твърде абстрактни понятия ние познаваме в много неща малко, чрез твърде конкретни понятия познаваме пък в малко неща много. Тъй че... каквото печелим от една страна, го губим от другата. Едно понятие, което има по-голяма сфера (обем), и е много употребимо, понеже може да се прилага към много неща; но за сметка на това толкова по-малко се съдържа в него. Например в понятието енергияне може да се мисли толкова много колкото в понятието електричество (или пък в понятието ядрена реакция). Да кажем, че по-повърхностните умове мислят чрез по-конкретни понятия, а "по-дълбоките" умове – с по-абстрактни, също не е съвсем вярно: тук става дума за раз-лични типове мислене, всяко от които си има своите предимства. Изводът е само един: жив и гъвкав е умът, който еднакво владее и работата с едните, и действията с другите понятия, който не е подценил нито едната, нито другата задача пред мислещия човек. Ограничен все пак е умът, който се е отказал да мисли или с конкретните, или с абстрактните понятия. Но и това е относително: поетите мислят най-вече с единичности и конкретности, докато философите – с абстракции; кое ли мислене е по-пълноценно и ни дава повече?

Що се отнася пък до логическите операции със съдържанието на поня-тията, то тук се работи с признаците, съдържащи се в даденото понятие. Това означава да се търси значимия, съществения признак, т.е. да се определя съдържанието на понятието, да се изявява връзката между род и вид. Това в повечето случаи се свежда до създаването на дефиниции (определения). Например в изказването "Човекът е двуного, което може да мисли", са съотнесени понятията човек (определяно), двуного (родов, общ с другите двуноги същества, признак) и мислещо (видова особеност или разлика, отлика). Така се е стигнало до даването на дефиниция, която представлява разсъждение за човека – не съвсем вярно, впрочем, за човешките същества, които обичат да казват за себе си, че най-много... мразят да мислят.

Работата пък с обемите на понятията води до правенето на класифика-ции, до подредби на понятията по степен на общност.

13.Съждение

Раз-съжденията, наричани вероятно за краткост именно съждения, са мисли, в които се отсъжда (твърди) нещо за нещо. Частите на съжденията са

понятия, между които се установява определена връзка. Това, за което мис-лим, се нарича субектна, съждението, а това, което мислим (което твърдим), се нарича предикат. Например в изказването "Елена е красива жена "поня-тието "Елена" и субект, а понятието "красива жена" е предикат. Връзката между субекта и предиката, в случая "е", се нарича копула.

Съждението е, така да се каже, по-висша форма на мисълта, а в известен смисъл и по-сложна. Понятието е основа на мисълта, но само по себе си не е мисъл; мисълта се появява когато поне две понятия се поставят в отношение едно към друго. В разсъжденията си ние правим точно това: свързваме по-нятия. Нека да проследим всичко онова, което логиката смята за значимо в съжденията.

1.Съждението изобщо

Ако си спомним, че понятието е обща представа, то тогава излиза, че съждението е представа за единството, в което ние съзнаваме различни пред-стави или понятия. Другояче казано, съжденията изразяват дадена представа за отношенията между други представи. Това е ясно и едва ли предизвиква някакво съмнение.

Подобно на понятията и съжденията имат материя и форма. Материята се състои в дадените, в свързаните в единството на съзнанието познания, които намираме или изразяваме в съждението. Материя е онова, което се мисли, което съждението съдържа. Начинът, или това как именно различните представи като такива принадлежат на едно съзнание, се нарича форма на съждението. Формата ни отвежда към осъзнаване на връзката между по-нятията (структурата), която се поражда благодарение на едно съждение. Логиката и тук съвсем не се интересува от съдържанията на познанията и мислите, които изразяваме чрез съждения, а също и от различията между тези съдържания. Следователно за нея е съществено осъзнаването на разли-чията между съжденията по отношение на тяхната форма.

2.Подразделяне на съжденията

Пръв се заема с тази основна задача създателят на логиката Аристотел. Той пише така: "Всяко съждение е или съждение за това, което е присъщо, или за това, което е необходимо присъщо, или за това, което е възможно присъщо; от тези съждения в зависимост от това приписва ли се нещо в тях или не се приписва, едни биват утвърдителни, а други – отрицателни; и по-нататък – едни от утвърдителните биват общи, а други-частни, трети – неопределени.". Всичко от тази първа класификация на съжденията има сила и до днес, към нея са правени само някои допълнения и конкретизации. Ако вземем съждението "Всички хора са смъртни", се оказва, че то е асерторично (свързано е със съзнанието за действителност), общо (касае всички хора без изключение) и утвърдително ("са”). Съждението "Вероятно някои герои, паднали в борбата за свобода, са безсмъртни", е проблематично (свързано е със съзнанието за възможност), частно ( "някои”) и утвърдително и пр.

Логиката се занимава предимно с простите съждения, които не са съста-вени от други съждения като сложните, а съдържат само субект и предикат.

Различията на съжденията по отношение на тяхната форма могат да се сведат до четири момента, а именно тези на количеството, качеството, от-ношението и модалността. Тази класификация на Кант позволява видовете съждения да бъдат извеждани от ясен принцип, а не случайно.

По количество съжденията биват: общи, частни, единични. По качество: утвърдителни, отрицателни, безкрайни. По отношение могат да се обо-собят тези: категорични (безусловни), хипотетични (условни), дизюнктивни (разделителни). Накрая по модалност съжденията се подразделят на проб-лематични, асерторични, аподиктични. Ще ги разгледаме поотделно, за да сме по-внимателни.

По признака количество вече обсъдихме какви биват отделните съжде-ния; тук не може да се каже нищо повече. Ясно е, че при общото съждение сферата на едно понятие изцяло се намира в сферата на другото, т.е. субектът и предикатът си съответстват, като първия е изцяло включен във втория. Например: "Всички гърци са хора " или пък също "Всички комунисти са атеисти". При частните съждения от рода на "Някои животни са птици" част от първото понятие се намира под сферата на другото, а в единичните едно понятие със "свит" до единица обем (необща представа!) се намира под сферата на едно друго понятие просто като част, например "Сократ е смъртен". Според логическата форма единичните съждения могат да се приемат за равноценни на общите в употребата, защото и при двете предикатът важи за субекта без никакви изключения. В единичното положение "Сократ е смъртен" толкова малко може да се намери изключение, колкото и в общото "Всички хора са смъртни": защото има само един Сократ.

Що се отнася до съжденията по качество трябва да знаем, че в утвърди-телното субектът се мисли под сферата на един предикат, в отрицателното се полага извън сферата на последния, а в безкрайното се полага в сферата на едно понятие, която лежи извън сферата на друго. Ако утвърдителните и отрицателните са ясни на всеки човек (например: "Влюбените са щастливи"; "Птиците не са бозайници"), то по-трудни за разбиране са безкрайните, за които се налага разяснение.

Всичко възможно е или А, или не-А. Ако кажа "нещо е не-А ", например "тебеширът е не-черен" или "някои хора са не-физици"и др. подобни, то това са безкрайни (неопределени) съждения. Защото при тях нищо не се определя извън крайната сфера на А, под чието понятие би принадлежал обектът, а само това, че той принадлежи към сферата извън А, която собствено не е и сфера, а само граничене на една сфера с безкрайното. С безкрайното съждение мисълта не достига до определеност в позитивен (положителен) смисъл, а само в един негативен (отрицателен) смисъл – което става чрез подчертаването на границата на една сфера с безкрайното, отнасяно отрицателно към едно понятие. С този род съждения тъкмо затова мисленето крайно рядко се занимава: защото то се интересува от позитивното и определеното. Това се вижда добре от съждението "Човекът е не ангел и не дявол, а човек "(Блез Паскал); но и тук смисълът идва не толкова от отрицанието и от отпращането

към безкрайността, а от утвърждаването: "човек, а не ангел и не дявол е човекът ".

По отношение съжденията, казахме, биват категорични, хипотетични и дизюнктивни. Нека ги разгледаме поотделно.

При категоричните съждения пряко и безусловно се установява връзката между субекта и предиката, пораждана на основата на единството, кбето притежава нашето съзнание. Когато например кажем: "Всички тела са протяжни", то ние изказваме едно категорично съждение. Вижда се, че при тези съждения чрез копула (връзка, съюз) от типа "е", "са", "съм", "не е" и пр. се установява безусловната, не зависеща от нищо друго свързаност на поняти-ята в рамките на нашето съждение.

Хипотетичните (условните) съждения са такива, при които чрез думите "ако…, то…" се установява свързаност между понятия или прости съждения, която е от рода на тази при причината и следствието, или при основанието и извода. Например съждението "Ако си човек, то си смъртен" е хипотетично съждение; зад тази връзка стои условието на направения извод, а именно това, че всички хора, уви, са смъртни. Това последното е съждение-основание, благодарение на което се прави хипотетичния извод, в който принадлежността на хората към смъртните същества определян причастността на всеки един от тях към тази категория същества – на смъртните. (Но това, че сме смъртни, не ни пречи да обичаме живота, и то дори, вероятно, много повече от това ако бяхме безсмъртни!?). Всъщност в основата на подобен род съждения стои някакво правило, напр. в случая имаме правилото-условие "Онова, което важи за всички, важи и за всеки един поотделно ". В едно сложно съждение, съставено от прости, изводимостта на следствието от основанието се извежда на повърхността (експлицира се), което вече ясно показва хипотетичния му характер, например: "Ако всички тела са съставни, то те са и делими".

Установено е, че съществуват две форми на свързване в хипотетичните съждения: полагаща и отричаща. В първия случай ако основанието е истинно, то и определяното чрез него следствие е истинно – и този тип свързаност в логиката се нарича тойш ропепя. В другия случай – ако следствието е неистинно, то и основанието е неистинно – имаме формата на така наречения modus ponens. Със символи (букви) това може да се запише така:

(1)АВ (2) АВ

А В

В А

В този начин на записване А и В представят съждения или понятия, зна-кът "" замества израза "ако..., то...", чертата пък означава "следователно", а малката чертичка над буквите означава отричане на стоящото под нея, чете се "не-А" или "не-В". Всичко това се прави за съкращаване на записа, а също и за общо представяне на всякакви съдържания, стоящи зад символите А, В и пр.

(зад буквите А, В и пр. могат да се крият най-различни понятия и съждения). Например зад формурата (2) може да стои съждението "Ако не е ден, то навън не е светло; не е светло; следователно, не е ден". За случай (1) същия пример трябва да се преобразува така: "Ако е ден, но навън е светло; ден е; следователно, навън е светло". Същата структура имат твърде много наши разсъждения, затова тази логическа форма заслужава да бъде изучавана.

Накрая едно съждение е дизюнктивно когато частите на сферата на да-дено понятие изцяло взаимно се определят или пък се определят като допъл-нение към някое цяло. Тук връзката обикновено се изрязява чрез думата "или", употребена веднъж или повече. Например съждението "Душата е или смъртна, или безсмъртна "е дизюнктивно; двете възможности се допълват и отричат, но заедно образуват реалността, на която се подчинява съществу-ването на душата (но която ние само предполагаме – или вярваме! – но не знаем). Това засега е достатъчно – по този вид съждения.

Остана да разгледаме съжденията по модалност, които, за щастие, вече ни са добре познати. Те бяха проблематични, асерторични и аподиктични и тук няма да повтаряме вече казаното в предишна тема.

Разгледани от съвсем друга страна, съжденията биват аналитични и син-тетични. Ние вече говорихме какво е анализ(а) и синтез(а) и на тази основа всеки би могъл дати изучи самостоятелно, а също и да измисли примери.

Има и други видове съждения (напр. съждениа за факт и съждение за оценка, смисления безсмислени, доказуеми и недоказуеми, тавтологични (от типа на "човекът е човек", "желязото е желязно"... и др.), които тук няма да разглеждаме. Наименованието им, или понятието за тях, показва тяхната същност, а разгърнатата им форма може да се изведе от всеки на основата на понятието.

З.Логически квадрат

Възможно е да се обединяват отделните видове съждения чрез комбини-ране на признаците, по които дотук ги разделяхме. Например утвърдителните и отрицателните могат да бъдат свързани с общите и частните съждения, което довежда до следните производни съждения:

общоутвърдителни, например "Всички хора обичат свободата"(дали?!);

общоотрицателни – "Нито един българин не обича свободата ";

частноутвърдителни, например "Някои велики българи са обичали сво-бодата";

частно отрицателни – "Някои хора не обичат свободата ".

Ясно е, че не всички приведени като пример съждения са истинни, а са-мо някои от тях. Възниква обаче възможността да бъдат изследвани взаимо-отношенията между тях по повод на истинността. Пръв по този въпрос е размишлявал логикът Михаил Пеел от Византия (1018-1096), който за целта е създал т.н. логически квадрат. В ъглите на един квадрат могат да бъдат разположени четирите вида съждения, а страните и диагоналите обозначават всички отношения (връзки) между тях. Получава се следното: А Е

I O

В тази схема буквите А и I обозначават съответно общоутвърдителните и частноутвърдителните (от лат. дума АfIrmo, "утвърждавам") съждения, а буквите Е и О – общите и частни отрицателни съждения (от лат.дума nEgO – "отричам"). В квадрата възникват следните видове отношение:

по хоризонтал (А - Е и I - О), наричани противни (контрарни) и подпротивни (субконтрарни);

по вертикал (А - I и Е - О), наричани подчинени,

по диагонал (А - О и I - Е), наричани противоречиви.

Съществува зависимост по истинност между съжденията в квадрата, която се изразява в това, че ако знаем истинността (или неистинността) на поне едно от тях, то веднага можем да определим истинността (или неистинността) на останалите. Нека да разгледаме по-подробно тези зависимости.

При противните отношения (напр. "Всички хора обичат свободата'' и "Нито един човек не обича свободата”) не е възможно едновременно и двете съждения да са истинни; ако едното е истинно, то другото съответно е неистинно; възможно е обаче и двете едновременно да са неистинни – както е в нашия пример. Защото само някои хора обичат свободата.

При подпротивните отношения, т.е. между I и О. В нашия пример съж-денията могат да бъдат: "Някои хора обичат свободата" и "Някои хора не обичат свободата". Ясно е, че те могат да бъдат едновременно верни, но не могат да бъдат едновременно неистинни. От това следва, че ако едното е неистинно, то другото непременно е истинно.

При подчинените отношения, напр. между съжденията "Всички хора обичат свободата" и "Някои хора обичат свободата". Най-напред ако е вярно общото, частното също е вярно – това, което важи за всички, важи и за някои. Ако пък частното е невярно, то и общото е невярно: не е възможно да е вярно, че всички обичат свободата ако някои не я обичат. Но ако общото съждение е невярно, то частното е неопределено: или някои хора обичат свободата, или не я обичат. Накрая, ако частното съждение е истинно, то общото може да бъде както истинно, така и неистинно.

При противоречивите отношения, напр. съжденията "Всички хора обичат свободата" и "Някои хора не обичат свободата" (или в другия случай: "Нито един човек не обича свободата"). "Някои хора обичат свободата". Тези двойки съждения не мога да бъдат едновременно нито верни, нито неверни. От истинността (или неистинността) на едното веднага произлиза неистинността (или истиността) на другото.

Това е всичко, което ни дава логическият квадрат, добре е всеки да се упражни снего, задавайки си свои примери.

Нека засега да спрем дотук, следващата тема ни дава нови възможности да изследваме съжденията.

4.Пропозиционална логика

Пропозиционалната логика "изчислява" истинността на сложни съждения, а също изследва тяхната структура. Наименованието й идва от думата "пропозиция", която, както вече знаем, означава "съждение", "изказване", "изречение". Ние тук ще разгледаме най-важното от нея.

Всяко сложно изказване се състои от прости съждения, свързани помежду име помощта на думи (съюзи, изрази) като "и", "или", "не", "ако..., то...", "тогава и само тогава, когато" и др., аналогични на тях. Тези връзки между простите изказвания имат строго определен логически смисъл, от който за-виси истинността на сложните пропозиции. Отделното просто изказване може да бъде означено с буквите а, в, с...; вече знаем, че зад тези букви стои някакво изказване – безралично какво е то. Изказването, което означаваме с буква, се нарича атомарно изказване (което е един вид "атом" на сложната мисъл) а също пропозиционална променлива – защото зад буквата може да стои всякакво изказване. Комбинирането на такива атомарни изказвания (пропозиционални променливи) води до възникване на нови пропозиционални форми, които могат да бъдат изучавани. Да въведем правилата, на които се подчинява съединяването на атомарните изказвания.

Връзките между тях могат да бъдат:

конюнкция (лат.дума, означаваща "съюз", "връзка", “съединяване”), ко-ято се основава на връзката "и". Бележи се със знака ".";

дизюнкция ("разделяне") - "или", бележи се със знака "V";

импликация (от лат. дума, означаваща "тясно свързан") – "ако..., то", бележи се със знак "→";

еквивалентност ("равносилност", "имащ равна сила ") – "тогава и само тогава, когато..." или просто "тогава, когато...", знакът тук е "↔"

отрицание, бележи се с чертичка над променливата "а" и сечете "не-а". Тези съюзи или връзки между изказванията, които са постоянни, непроменливи, се наричат затова логически константи. Когато атомарните изказвания бъдат свързани с помощта на логическите константи в сложни изказвания, то последните вече се наричат "молекулярни изказвания". Нека сега да приложим така въведените правила.

Да вземем следните две атомарни изказвания: "живея" и "уча", които съдържат в скрит вид и субекта "аз", изключен за да не се повтаря.

Ще ги запишем с помощта на въведените знаци:

а . в ("живея и уча");

а V в ("живея или уча");

а → в (“ако живея, то уча”)

а ↔ в ("живея тогава, когато уча")

ā ("не живея")

В тези комбинации вече имаме различни по характер молекулярни из-казвания (пропозиции), които могат да бъдат проверявани по истинност въз основа на истинността на съставящите ги атомарни изказвания. По този на-чин в зависимост от логическите константи ще получаваме различни резул-тати по истинност, което ще ни даде възможност да направим някои обоб-щения. Оказва се, че истинността на сложните изказвания е функция от ис-тинността на съставящите ги прости пропозиции.

Всяко от изказванията (а и в) може да бъде или истина, или неистина. Две променливи по две стойности ни дават четири комбинации. Получава се следната

ТАБЛИЦА ЗА ИСТИННОСТ

а в а . в а V в а → в а ↔ ви и и и и ии н н и н нн и н и и нн н н н и и

Стойностите "истина" и "неистина" тук са означени съответно с "и" и "н".

Що се отнася за отрицанието, то при него нещата са прости – отрицанието на истината е неистина, а на неистината – истина.

Накрая да разгледаме поотделно особеностите на конюнкцията, дизюнкцията, импликацията и еквивалентността.

Конюнкцията е истинна само когато са едновременно истинни и двете съставящи я променливи; в другите три случая тя е неистинна. Например изказването "Аз изгледах филма по телевизията и си легнах да спя" е истинно само когато са истина и двете съставящи го части. В логическия смисъл двете променливи могат да променят местата си (а . в = в . а) без да се променя истинността на цялото изказване, въпреки че в съдържателно отношение се получава нелепица ( "Аз си легнах да спя... и изгледах филма по телевизията" – което е възможно само ако съм го гледал насън!). Това е така, защото, както знаем, логиката съвсем не се интересува от конкретните съдържания, стоящи зад променливите, а само от формата и нейната правилност.

Дизюнкцията е истинна в три случая – когато поне една от променливите е истинна; в последния случай е неистина, защото и двете й страни са неистина. Например изказването "Ще уча или ще ходя на дискотека" е истинно ако поне едното от двете събития се случи, т.е. ако е истина. Това обаче е единия вид дизюнкция, наречена включваща (защото допуска едновременната истинност на двата съставящи я члена); за една вечер и двете събития могат да се случат – нищо че ученето ще бъде ощетено щом другата възможност, значително по-привлекателна, е била през цялото време в съзнанието, нали? Изключващата дизюнкция изобщо не допуска такава съвместимост, изключена е възможността и двете събития да се случат, от което идва и името й. Изказването "Сега е ден или нощ" е пример за такъв род дизюнкция, знакът за нея е обърнато надолу V, т.е. Л .

При импликацията нещата стоят по-различно. Трябва да знаем, че първия елемент при нея се нарича антецедент ("предшестващ", "предхождащ"), а втория – консеквент ("следващ", "извод"). Импликацията е неистинна само в един случай, когато антецедентът е истина, а консенквентът – неистина. Това е така, защото е невъзможно да е дадено условието (причината), и да е налице следствието, резултатът. Пример за това може да е изказването "Ако вали дъжд, то земята е мокра": не може да вали, а земята да не е мокра. Във всички останали случаи импликацията е истинна, включително и в този, когато "не вали", а земята все пак е мокра: ако причината за това е друга, напр. "топенето на снега" или минаването на поливална машина. Другите два случая са съвсем ясни.

Еквивалентността, както сочи и наименованието й, установява пълна зависимост по истинност между двете нейни страни или елементи. Затова ако частите й са с различни стойности, то тя е неистинна, а ако са с еднакви (било то и двете да са истина, било пък да са неистина), то тя като цяло е истинна. Примерът "Триъгълникът е равностранен само тогава, когато е равноъгълен" показва добре тази зависимост. "Не е равностранен" съответства на "не е равноъгълен", т.е. еквивалентността е истинна и в този случай.

Отрицанието пък обръща стойностите (превръща истината в неистина и обратно), тъй като означава пълно изключване, несъвместимост – подобна на тази, която имахме при противоречивите съждения.

С това завършваме втората част на темата за съжденията. Наученото се прилага в изчисляване стойностите на още по-сложни изрази, напр. този:

( а . в ) V с → в V ā ↔ с . в → (а V в Л с)

За да намерим неговата стойност трябва да знаем началните стойности на променливите, а също и правилото, показващо ни реда на изчисляване. Това правило гласи: колкото една константа е по-надясно в реда . , V , →, ↔ толкова тя е "по-силна" – и затова се изчислява след другите, намиращите се по-вляво от нея. Нека да решим все пак този пример.

Под променливите поставяме началните стойности, "пресмятането" за-почваме от "най-слабите" константи, а таблицата за истинност я ползваме докато не сме я запомнили. Получава се следното:

( а . в ) V с → в V ā ↔ с . в → (а V в Л с)

и н и н н и н и н и (1) н н (2) и н и (3) н н (4) и (5) н (6)

Стойностите на отделните изрази са записани под знака на съответната константа, чертата показва докъде, до коя част на целия израз изчисляваме, а последователността е спазена съобразно правилото (с цифри отдясно е записан реда, по който е изчислявано). В приложението ще намерите и други такива задачи (а когато не са дадени началните стойности?!), които ще можете да решите самостоятелно.

14.3аключенията на ума

Под заключаване следва да се разбира извеждането на ново изказване на основата на едно или повече други изказвания. Тази способност на ума се нарича заключение (или "умозаключение"). Тук вече навлизаме в сферата на същинското, пълноценното мислене, стремящо се към знанието. Задачата ни се свежда до изследване на правилата, на които се подчинява заключението.

1.Частите на заключението

Всяко заключение се състои от предпоставки, извод и правила, които спазваме. Модел на всяко заключение е познатият modus ponens: (А → В). А → В който записахме тогава така:

А → В

А ———— В

Тук вече ясно се виждат частите на заключението: "ако А, то В" и А са двете предпоставки, чертата означаваше "следователно", а В е извод. Пра-вилото, което спазваме, не е пред нас, на хартията, а в нашия ум. Нека да вземем конкретен пример:

Всички хора са смъртни

Сократ е човек ————

Сократ е смъртен

Предпоставките и тук са над чертата, под нея е изводът, а правилото, на основата на което заключаваме, е в нашия ум. То може да бъде записано така: "това, което е валидно за всички, е валидно е за всеки един от тях", т.е. и за Сократ.

2.Видове заключения

Всички заключения са или непосредствени, или опосредствани.

Едно непосредствено заключение е прякото извеждане на едно съжде-ние от друго съждение, т.е. без посредник. Обратно, опосредствано е заклю-чението, при което са потребни и други съждения (или понятия) – за да се стигне до ново съждение (познание). Непосредствените заключения се наричат също така и разсъдъчни заключения, докато опосредстваните са или зак-лючения на разума, или заключения на способността за съждение. По-надолу ще разгледаме последователно и трите вида.

Още тук можем да кажем, че заключенията биват също дедуктивни, индуктивни и традуктивни. При първите изводът е по-частен (по-малко общ) в сравнение с предпоставките, при вторите е обратното (изводът е по-общо съждение в сравнение с предпоставките), а при последните степента на общ-ност на извода и предпоставките е една и съща.

Съществуват и съждения (заключения) с необходим, а също и с вероятностен извод. Наименованието им ясно показва какво представляват.

3.Непосредствените заключения на разсъдъка

Същинският характер на всички непосредствени заключения и принципът на тяхната възможност се състои изцяло в една промяна на чистата форма на съжденията, докато материята на съжденията (субектът и предикатът) остава постоянно същата. В същото време при опосредстваните заключения имаме разлика също и по материя (съдържание), което се дължи на прибавянето на ново понятие като опосредстващо съждение.

Разсъдъчните заключения пронизват всички разновидности на логическите функции на съденето и са определени логично в главните си видове чрез моментите на количеството, качеството, отношението и модалността. Ние няма да разглеждаме всички тези моменти, а ще откроим най-главното.

Съжденията се състояха от субект (S) и от предикат (Р). Съобразно това четирите вида съждение (по логическия квадрат) придобиват следния вид:

Всички S са Р – общоутвърдителни

Нито едно S не е Р – общоотрицателно

Някои S са Р – частноутвърдителни

Някои S не са Р – частноотрицателни

Това са изходните съждения (за да имаме все пак някаква основа), които можем да преобразуваме по три начина, т.е. да правим непосредствени заключения. Първият начин се нарича обръщане, т.е. смяна на местата на субекта и предиката в началното съждение. Тази промяна не засяга характера на съждението.

При общоутвърдителните съждения от типа "Всички S са Р" по указания начин (чрез обръщане) се получава съждението “Всички Р са S”. Например: "Всяко добро е благо" става "Всяко благо е добро" (което е възможно само поради съответствието на понятията "добро" и "благо"). Но тъй като това невинаги е налице и обикновено обемът на предиката е по-голям от този на субекта, то обръщането води до преобразуването на общоутвърдителното в частноутвърдително – например "Всички хора са смъртни" става "Някои смъртни са хора". (Прякото обръщане води до нелепица: "Всички смъртни са хора".)

При общоотрицателните съждения обръщането на "Нито едно S не е Р" води до "Нито едно Р не е S", или "Нито едно куче не е кон" става "Нито един кон не е куче". Тук обръщането изцяло се получава без трудности и без насилие над мисълта.

При частноутвърдителните съждения "Някои S са Р" става "Някои Р са S", т.е. "Някои мислители са философи" преминава в "Някои философи са мислители"; това последното все пак има смисъл: рядко, но се срещат "фи-лософи", които не могат (или не обичат) да мислят.

При частноотрицателните съждения обръщането не може да се приложи.

Вторият начин за преобразуване на съжденията се нарича превръщане. Тук местата на субекта и предиката се запазват, но се променя характера на началното съждение, т.е. утвърдителното става отрицателно и обратно. Например "Всички S са Р" чрез превръщане става "Нито едно S не е Р", които са равносилни по смисъл, по съдържание. Същото става и при съжденията от типа "Някои S са Р", които се превръщат в "Някои S не са Р". Ако вземем конкретен пример, нещата изпъкват ясно: "Някои котки са тигри" се превръща в "Някои котки не са нетигри", което има логически смисъл, макар че в естествения език съвсем рядко се употребява.

Третият начин за правене на непосредствени заключения се нарича про-тивопоставяне на предиката. Той е комбинация от разгледаните по-горе два начина, като първо се прави превръщане, а след това – обръщане. Който иска да се упражнява в "изостряне" на своя ум, може да се опита да направи такова сложно преобразуване на съждения.

Заключение на разума е познанието на необходимостта на едно положение чрез подвеждане на неговото условие под дадено общо правило. Общият принцип, на който се основава валидността на всяко заключаване чрез разума може да се изрази чрез следната формула: "Това, което стои под условието на едно правило, стои и под самото правило". С други думи казано, заключението на разума предпоставя едно общо правило и едно подвеждане под условието на същото. Чрез това изводът се познава a priori не в нещо единично, а като съдържащ се в общото и като необходим при едно опреде-лено условие. А това, че всичко стои под общото и е определимо в общи правила, е тъкмо принципът на рационалността (от "ratio" – "разум") или на необходимостта.

Към всяко заключение на разума принадлежат следните три съществени части:

● едно общо правило, което се нарича голяма предпоставка;

● положението, което подвежда едно познание под условието на общото правило и наричано малка предпоставка, и, накрая,

● положението, което утвърждава или отрича предиката на правилото спрямо подвежданото познание, или собствено заключението.

Двете първи положения в своята взаимосвързаност се наричат предпос-тавки или премиси.

Ако трябва всичкото това да се разясни, то може да се каже следното (по Кант, който тук отново е най-добър!).

Едно правило е утвърждаване под общо условие. Отношението на условието към утвърждаването, т.е. как именно последното стои под първото, е експонирането на правилото, т.е. пренасянето му. Познанието, че условието е уместно (някъде), е подвеждането. Връзката на онова, което бива подведено под условието, с утвърждаването на правилото, е заключението.

При всяко заключение на разума трябва най-напред да се изследва ис-тинността на премисите и чак тогава – правилността на извода. При отхвър-лянето на едно заключение на разума никога не трябва първо да се отхвърля самото заключение, а винаги най-напред първо предпоставките. Това е твърде важно: ако отхвърляме само заключенията на опонента, без да сме наясно с неговите предпоставки (или го подценяваме), то това означава, че не той, а ние сме слаби. Порочността на повечето изводи се крие в порочност на тех-ните предпоставки; слабостта на противника в споровете трябва да търсим именно там: в предпоставките, от позицията на които той се е заел да съди.

Казаното за разумните заключения – като принцип – е напълно достатъчно. Развиването на този принцип в система от положения, е твърде специална логическа работа, която едва ли може да предизвика интереса на някой. Трудностите, мъчителността на тези логически изследвания се дължи на богатството на разума като човешка познавателна способност и на неговата свобода – неподдаваща се на "оковаването" й в логически схеми и рамки. Затова по-добре е да разчитаме на свободата си и да се упражняваме в нейното постигане, а не толкова да се опитваме да постигнем едно чисто обяснение как това се прави. Нали правенето на нещо (умението) е все пак по-ценно от голото "знаене" и обяснение, което съвсем не ни прави умели, а само знаещи (но... не можещи?!)? Разумно мислещият човек е истината, към която трябва да се стремим; всичко останало са само "патерици", които отхвърляме като нещо ненужно – щом сме усетили отново силата и увереност-та в краката си. Изглежда логиката, уви, е орисана да бъде само "патерица", от която съвсем нямат нужда ония, пълноценно крачещите по пътя на поз-нанието и истината...

4.Дедуктивни, индуктивни и традуктивни заключения

Дедукция е латинска дума, означаваща "извеждане", "дедуцирам" означава "извеждам", "правя извод". В логиката дедукцията се разбира като преход от общото към частното, т.е. като процес на логически извод, преминаване по правилата на логиката от общи предпоставки (принципи, постулати, аксиоми) към всички необходими следствия. Всъщност точно това е главната задача на логиката и затова може да се каже, че логиката е теория на дедукцията. Знанията, получени по пътя на дедукцията (независимо от това, че не съдържат нови факти), са съвършено всеобщи и необходими, което ни дава основанието да ги определим, подобно на Лайбниц, като "истинни във всички възможни светове".

Същинското мислене е дедуктивно разгръщане на мисълта, изхождаща от самата себе си и развиваща се в собственото си лоно. Заключенията, ос-новаващи се на дедуктивен преход, вече са ни познати, ето един пример:

Всички българи са граждани на Европейския съюз

Антон е българин —————————

Следователно, Антон е гражданин на Европейския съюз

Това е силогизъм, т.е. извеждане на ново съждение (извод) от истинни предпоставки. Силогизмите са изучени най-напред от основателя на логиката Аристотел, който изчерпателно ги класифицира в таблица. С нея ни предстои да се запознаем.

Индуктивното заключение (от лат.дума, означаваща "навеждане" в сми-съл на извеждане, правене на обобщение) е противоположно по насоченост на дедуктивното, тук мисълта се движи от единичното и частното към общото, което бива извеждано на основата на данните на опита и наблюдението. Затова индиктивните обобщения обикновено се наричат опитни истини или емпирични заключения. Ето един пример.

Да речем, че трима приятели цял ден са прекарали заедно в града, посе-щавайки различни места (заведения) и изобщо отдавайки се на развлечения. Вечерта и тримата получават силни болки в стомаха и поради това се срещат отново в... спешното отделение на болницата. Лекарят трябва да открие причината, породила болката. Най-напред той пита за това какво са яли и пили през деня. Първият отговаря: пържени картофи, бира, хамбургер, паста, банани. Вторият отговаря: пица, айрян, сандвич със сирене, пуканки, паста. Третият отговаря: пържола, кола, ябълка, кафе, паста, "принцеса". Лекарят, изхождайки от това, че симптомите на заболяването са едни и същи, заключава, че те може би са предизвикани от един и същ хранителен продукт, вероятно развален. От техните думи може да се направи извода, че пастата (която единствено се повтаря в тяхното меню) е предизвикала хранителното отравяне. Възможно е това заключение да е вярно, макар че няма пълни гаранции за това, т.е. то има вероятностен характер. По почти същата схема се правят всички индуктивни заключения, включително и в областта на науките:

● интересуващите ни неща или величини. "Приятелят на моя приятел е и мой приятел" е израз на такова заключаване за равенство.

● заключение за степен, което се прави във връзка с неща, които са неравни в някакво отношение. Например ако Антон е по-висок от Петър, а Петър е по-висок от Христо, то Антон е по-висок и от Христо.

● заключения по аналогия, при които се пренася познатото за някои неща върху други, намиращи се в същото (или подобно) отношение както и първите. Тук се пренася познание от сферата на известното върху областта на неизвестното именно по аналогия (гр. дума, озвачаваща именно "съответствие", “сходство”). При заключението по аналогия знанието, получено при изучаването на някакъв обект ("модел") се пренася върху друг, по-слабо изучен (или по-малко достъпен за познание или изследване, по-малко нагледен и пр.) обект. Заключенията по аналогия не са съвсем сигурни, те са източник на хипотези (предположения), имащи вероятностен характер, но въпреки това не бива да бъдат отричани и да бъдат смятани за съвсем безполезни. Например ако аз положително зная, че Иван е на кино тази вечер (просто защото той ми е казал), но искам да намеря Христо (който не е в къщи по същото време, никой не знае къде е), то аз мога да предположа по аналогия, че и той е на кино – основавайки се на това, че двамата са приятели и еднакво обичат да ходят на кино. Несигурността на този тип заключаване тук е очевидна.

Нека да завършим дотук, още повече, че още веднъж ни предстои зани-мание с най-важния род заключения – силогизмите.

15.Силогизмите

Почти по времето когато Евклид създава геометрията, Аристотел открива силогизмите и ги свързва в система. Евклидовата геометрия и Аристотеловата силогистика са две велики дедуктивни теории, които запазват значението си хилядолетия, към които почти нищо ново не е прибавено и които навеки ще останат образец на мисълта, на строгата и точна логическа мисъл. Предстои ни да се запознаем с откритието на Аристотел, за което немският философ и математик Лайбниц пише така: "Аз считам откриването на формата на силогизмите за едно от най-прекрасните и значими неща, които е създал човешкият ум".

Целта на Аристотел е била да постигне две неща: доказателството и до-казващата наука. Това може да стане чрез изучаването на силогизмите, чи-ито израз е доказателството. Но какво, собствено, е силогизъм?

1.Силогизмът и неговите компоненти

Правилен силогизъм е този, който се състои от три изказвания: две пред-поставки и заключение. Съждението, което съдържа правилото (общия случай), се нарича голяма предпоставка, а това, което представлява частния случай, се нарича малка предпоставка; изводът от двете е заключение. Понятията в съжденията ще наричаме термини, които също биват няколко вида. Нека обаче вземем един пример:

Всички хора са смъртни

Всички гърци са хора

_____________________

Всички гърци са смъртни

Всяка предпоставка (и заключението) може да бъде или утвърдителна, или отрицателна, в горния пример всички съждения са утвърдителни. От друга страна те могат да бъдат или общи, или частни, в случая и трите са общи ("всички..."). В голямата и в малката предпоставка забелязваме понятие, което се повтаря ("хора"), то се нарича среден термин (terminium medium). Според Аристотел именно средният термин извършва доказателството: той не присъства в заключението, явявайки се обаче посредник, връзката между другите два термина. Ще бележим средния термин с буквата М. Другите два термина са съответно голям термин, който е предикат в извода ("смъртни"), и малък термин, който е субект в него ("гърци"). Вече знаем как се бележат субекта и предиката, съответно със S и Р. Като заместим думите със символи, нашият пример придобива вида:

Всички М са Р

Всички S са М ___________

Всички S са Р

Остава още нещо за въвеждане. В нашия пример имаме само общоутвърдителни съждения, които се бележеха с А; общоотрицателните, както помним от логическия квадрат – с Е, частноутвърдителните – с I, а частноотрицателните – с О. Съобразно с това нашият пример придобива окончателния си вид:

М А Р

S А М ________

S А Р

2.Фигурите на силогизма

Аристотел още определя, че съобразно мястото на средния термин в го-лямата и малката предпоставка съществуват четири фигури на силогизма, а именно:

М – Р Р – М М – Р Р – М

S – М S – М М – S М – S

________ ________ ________ ________

S – Р S – Р S – Р S – Р

(I фигура) (II фигура) (III фигура) (IV фигура)

Тъй като имаме три изказвания (две предпоставки и извод) и четири възможности за всяка една от тях (А, Е, I, О), то получаваме общо 64 вида силогизми (четири на трета степен). Освен това всеки от тях може да бъде и в четирите фигури, което прави (64 х 4) 256 вида! Това, са абстрактно пог-леднато, всичките възможни схеми, в които съществува човешкото мислене; но не всички от тях са действителни, т.е. не всички от тях се използват като форми на мисълта. Ще видим как става отпадането на излишните, неизползваемите видове или модуси (разновидности) на силогизма. Принципът тук е (тъй като не е нужно да се разпростираме): всичко онова, което не се съгласува с някои правила, т.е. е вътрешно противоречиво, отпада – защото е само математическа възможност, а не действителна и валидна форма на мисълта. Едва ли тук трябва да се занимаваме с това кои са тези правила, важен е принципът; прилагането му довежда до установяването само на 19 правилни силогизма, които използваме когато мислим и заключаваме от предпоставки. Чрез всеки от тях ние правим верни заключения – тръгвайки от истинни предпоставки, т.е. по дедуктивен път извеждаме ново знание.

2.Графично изобразяване на силогизми (кръгове на Ойлер)

Да вземем следния пример:

Всички цветя са растения

Всички рози са цветя ________

Всички рози са растения

Голямата предпоставка ни казва "Всички М са Р"(М определяме, както знаем, като проверим кое понятие се съдържа и в двете предпоставки). Малката предпоставка ни казва "Всички S са М". Изводът, представен по същия начин, гласи: "Всички S са Р". Съществува възможност всичкото това да се представи чрез кръгове, всеки от които да изобразява графически съответно Р, М и S:

Големият кръг е Р, средният е М, а малкият – S. Кръгът включва се себе си клас (множество) от неща, отнесени към понятието Р; същото може да бъде казано и по повод на М и S. Това е добра възможност за нагледно представяне на зависимостите, съществуващи между частите на всеки силогизъм: Нека да представим графически още един силогизъм, напр. този:

Хората не могат да летят (М не се включва в Р)

Учителите са хора (S се включва в М) ________

Учителите не могат да летят (S не се включва в Р)

С кръгове изобразено, се получава:

Всеки от 19-те модуса може да бъде изразен с помощта на тези кръгове (кръгове на Ойлер), но това е задача, подходяща вече за упражнение.

Сега е време да разгледаме всички 19 силогизма, разпределени в 4 групи или фигури.

3.Разновидностите силогизми

Най-усърдно със силогизмите са се занимавали през средните векове, тогава твърде много са ценели умелото "боравене" със силогизми и заклю-чения, а също и прецизното, съобразеното със силогистиката и нейните правила извеждане на мислите и аргументите. Стигнало се дотам, че даже са прекалили в старанията си в тази насока, от което се е стигнало до справед-ливи обвинения относно "школския", прекомерно разсъдъчен, или схоластически начин на мислене на тази епоха – отправяни, разбира се, по-късно. Но все пак на Средновековието ние дължим пълното изучаване на силогистиката на Аристотел и възникналата на тази основа изкусна употреба на понятията и заключенията. Това е органическа част от изкуството на ми-сълта, което продължава да се усъвършенства и в по-новите векове, вклю-чително и до наши дни (макар че сега като че ли е малко позанемарено!). Но да видим какво са правили средновековните схоласти и логици.

Първата фигура се отличаваше с това, че в нея средният термин заема в голямата предпоставка мястото на субекта, а в малката – това на предиката, т.е.

М – Р

S – М

_____

S – Р

От годните за употреба силогизми – определяни във връзка с характера на съждението – тук остават само четири. Спомняме си означаването на вида съждение с буквите А, Е, I, О в зависимост дали е общоутвърдително, общоотрицателно, частноутвърдително или частноотрицателно. В последо-вателност голяма предпоставка – малка предпоставка – заключение (извод) ще обозначаваме вида съждение със съответната буква. Така четирите модуса, на които средновековните учени дали и имена, съответно са:

1. А А А – bАrbАrА

2. Е А Е – cЕlАrЕnt

3. А I I – dАrII

4. Е I О – fErIO

Думичките отдясно са измислени, за да се помнят по-лесно отделните модуси, като в тях гласните звуци (записани с големи букви) точно съответ-стват на буквите, с които означаваме характера на съжденията. Тези думички в последователността на всички модуси образуват "стихотворение", което лесно се помни, и по него логикът, без да се обременява излишно, във всеки момент с лекота могъл да каже – припомняйки си стиха – какъв е всеки един силогизъм.

Според фигурата, в случая I, чрез заместване, се получава първата фор-ма на силогизмите, която изглежда така:

1. M A P . S A M → S A P 2. M E P . S A M → S E P3. M A P . S I M → S I P4. M E P . S I M → S O P

По същия начин се получава пълната форма и на останалите фигури.

Знаем, че втората фигура се отличава с това, че средният термин в нея заема мястото на предиката и в двете премиси (предпоставки), т.е.

Р – М

S – М

_____

S – Р

Модусите с техните имена са:

Е А Е – сЕsАrЕ

А Е Е – сАmЕstrЕs

Е I О – rЕstInО

А О О – bАrОсО

По същия начин се правят нещата и с останалите фигури, което се виж-да добре в таблицата:

ТАБЛИЦА НА СИЛОГИЗМИТЕ

фигура

модуси

наименование

пълна форма I A A A

E A EA I IE I O

bArbАAсЕlАrЕntdArIIfErIO

MAP.SAM→SAPMEP.SAM→SEPMAP.SIM→SI

II E A EA E EE I OA O O

cEsArEcAmEstrEsrEstInObArOcO

PEM.SAM→SEPPAM.SEM→SEPPEM.SIM→SOP

III A A IA I I I A IE A OO A OE I O

dArIptIdAtIcIdIcAmIsfElAptOnbOcArdOfErIsOn

MAP.MAS→SIPMAP.MIS→SIPMIP.MAS→SIPMEP.MAS→S

IV A A IA E EE A OE I OI A I

brAmAntIpcAmEnEsfEsApOfrEsIsOndImArIs

PAM.MAS→SIPPAM.MES→SEPPEM.MAS→SOP

4.Ентимема и полисилогизъм

Приведената таблица дава прекрасна възможност за упражнение на ума, като това става по два начина: първо, да се определя фигурата и модуса по даден конкретен и в словесна форма изразен пример, и, второ, по дадена фигура и модус да се измисли конкретен пример, който е смислово коректен, т.е. правилен. Първото не представлява никаква трудност, тъй като намирането на средния термин и неговото място ни дава фигурата, а модуса търсим чрез определяне на вида съждение (А, Е, I, О) в предпоставките и извода. Например:

Всички герои са безстрашни

Някои войници не са безстрашни ────────

Някои войници не са герои

Трябва да се има под ръка табличката по-долу или поне да знаем, да имаме в ума си основното от нея:

М – Р Р – М М – Р Р – М

S – М S – М М – S М – S

________ ________ ________ ________

S – Р S – Р S – Р S – Р

(I фигура) (II фигура) (III фигура) (IV фигура)

Определяме средния термин, очевидно това е "безстрашни". Той е предикат и в двете предпоставки, т.е. фигурата на нашия пример е II. За да оп-ределим модуса правим следното. Установяваме, че голямата предпоставка е съждение от типа А, малката – от типа О, а извода – също от О (т.е. имаме А О О съждение). По таблицата определяме, че нашия пример е 4-ти модус.

Обратното, по дадена фигура и модус да се измисли конкретен пример, като че ли е по-трудно, но не чак толкова. Например налага ни се да решим този силогизъм:

II/1 или Р Е М . S А М → S Е Р

Решавам, например, среден термин да ми е понятието "цвете". Понеже голямата предпоставка е от вида Е, избирам понятието "птица", което е несъвместимо с "цвете". Получавам съждението "Нито една птица не е цвете". За малката предпоставка ми е нужно понятие, което е от рода на цветята, т.е. принадлежи на него – защото тя е от вида А. Спирам се на понятието "роза", което отговаря на това изискване. Получава се съждението "Всички рози са цветя". От тези предпоставки необходимо идва заключението "Нито една роза не е птица", което е от вида Е. С това задачата е решена.

Дотук разгледахме съвкупността от всички пълни форми на простия си-логизъм, в който има две предпоставки и извод. Когато пропуснем или пре-мълчим една от частите на простия силогизъм, получаваме съкратен силогизъм или ентимема (от гр. дума, означаваща "в ума", "задържане, премълчаване в ума"). Има три вида ентимеми в зависимост дали са спестени голямата, малката предпоставка или извода. Например изказването "Този човек е нарушил закона и срещу него ще бъде отправено обвинение" е ентимема. Тук, както изглежда, е изпусната голямата предпоставка "Всички нарушители на закона подлежат на обвинение" (поне в нормалните държави!). Така пълната форма, която реконструирахме на основата на ентимемата, е:

Всички нарушители на закона подлежат на обвинение.

Този човек е нарушил закона. ───────────────

Този човек ще получи обвинение

И така, открихме, че ние в своите разсъждения много често използваме... ентимеми – без да знаем това. Но още по-удивително е и това, че много често изказваме полисилогизми. Нашите разсъждения текат като сложни вериги от прости силогизми, в които извода на единия силогизъм неусетно става предпоставка на следващия и т.н. Това именно е полисилогизъм, сложна поредица от взаимно свързани съждения и силогизми от типа на: (А → В).(С → А).(D → С) → (D → В)

Съкратеният полисилогизъм се нарича сорит (т.е. "сцепление", свързва-не на заключения). Още по-странно е това, че всички ние непрекъснато го-ворим и... сорити, които биват "аристотелови"(когато е премълчана малката предпоставка), а също и "гокленови" (когато е съкратена голямата пред-поставка).

Това е, надявам се, всичко онова, което един образован и интелигентен човек на XXI век трябва да знае за силогизмите и силогистиката.

16.Изкуството на мисълта

Да мислиш не е наука – защото ако беше, то нищо не можеше да попречи всеки да се научи да мисли истински и пълноценно. Може да се знае всичко за мисленето, но това не е достатъчно да бъдеш мислещ човек. Има учени и дори философи, които преподават, да речем, логика (и значи знаят тайните на мисълта, успели са да ги разгадаят!), но въпреки това целия маниер на разсъждението и говоренето им показва най-убедително, че не са мислещи хора. Съществува някои дефекти на мисълта, които ясно издават немислещия човек – и той не може да го скрие въпреки всичките си старания. (Напротив, всички усилия да се представи за мислещ само подчертават и правят релефна, изпъкваща неспособността му да мисли!) Липсата на способност за съждение – казва Кант – "се нарича собствено глупост – и срещу този недостатък няма лекарство". Може да се представя по немислещ начин и самата мисъл, дори и логиката, а понякога, уви, и философията – тогава какво да кажем за необезспокояваното от нищо разпространие на немисленето в сферата на всекидневието, на общуването във всичките му форми (раговори, печат, електронни медии и пр.), изобщо на човешките отношения в цялата им многоликост?! Никой не иска да признае, че е заболял от проказата на немисленето (и безсмислието!), никой не иска да се подложи на спешно лечение, което веднъж завинаги да го оттърве от нея, всеки предпочита да живее с илюзията, че "ако не повече, то поне колкото другите и аз мога да мисля". Това е така защото ако някой осъзнае, че е слаба и непълноценна мисълта му, то това вече е прогрес в неговото умствено развитие, закъсняло, но все пак проявило се един ден пробуждане на мисълта от "догматическата дрямка" (Кант), в която толкова много хора блажено пребивават.

Не бива мисълта и мисленето да бъдат подценявани – което често се случва, особено когато някой си позволи да каже по повод на току-що споделеното: "какво толкова е мисленето, защо трябва да се представя за нещо мистериозно, нима не е достатъчно да успокоим съвестта си с това: щом си човек, значи си мислещо същество?". На такива уж невинни питания трябва да отговаряме още по-страстно, подчертавайки изключителността на мисълта, нейното тайнствено, не разгадано от никой вътрешно естество. Мисленето – там, където то наистина се е проявило в истинския си блясък и величие – е чудо, рядка възможност, дарба, с която малцина са надарени, способност, сравнима с прорицателското изкуство на древните жреци, магия и свещенодействие, чиято тайна е запечатана със сто печата и е добре пазена. Да кажеш: "да, аз съм мислещ, мисленето съвсем не ме затруднява, няма нищо по-лесно от това да мислиш" – е умопомрачителна глупост, празно самохвалство, простимо само поради това, че такива хора (а те съвсем не са рядкост!), съвсем не знаят какво правят и особено какво казват. Казано е: по-добре е нищо да не кажеш, отколкото да кажеш нищо. Вероятно за приз-ваните за мисълта мисленето е истинско удоволствие, но те няма да тръгнат да парадират със своите способности...

Подценяващият мисленето съвсем не го познава, за него "мисля" едва ли нещо означава. Обичащият да мисли (който, следователно, е наясно с мисълта!), го прави, защото за него мисленето означава много. Непреживелият никога истинското мислене и мисъл подценява и омаловажава тяхното естество просто защото те са му чужди, защото никога не ги е срещал и намирал в себе си или, което е същото, никога не му се е случвало да мисли автентично. Да кажеш: "всички ние мислим, всички ние сме мислещи същества" (а това е опит за изравняване на човешките същества по отношение на мисленето!), е неоправдано издигане на немислещите до нивото на мислещи (или до "ранга" на мислещи!), и, следователно, също толкова неоправдано и непростимо принизяване на истински и истинно мислещите до нивото на някаква "осреднена" норма за мисловност, която, така или иначе, ги обижда. Ние не сме равни в мисленето си по същия начин, по който не сме равни по отношение на нито една своя способност или дарба. За да не се случва такава двойна несправедливост – макар тя да е изгодна за множеството немислещи! – се иска да признаем нещо просто и ясно: мисленето, както и всичко друго, е способност, на която сме различно способни, т.е. неравни. Оттук всичко си отива на мястото, оттук произлиза естественото приемане, че за мисленето се иска талант, а упражняването му е изкуство. И така поставен, въпросът вече придобива контурите на истинското си решение: по същия начин както, да речем, не всички претендираме, че сме еднакво вещи в изкуството на рисуването, така трябва да признаем, че не сме равни и в изкуството на мисълта.

Но защо казвам всичко това? Нима някой има полза от това толкова много хора да бъдат обезсърчени в усилията си да мислят – като им се казва, че то е изкуство, до висотите на което достигат, както е и в другите изкуства, само малцина избрани? А и няма ли така да се намери най-сетне оправданието, че мнозина от нас, така или иначе, "не обичат да мислят"?

Това, че ве всички еднакво изкусно можем да рисуваме, не е болка за умиране, значи може да се преживее. Но това, че не всички изкусно можем да мислим, вече ни засяга дълбоко – защото касае по някакъв начин моето отношение към живота, моята човечност, възможността ми да бъда пълно-ценен човек. Онези, които държат на себе си, на своята човешка самобитност и дори уникалност, държат и на това да бъде призната и способността им да мислят. Смята се, че ако не си мислещ, не си в достатъчна степен човек. Това е така, но да помислим още малко и по-дълбоко. Всички не сме еднакви в нито едно отношение, защо тогава искаме да бъдем еднакво способни в изкуството на мисълта? Нима усетът ни към живота е така пряко зависим от способността за мислене и съзнание? Защо толкова много хора не искат да се примирят, че както не са художници или просто не могат да рисуват или пък да пеят, по същия начин не са и мислители – или просто не могат да мислят пълноценно?

Немислещият не може да осъзнае своята немощ, своята неспособност да мисли. Това – че "този там" не мисли! – се "забелязва" отстрани, ако самият той го открие и осъзнае, това вече е отказ от "немисленето" и начало на мисленето у този човек. Пробуждането на мисълта – както и пробуждането на художественото чувство у бъдещия творец в сферата на изкуството – е предпоставката, правеща възможни всяко по-нататъшно усъвършевстване на мисленето, всяка по-нататъшна изтънченост в изкуството на мисълта, всяко достижение и творчество на попрището, свързано с изявата на умствения потенциал на човека. Изучаването на логика може да се насърчи природните склонности или заложбите, свързани с мисленето, а също и да стане тласък за отприщването на мисловната активност у всеки човек. Това доколко всеки от нас ще преуспее в изкуството на мисълта, зависи от това, което "природата ни е отредила", от нас се иска само да не вървим против собствената си природа, да не пречим на нейното разгръщане. Свободата, от която зависи нашата човечност, изисква да отдадем на всяко нещо длъжното, т.е. на способността си да мислим да осигурим простор за изява, поле за осъществяване. Останалото – богатствата, които мисълта може да ни даде, ценностите, които тя може да сътвори, предимствата, които, тя ни осигурява и т.н. – е единственото, за което не следва да мислим: просто защото то идва само и неизбежно. И ако раждането на една нова и чиста мисъл наистина е чудо, то тогава какво велико тайнство е раждането на мислещия човек – истинското раждане на човека...

СЪДЪРЖАНИЕ:

I.ЛОГИЧЕСКИ ЗАДАЧИ

1.Коя е фалшивата монета? 2.Как дамите да преминат реката? 3.Три по две е… четири? 4.Какъв е калпака на главата ми? 5.Колко са котките? 6.Как да разделим ябълките? 7.Колко километра прелетяла мухата? 8.Как да се разминат параходите? 9.Колко са свещите? 10.Колко са свинете? 11.Колко стотинки имам в джоба си? 12.Истина или лъжа казах? 13.Какво е опровержението? 14.Трябва ли бръснарят да се бръсне сам? 15.Колко торта ще получа? 16.От кое племе си? 17.Кой е убиецът? 18.Къде "отиде" единият франк? 19.Кой овчар е по-добър... математик? 20.Кой каза истината? 21.Кой какво работи? 22.Какъв е изводът? 23.Как се досетили? 24.Кой колко картофа изял? 25.Как да разделят наследствените магарета? 26.Как се крадат бутилки вино? 27.Каква е специалността им? 28.Какво има в сандъчето? 29.Логиката на началството 30.Кой е прав? 31.Колко тежи тухлата? 32.Маратонки 33.Задачата на Айнштайн 34.Светлината в избата 36.Стъпала 37.Какви са момичетата? 38.Професорът 39.Лабиринт

II.ПАРАДОКСИ И ОСТРОУМИЯ

1.Софизмът за "рогатия" 2."Побойникът" 3."Женитба без съгласие" 4."Знаеш ли какво искам да те питам?" 5."На колко години е бащата?" 6."Ужас в болницата" 7."Кой те наби?" 8."Плешив ли е кралят на Франция?" 9."Продавам черепа на Волтер като... дете!" 10."Умееш ли да плуваш, моряко?" 11.Как прекрасно се разбират немците! 12."Има ли пегаси?" 13.Лъже ли оня, който казва: "Аз лъжа"? 14.Доколко "схващаме" логическите парадокси 15.Кой синът на моя баща, но... не ми е брат? 16."Логиката винаги помага" 17."Как да запазя косата си? 18."Нищо не съм направил" 19."Надежди..." 20."Смесен хор" 21."Я да погледна по-добре!" 22."Крава ли е... баронесата?" 23."Убеждения няма – и не може да има!" 24."Порядъчен човек" 25."Всички са прави!" 26."Той е виновен!" 27.Женска логика 28."Остави суеверията!" 29.Заповедта на халифа 30.Обява във вестника 31."Вегетарианският аргумент" 32.Магическите клечки 33.Разговор между баща и син 34.Клуб на трезвениците 35."Аз зная, че нищо не зная!" 36."Доказано е, че доказателства не съществуват" 37."Всичко казано или помислено от някой е истина" 38."А що е истина?" 39."Всяко правило си има изключения!" 40.Никога не казвай "никога"!

III.ОТГОВОРИ НА ЗАДАЧИТЕ

Библиография по практикума

ПРЕДГОВОР

Отдавна изучаването на логика се е превърнало в недотам приятно занимание; мнозина изучаващи тази философска дисциплина благодарение на преживяната скука в часовете по логика завинаги си развалят мнението и за философията. Разбира се, и тук много, ако не и всичко зависи от личността на преподавателя, макар че логиката като "точна" и "обективна" наука изключително стеснява неговата свобода. Ясно е обаче, че без "разнообразяване" заниманията по логика могат да станат най-досадното нещо, което изобщо човек може да си представи.

И тъй като през последните години и на мен ми се наложи да преподавам този учебен предмет, то първата ми работа бе да намеря "живото" в него. Това се оказаха именно логическите задачи, парадокси, софизми и ония знаменити примери, които едва ли някога ще загубят своята занимателност, своята интригуваща ума тайнственост. Продължавам да обогатявам своя "запас" и от остроумия и нови задачи, и съм убеден, че без използването им едва ли някой може да "оцелее" от скуката в часовете по логика.

В тази книжка, наречена практикум по логика, представям част от онова, което може да се използва в тази насока – и което, надявам се, ще облекчи работата на мнозина преподаватели, а също и ще направи този предмет любим за повечето ученици. При подготовката изключително много "взаимствах" от учените, които са работили именно за "оживяването" на логиката и "приповдигането" на нейния философски дух. Тук съм длъжен да спомена поне имената на А. Никифоров, А. Ивин, Г. и Х.-Г. Мелхорн, К. Хаваш и др. Струва ми се, че върху ценностите, които човешката мисъл е постигнала, няма и не действа "правото на собственост", поради което си позволих, признавам, този... "плагиат". Същевременно при изложението на примерите си позволих да ги редактирам, да ги разкажа по възможно най-прецизния начин, да ги интерпретирам и "изчистя" от излишното.

Настоящият практикум по логика ще бъде прекрасно допълнение на моя учебник по същата дисциплина, който, надявам се, скоро ще достигне до своя читател. А двете помагала – сигурен съм в това – ще спомогнат твърде много за превръщането на часовете по логика в едно незабравимо преживяване.

I.ЛОГИЧЕСКИ ЗАДАЧИ

1.Коя е фалшивата монета?

Имате 9 монети с една и съща стойност, но една от тях е фалшива – тя е по-лека от останалите. Имате на разположение и везна. Как само с две мерения можете да определите коя е фалшивата монета?

2.Как дамите да преминат реката?

На брега на една река пристигнали с конете си трима рицари, всеки със своята дама. Те имали на разположение лодка, която е в състояние да побере не повече от двама. Как рицарите ще могат да преминат (заедно с дамите си, естествено!) на другия край на реката, при това така, че по време на прехвърлянето нито една дама да не остава без своя рицар в компанията на другите двама рицари (за да не бъде подложена на насилие от тях!). Конете ще преплуват реката сами, дамите могат да гребат с веслата също както и самите рицари, лодката може да пресича реката толкова пъти, колкото е нужно. Опитайте да намерите поне един начин за преминаване на реката при един-ственото условие: дама без своя рицар да не остава в компанията на другите двама.

3.Три по две е четири?

Можете ли, разполагайки с две кибритени клечки, да направите от тях чрез две "операции" общо 6 клечки? И въпреки това, като ги преброите нак-рая, да се окажат... 4!

4.Какъв е калпака на главата ми?

В тъмна пещера са поставени 4 калпака – 2 бели и 2 черни. В пещерата влизат трима мъдреци, те знаят колко и какви калпаци има там, обаче в тъмнината не виждат какъв калпак слагат на главата си. Сложили си калпа-ците, те излизат от тъмнината на пещерата един по един: първият тръгва нанякъде, вторият върви след него и вижда какъв е калпака на главата му, а третият върви след втория и вижда от какъв цвят са калпаците на първия и на втория мъдрец. (Първият мъдрец не вижда ничий калпак – нито на другарите си, нито собствения!) Кой от мъдреците пръв ще се досети и ще каже какъв цвят има калпака на главата му? Как ще разсъждава, за да разбере това?

5.Колко са котките?

Стаята има 4 ъгъла. Във всеки ъгъл лежи котка. Срещу всяка котка има по 3 котки. На опашката на всяка котка има по една котка. Колко общо са котките в стаята?

6.Как да разделим ябълките?

Как могат да се разделят 5 ябълки между пет човека и то по такъв начин, че на всеки да се падне по 1 ябълка – и при това в кошницата да остане една ябълка?

7.Колко километра е прелетяла мухата?Разстоянието между два града е (А и В) е равно на 30 км. Веднъж сутринта

от едния град тръгнал тръгнал пешеходец, движещ се със скорост 5 км./ч., а от другия град срещу него се отправил друг пешеходец, който също се движел с тази скорост. Едновременно с това от шапката на единия излетяла муха, която започнала да лети към другия пешеходец със скорост 10 км./ч. Щом като долетяла до него, мухата веднага обърнала обратно и започнала да лети към първия; като го срещнала, пак мигом се обърнала и тръгнала обратно към втория. (След това отново направила същото – мухите, знаем, са неуморни!) Мухата правила това толкова пъти, колкото било необходимо до момента, в който пешеходците се срещнали и поздравили. В момента на срещата мухата се успокоила и кацнала на шапката на единия. Пита се: колко километра прелетяла мухата за цялото това време?

8.Как да се разминат параходите?По една река пътували три парахода. Срещу тях се движели други три

парахода. Реката била толкова тясна, че параходите не можели да се разминат. Обаче тъкмо на мястото, където се срещнали, имало малък залив, в който може

да се побере само един параход. Могат ли и по какъв начин параходите ще се разминат? Те обаче трябва да продължат своя път в същия ред (един след друг), в който се срещнали.

9.Колко са свещите?Горели 7 свещи, 2 от тях изгаснали. Колко свещи останали?

10.Колко са свинете?

Някакъв фермер имал 8 свине: 3 бели, 4 шарени и 1 черна. Колко свине могат да кажат, че в това неголямо стадо ще се намери поне още една свиня от същия цвят, какъвто е нейния собствен?

11.Колко стотинки имам в джоба си?

Вървял някакъв селянин по пътя и си говорел: "Но какво става с мен!? Вечно нищо нямам! Ето, погледни у другите – имат много, и станало още повече! А аз в джоба си само няколко стотинки имам! Ще може ли поне дявола да ми помогне?!" Тъкмо казал тези думи, и ето ти го пред него самия дявол! Дяволът се ухилил и казал: "Дай да ти помогна – казал той на селянина. – Ето виждаш ли моста на реката? Щом като преминеш по моста до другата страна, парите в джоба ти ще се удвоят. Върнеш ли се обратно, отново ще се удвоят и така ще се удвояват всеки път докато минаваш по моста. Обаче имам едно условие: всеки път, когато преминеш моста, ще ми даваш по 24 стотинки, а останалото е твое. Съгласен ли си?"

Селянинът помислил дали няма някаква измама: все пак е дявол! Но след малко се решил и казал, че е съгласен.

Минал селянина през моста един път – и наистина, гледа, парите в джоба му се удвоили! Дал на дявола 24 стотинки И преминал отново по моста – парите му отново станали два пъти повече! Хвърлил на дявола неговите 24 стотинки, обърнал се и преминал по моста за трети път. Парите му отново се удвоили, но щом като дал на дявола неговите 24 стотинки, гледа, в джобовете му не останала нито една стотинка! Пита се: колко стотинки е имал в джоба си бедния и глупав селянин преди да срещне дявола?

12.Истина или лъжа казах?

Прекрасен остров имало сред южния океан. Той бил такъв райски кът, че в него непрекъснато се настанявали ония, които го посещавали: чужденците не искали повече да го напускат и оставали там завинаги. Идвали от всички краища на света и започнали да притесняват коренните му жители. За да прекрати наплива на чужденци, местният вожд издал строг указ: "Всеки пристигнал чужденец, желаещ да се засели на нашия благословен остров, е длъжен да изрече някакво разсъждение. Ако разсъждението се окаже ис-тинно (истина), чужденецът ще трябва да бъде... разстрелян; ако пък разсъждението му се окаже лъжливо, такъв ще следва да се обеси. Онези пък, които се уплашат и нищо не кажат, ще трябва да се върнат и да се махнат завинаги."

На другия ден след издаването на суровия закон пристигнал чужденец, който нищо не подозирал. Казали му за закона, той помислил малко (случило се, че бил мъдър човек!) и казал нещо. Съдията, при който го отвели мигом за да прецени какво (истина или лъжа) казал, бил поразен: този човек въпреки казаното трябвало непременно да остане, и то жив, на острова! Какво казал мъдрият пришълец?

13.Какво е опровержението?

В един местен вестник някакъв млад репортер недообмислено публикувал изречението "половината от нашите чиновници са корумпирани", което предизвикало гнева на цялата администрация. Скоро разбеснелите се адми-нистратори поставили ултиматум: ако не се помести в следващия брой реши-телно опровержение за неверността на публикуваните думи, то "клеветни-кът" ще бъде даден под съд. Младежът не искал и се заинатил да поправи гафа си, но съдът му наложил да "обнародва" опровержение, с което се отка-зал от думите си. То било толкова остроумно, че съдията останал възхитен и го оправдал (той наистина се отрекъл от казаното!), макар че администрато-рите с позеленели от злоба лица трябвало да преглътнат новата "обида" – макар че тя започвала с думите: "Не е вярно, че половината от чиновниците са корумпирани..." Какъв е краят на тези думи, предизвикали подобен мно-гозначителен ефект?

14.Трябва ли бръснарят да се бръсне сам?

В едно село жителите приели следното решение: при местния бръснар ще се бръснат занапред само тези жители на селото, които не се бръснат сами. Всичко вървяло прекрасно до момента, в който се наложило и самият бърснар да обръсне брадата си. Според общоселското решение при него се бръснат само ония, които не се бръснат сами. Бръснарят също е жител на това село, и за него също важи вече приетото правило. Селяните започнали да си блъскат главата как да излязат от неприятната ситуация: ако допуснем, че бръснарят се бръсне сам, то него... бръснарят няма право да го бръсне; добре, но ако пък не се бръсне сам, то тогава той самият влиза в групата на "небръснещите се сами", и значи трябва да се бръсне" при... бръснаря! Излиза, че ако се бръсне сам, то той не трябва да го прави при... бръснаря, а ако пък не се бръсне, то е длъжен наистина да се бръсне при... бръснаря! Пита се: можем ли да помогнем на крайно обърканите селяни – и на самия бръснар, който наистина вече не знаел какво да прави с брадата си?

15.Колко торта ще получа?

На някакъв рожден ден, след като тортата вече била разрязана, прис-тигнала компания от закъснели гости, които били точно... 12 човека! Били останали само 7 парчета торта, и на любезната домакиня се наложило да им ги раздели поравно. Разбира се, изключва се възможността да раздели всяко парче на... 12 части, тъй като... (всеки разбира защо!); също не е добре да

раздели 6 парчета наполовина, да даде на всеки по една половинка, а седмо-то да раздели на... 12 части, за да им даде по... една хапка! Как е най-добре да постъпи затруднената твърде много домакиня?

16.От кое племе си?

На някакъв остров живеят две племена: "юнаци" (които винаги казват истината) и "лъжци" (които... никога не казват истината!). Пристигнал пъ-тешественик и попитал първия "абориген": "От кое племе си?", а онзи гордо му отговорил, че е от "юнаците". Пътешественикът се съгласил да го вземе за свой водач. Скоро срещнали друг абориген и той изпратил водача си да го попита от кое племе е. Нашият човек се върнал и доложил: "Той каза, че е от племето на юнаците!". "Аха – помислил си пътешественикът – сега вече точно зная от какво племе си ти самият!" А вие разбрахте ли от кое племе е водачът на пътешественика?

17.Кой е убиецът?

В дело за убийство има двама заподозрени – Пиер и Жан. Разпитвали четирима "свидетели". Показанието на първия е: "Аз зная само, че Пиер не е виновен". Вторият разпитван казал: "Аз зная само, че Жан не е виновен". Третият обяснил: "Аз зная, че от първите две показания поне едното е ис-тинно". Четвъртият заявил: "Аз зная, че показанията на третия свидетел са неверни". Четвъртият свидетел се оказал прав. Кой тогава е убиецът?

18.Къде "отиде " единият франк?

Трима пътешественика отседнали в една къща, добре похапнали, запла-тили на стопанката 30 франка и си заминали. След известно време стопанка-та установила, че е взела в повече пари и тъй като била добра християнка, изпратила момчето си да върне излишното. Стопанката от дадените й 30 франка си оставила 25, а 5 дала на момчето за връщане на пътешественици-те. Момчето бягало бързо и скоро ги настигнало; те, тъй като не могли да разделят 5 франка на трима, си взели по един франк всеки, а на момчето дали 2 франка за награда. Но какво излизало? За обеда те заплатили 30 франка, т.е. по 10 франка всеки. Когато си взели обратно по 1 франк, обеда на всеки се оказал по 9 франка. Излиза, че са заплатили общо 3 X 9 = 27 франка. На момчето дали 2, общо се оказват 29! Къде се е дянал 1 франк?

19.Кой овчар е по-добър математик?

Живели двама овчари, Иван и Петър, пасли всеки ден овцете си. Един ден Иван казал: "Виж какво, дай ми 1 овца и тогава моите ще станат три пъти повече от твоите!". "Не – отвърнал Петър – по-добре ти ми дай една овца, и тогава ще ни станат поравно!". Колко овце имал Иван и колко –Петър?

20.Кой каза истината?

Николай и Павел понякога лъжат. Веднъж Николай казал на Павел: "Когато аз не лъжа, и ти не лъжеш". Павел отвърнал: "А когато аз лъжа, ти също лъжеш". Възможно ли е в този кратък разговор единият от тях да е излъгал, а другият да е казал истината?

21.Кой какво работи?

Станала кражба, били задържани трима заподозряни. Единият от тях е крадец, който постоянно лъже; другият е съучастник и лъже само понякога; третият е честен човек, който никога не лъже. Дознанието започнало с въп-роси за професията на всеки от заподозряните. Следователят получил след-ните отговори. Иванов: аз съм строител, Петров е шофьор, а Стоянов е ком-позитор на чалга. Петров казал: аз съм лекар, Стоянов е застрахователен агент; що се отнася до Иванов, ако го запитате какво работи, той ще ви отговори, че е строител. Стоянов: Петров е шофьор, Иванов е композитор на чалга, а аз съм застрахователен агент. По тези отговори следователят се досетил кой какъв е. А вие установихте ли?

22.Какъв е изводът?

Казват, че Луис Карол, авторът на "Алиса в страната на чудесата" обичал да задава следната задача, състояща се от четири фрази: "1.)Едно от двете: или злодеят е отпътувал с каретата, или свидетелят е направил грешка. 2.)Ако злодеят е имал съучастник, то той е заминал с каретата. 3.)Злодеят не е имал нито съучастник, нито ключ, или той е имал и съучастник, и ключ. 4.)Злодеят е имал ключ." Какъв извод може да се направи от тези четири изказвания?

23.Как се досетили?

Професор по логика казал на трима студенти, които имало опасност да получат двойки: "Ето тук има 5 шапки: 3 бели и 2 черни. Затворете си очите и аз ще ви сложа по една от тях. Когато си отворите очите, ще можете да видите само цвета на шапките на вашите колеги. Своята собствена шапка няма да можете да видите, също няма да видите какви шапки са останали: аз ще ги скрия. Този, който съумее да се досети какъв е цвета на неговата шапка, веднага ще издържи изпита!" Направили това и след известно време и тримата студенти започнали да викат: "Аз имам бяла шапка!". Професорът се видял принуден да пише на тримата шестици. Как са се досетили? Можете ли да обясните – ако сами се досещате?!

24.Кой колко картофа е изял?

Пътници се отбили в един селски двор и помолили стопанката да им свари котле с картофи, а сами легнали да спят. Стопанката сварила картофите и поставила котлето на масата. След известно време се събудил единия от

пътниците, преброил картофите в котлето и изял точно 1/3 част. След това пак заспал, а след малко се събудил втория човек, който направил същото: преброил картофите в котлето, изял точно 1/3 част и легнал да си доспи. Накрая се събудил третият, и, мислейки че никой още не е ял, преброил останалите картофи, изял 1/3 част. В този момент се събудили другите. Погледнали в котлето, а там имало само 8 картофа. Пита се: колко картофи общо е сварила стопанката? Колко картофа е изял вече всеки от тях? Накрая, още по колко картофа се падат на всеки: за да стане така, че да са яли поравно?

25.Как да разделят наследствените... магарета?

Живял възрастен човек, който имал 17 магарета и 3 сина. Умирайки, той посъветвал синовете си да поделят магаретата по следния начин: 8 на най-големия син, 1/3 на средния и 1/9 част на най-малкия. Започнали синовете да делят магаретата, но никак не се получавало: не може да се реже магаре на парчета! Повикали на помощ съдията, но и ученият човек не могъл нищо да измисли. Сетили се тогава да попитат мъдреца, който живял наблизо. Той пристигнал на своето осле, разделил за миг магаретата така, както завещал бащата и си заминал, изпратен с благодарности. Как мъдрецът е съумял да раздели магаретата?

26.Как се крадат бутилки вино?

Някакъв скъперник си направил таен погреб за бутилките вино, които имал, и то по следния начин. Пробил в стената квадратна дупка, разделил я на 9 отделения и във всяко отделение сложил скъпите си бутилки анжуйско вино, което много обичал. В ъгловите отделения поставил по 6 бутилки, а в средните по 9 (в онова, което било в средата, нищо не оставил). Този човек редовно проверявал отлежаващите бутилки вино, но скоро му омръзнало да ги брои всичките и се задоволявал само с това да брои бутилките от едната страна: от всяка страна, както е известно, трябвало да бъдат точно по 21 бутилки. Но слугата на нашия човек разбрал за погреба и като установил, че стопанина брои бутилките така, че от всяка страна да са по 21 бутилка, започнал да ги краде по следния начин. Първият път взел 4 бутилки, а останалите разместил така, че от всяка страна отново останали по 21 бутилки. След като ги изпил, откраднал още 4 бут. и стопанина пак нищо не открил, тъй като слугата отново ги разместил така, че от всяка страна да са по 21 бут. Пита се: как слугата е размествал бутилките след всяка поредна кражба и колко общо бутилки той е могъл да открадне без стопанина му да забележи нещо?

27.Каква е специалността им?

В едно поделение служат Узунов, Кирилов, Георгиев, Здравков и Мишев. Техните специалности са: пилот, штурман, бордмеханик, радист и синоптик. Кирилов и Здравков не са запознати с управлението на самолет; Узунов и Здравков се готвят да станат штурмани; квартирите на Кирилов и Мишев се намират редом с квартирата на радиста; Георгиев, отивайки в почивна станция, срещнал Кирилов и сестрата на синоптика; Узунов и Кирилов в

свободното си време играят на шахмат с бордмеханика и пилота; Здравков, Георгиев и синоптика се увличат от бокса; радистът с бокс не се занимава. Можете ли да определите каква е специалността на всеки от тях?

28.Какво има в сандъчето?

Един султан имал 10 мъдреци-съветници. Веднъж при него дошъл великият мъдрец на Изтока Абу Али Ибн-Сина (наричан в Европа Авицена). И ето, извикал падишаха своите съветници и им казал: "В ръцете си имам торбичка с рубини и изумруди. Ще сложа в сандъчето, което е пред всеки от вас, или изумруд, или рубин. Този, в чието сандъче слагам скъпоценен камък, се обръща и не вижда какво слагам, но затова пък вижда какво съм сложил в сандъчетата на останалите. Аз ще сложа на всеки поне един изумруд или рубин. Вие трябва да се досетите какъв скъпоценен камък е сложен във вашето сандъче. Това е!"

Сложил падишахът камъните и, изчаквайки известно време, се обърнал към десетте мъдреци: "Да излязат тези, в чието сандъче има изумруд!". Никой не се помръднал. "О, Аллах! – пошепнал падишахът в ухото на Ибн-Сина – Те не съобразиха!". "Почакай малко, повелителю, още е рано" – усмихнал се премъдрият Авицена. След известно време падишахът отново се разпоредил онзи, който има в сандъчето си изумруд, да излезе напред. Пак никой не излязъл. "Търпение" – успокоил го Ибн-Сина. "Който има в сандъчето си изумруд, да излезе!" – за трети път се обърнал към мъдреците падишахът. Те пак останали неподвижни. "О, горкият аз! – гневно закрещял падишахът – Моите съветници са брадати магарета! Сега ми е ясно защо работите в царството не вървят както трябва!" "Опитай още веднъж - предложил Ибн-Сина – може би твоите съветници са по-мъдри отколкото си мислиш". "Добре, - съгласил се падишахът. – За четвърти път се обръщам към вас: който има в сандъчето си изумруд, да излезе!" И ето, четирима от мъдреците излезли напред, отворили сандъчетата си и... Във всяко от тях със зелен цвят сияел изумруд! В сандъчетата на останалите се оказали рубини.

Как мъдреците се досетили какъв е скъпоценният камък в тяхното сандъче? Защо те решили това едва след четвъртата покана? Спомняте си, че всеки от тях видял какъв камък сложили на другите, но не знаел какъв камък сложил падишахът в неговото; те знаели също, че поне един изумруд или един рубин е сложен в тяхното сандъче.

29.Логиката на началството

Покрай стените на квадратен бастион камендантът разместил 16 часови по пет човека от всяка страна – така, както е показано на рисунката:

1 3 1

3 3

1 3 1

След известно време дошъл полковникът, изразил недоволство от раз-

положението на часовите и ги разместил така, че от всяка страна се оказали по 6 човека. Обаче след него се появил генералът. Той също бил недоволен и разместил часовите по такъв начин, че от всяка страна се оказали по 7 човека. Как е разместил часовите полковникът? А генералът? (Общия брой на часовите си остава един и същ!)

30.Кой е прав?

Крокодил грабнал детето от една жена, която стояла на брега. На молбата й да го върне крокодилът отказал, но след известни увещания се съгласил да "преговаря". Той казал:

-Ще ти върна детето само ако отгатнеш дали ще ти го... върна или няма да го върна! Ако познаеш, ще ти го върна, но ако не отговориш правилно, раздели се завинаги с детето си.

Майката се замислила и скоро отвърнала:

-Няма да ми дадеш детето.

-Няма да го получиш. Ти преди малко каза истината или неистината. Ако е истина това, което каза, то аз няма да ти го върна по силата на това, което сама каза; Ако обаче това, което сама каза, е неистина, то значи ти не позна какво ще стане с детето ти и затова съгласно нашата уговорка аз няма да ти го върна.

На нещастната жена това разсъждение се видяло неудовлетворително, и затова тя го опровергала по следния начин:

-Но нали ако съм казала неистината, ти ще ми дадеш детето! Щом не съм познала, че няма да ми дадеш детето, то значи ще ми го дадеш! Ако пък съм казала истината, то ти пак ще ми го дадеш вече по силата на нашата уговорка: ако позная, ти обеща, че ще ми го върнеш!

Крокодилът се сепнал и вече не знаел какво да мисли. А вие какво мис-лите, кой от двамата има право?

31.Колко тежи тухлата?

Една тухла тежи 1 кг. и още половин тухла. Колко тежи една тухла?

32.Маратонки

В една страна има фирма за производство на маратонки. Фирмата има две фабрики, където произвеждат един и същ модел. И в двете фабрики работещите крадат от маратонките. Какво трябва да направи собственика за да престанат кражбите?

33.Задачата на Айнштайн

Условие:

1.Има 5 къщи.

2.Във всяка къща живее по един човек с различна националност.

3.Всеки жител пие само една определена напитка, пуши определена марка цигари и си има някакво животно.

4.Hикой от петте човека не пие еднакви напитки, не пуши еднакви цигари и не отглежда еднакви животни.

Вопрос: Чия е рибата?

Подсказване:

1.Англичанинът живее в червената къща.

2.Шведът има куче.

3.Датчанинът пие чай.

4.Зелената къща стои отляво на бялата.

5.Жителят на зеления дом пие кафе.

6.Човекът, който пуши Pallmall, отглежда птица.

7.Жителят на средния дом пие мляко.

8.Жителят от жълтия дом пуши Dunhill.

9.Hорвежецът живеет в първия дом.

10.Пушачът на Marlboro живее до този, който отглежда котка.

11.Човекът, който отглежда кон, живее до този, който пуши Dunhill.

12.Пушачът на Winfield пие бира.

13.Hорвежецът живее до синята къща.

14.Hемецът пуши Rothmans.

15.Пушачът на Marlboro живее в съседство с човека, който пие вода.

Това е задачата на Айнщайн. Смята се, че тази задача може да бъде решена само от 10% от населението.

34.Светлината в избата

Пред входа на избата има 3 ключа на лампите в нея. Всеки включва само една лампа в избата. От вратата не се вижда коя лампа е запалена, а коя не е запалена. Как влизайки в избата само един път може да се определи кой ключ на коя лампа е?

35.Стъпала

До брега стои кораб с пусната до водата въжена стълбица. Стълбата има 10 стъпала. Разстоянието между стъпалата е 30 см. Най-долното стъпало докосва водата. Морето днес е много спокойно, но започва прилив, който вдига водата за час с 15 сантиметра. След колко време ще се покрие с вода

третото стъпало на въжената стълбица.

36.Какви са момичетата?

Две момичета са се родили в един и същ ден на един и същ месец, в една и съща година и у едни и същи родители, но те не са "близначки". Как е възможно това?

37.Професорът

Един професор ляга да спи в 8 часа вечерта и си навил будилника за 9 часа сутринта. Колко часа ще спи професора?

37.Лабиринт

Попаднали сте в лабиринт. Дълго блуждаете и накрая, изнемогвайки, достигате до стая, от която извеждат две врати: едната ще ви изведе на свобода, а другата – към неминуема гибел. До всяка врата стои вратар. Единият винаги лъже, а другият казва винаги истината. Вие не знаете коя врата съде води и кой от вратарите е лъжец и кой казва истината. Кой въпрос трябва да зададете за да определите правилната врата?

II.ПАРАДОКСИ И ОСТРОУМИЯ

1.Софизмът за "рогатия"

"Това, което не си губил, го имаш, нали?" . Отговарят: "Да!". "Ти не си губил рогата си?" Отговорът е... "да"! "Следователно, ти си... рогат!" Защо се получава така? Къде е грешката? Как се стигна до такова "страшно" под-веждане?

2."Побойникът"

Задават ви въпрос, като уговорката е да отговаряте само с "да" или "не". А въпросът е прост: "Престана ли да биеш майка си?" Какво ще отговорите? (Варианти: "Престана ли да биеш баща си?", също: "Отскоро ли излезе от зат-вора?")

3."Женитба без съгласие"

"Аз не можех да не се оженя за нея – казал Хенпек на своя приятел. – Та тя постави въпроса си така: "Ти ще се ожениш за мен, нали? Надявам се, нямаш възражения?" Тук аз вече по никой начин не можех да се измъкна! И "да" да бях казал, и "не" - все тая, нея я задоволяваше всеки отговор!" Приятелят казал: "А ти защо не замълча?" Нещастникът отвърнал: "Там е работата, че замълчах. Тогава тя ми каза: "Мълчанието е знак за съгласие!" и с това

завърши всичко – сега съм женен!" А вие можете ли да се измъкнете от подобна ситуация? Случвало ли ви се е да изпадате в ситуации, в които не знаете какво да кажете, в които изпитвате подобни затруднения?

4."Знаеш ли какво искам да те питам?"

-Знаеш ли какво искам да те питам сега?

-Не, не зная?

-Нима не знаеш, че да се лъже е лошо?

-Разбира се, зная.

-Но именно за това исках да те попитам, а ти ми отговори, че не знаеш; излиза, че знаеш това, което не знаеш!

Защо се получи по този начин? Къде е грешката, подвеждането?

5."На колко години е бащата?"

"Как мислиш, на колко години е бащата, единственият син на който е само на 7 години?" (Въпросът може да ни се стори глупав или безсмислен, но опитайте се точно да разберете какво именно се пита!)

6."Ужас в болницата "

Баща и син попаднали в автомобилна катастрофа. Доставили ги в болница. През нощта бащата умрял. На сутринта в стаята на сина влиза хирургът и възкликва: "Сине мой!". Как е възможно това? В какъв случай хирургът може да каже тези думи?

7."Кой те наби?

Млад човек вървял по улицата в такъв вид, че все едно наскоро го е блъснал... локомотив. "Кой направи това с тебе?" – попитал го приятелят му. "Виж какво, работата стана така, – отговорил младежът. – Отидох вчера вечерта на ресторант с моето момиче, и изведнъж тя намери в супата си ня-какво насекомо. Тя закрещя, извика келнера и каза: "Избавете ме от този паразит!". "Е, и какво стана после?" – запитал приятелят. "Ами келнерът с помощта на бодигарда ме хванаха за яката и ме хвърлиха надолу по стълби-те!" Защо се е получило това? Кой "закон на логиката" е нарушен тук?

8."Плешив ли е кралят на Франция?"

Ако ви попитат: "Сегашният крал на Франция плешив ли е?", какво ще отговорите? Трябва да отговорите точно на въпроса, който са ви поставили, а не да се измъквате с това, че днешна Франция няма крал! Ако кажете "да" и ако кажете "не", едното поне от тях трябва да е истинно, а другото е неверно. Но и сред "плешивите", и сред... "хората с растителност на главата" няма да

откриете сегашния френски крал. Как тогава е възможно е двете противоположни твърдения да са неверни?

9."Продавам черепа на Волтер като... дете!"

Разказват, че един лекар от Тулуза, желаейки да се позабавлява, помес-тил в местния вестник следната обява: "Във връзка с предстоящото ми зами-наване зад граница продавам рядка историческа реликва – черепа на Волтер като дете". За една седмица той получил повече от сто запитвания за цената на реликвата! Как така е възможно да са се намерили толкова наивници? Защо са се подвели така "грозно"?

10."Умеш ли да плуваш, моряко?"

Някаква разговорчива жена запитала един матрос: "Вие плавате ли?" Той отвърнал: "Отвреме-навреме, мадам". Тя казала: "Колко е интересно това?! И кога при вас се проявява тази способност?" Той отвърнал: "Когато се случи да съм във вода, мадам". Прекрасно се "разбрали", нали? Но все пак колко грешки били допуснати за този кратък разговор? На какво се дължат?'

11.Как прекрасно се разбират немците!

Марк Твен има такъв тест. "В един немски вестник прочетох следната занимателна история:

Хутентотите (на немски: "хотентотен"), както е известно, ловят в пусти-нята кенгуру (на немски: "бейтельратте" – "плъх с чанта") Те обикновено ги слагат в клетки ("котер"), снадбени с решетести покриви ("латтенгиттер") за защита при лошо време ("веттер").

Благодарение на забележителните правила на немската граматика всичко това заедно – кенгуру и клетка – получава твърде удобното название: "латтергиттерветтеркоттебельратте".

Веднъж в тези места, в град Шраттертроттеле, бил хванат негодник, убил хутентотка, майка на две деца.

Такава жена на немски трябва да бъде наречена "хоттентотенмуттер", а нейният убиец веднага получил от устата на гражданите името "щраттертроттельхоттенмуттерраттентетер" тъй като убиец по немски е "аттететер".

Престъпникът бил хванат и поради липсата на друго помещение го сло-жили в една от клетките за кенгуру, за които по-горе беше споменато. Той избягал, но отново бил хванат. Щастлив от успеха си, негърът-ловец бързо се явил при старейшината на племето.

-Аз хванах този... бейтельратте! Кенгуру! – с вълнение казал той.

-Кенгуру? Какво? – сърдито попитал разтревожения началник.

-Как кое? Това същото! Латтенгиттерветтеркоттербейтельратте.

-По-ясно! Такива имаме много... Не мога да разбера защо се радваш така?

-Ах ти, какво нещастие! – възмутил се негърът, сложил на земята лъка и стрелите си, набрал в гърдите си въздух и изрекъл като картечница:

-Аз хванах шраттертроттельхоттенттотенмуттерратттентетерлляттенгиттрветтеркоербейтелратте! Ето кой!

Тук началникът подскочил, все едно че е изхърлен от пружина:

-Та защо ти не ми каза веднага това така кратко и ясно като сега?!"

12."Има ли пегаси?"

Да вземем мисълта "Пегасьт е крилат кон". От нея очевидно произлиза друга мисъл: "Съществува нещо, което се явява крилат кон". Знаем обаче, че пегаси не съществуват, това е "истина, не подлежаща на съмнение". Ако обаче свържем всички дотук мисли, ще получим следния парадокс: "Съществува нещо, което... не съществува". Как е възможно по логически път да се стигне до такава бъркотия? Можете ли..."да проясните картината"?

13.Лъже ли оня, който казва: "Аз лъжа!"?

Много известен парадокс. Първоначалният му вариант е горе-долу този:

Жителите на древния Крит се прочули с това, че крайно много лъжат. Един критянин пристигнал в Атина и на всичкото отгоре заявил: "Всички критяни лъжат". Учените мъже започнали да умуват какво точно казва. Из-глежда – разсъждавали те – той или казва истината, или лъже. Да предположим, че казва истината. Но тогава критянинът наистина е излъгал, следователно казаното от него е лъжа. Добре – продължавали те – нека да приемем, че казаните от критянина думи са лъжа. Но ако той с тях лъже, то тогава говорещият не е излъгал, значи е казал истината, следователно думите му са... лъжа. Получава се нещо крайно объркващо: признавайки изречението "аз лъжа" за истинно, се стига до това, че то трябва да е лъжливо; призна-вайки думите му "аз лъжа" за лъжливи, се стига до това, че те трябва да бъдат считани за... истина. Настъпил смут сред атинските философи, на които се наложило да признаят, че парадоксът не е по силите им; казват, че един от тях толкова се измъчил от размисъл върху загадката, че... умрял от изтощение. Едва ли и вие можете да го решите, но защо не опитате, може късмета ви да излезе! Как става така, че мисълта ни изпада в крайно затруднение от толкова... "просто нещо"? Щом като с такива неща нашият разсъдък не може да се справи, то как тогава да му вярваме за всички ония "премъдрости" и "сложнотии" на науката, които ни се налага да учим – и които тъкмо той е изобретил?

14.Доколко "схващаме"логическите парадокси?

А може би някой от вас не е успял да разбере за какво "собствено" става

дума в горния пример. Това често се случва, не се плашете. Ето един такъв случай.

Професор по математика пита студент: "А сега, колега, ми разкажете за откритият от Бертранд Ръсел парадокс от теорията за множествата, наречен "бръснарят". Разбирате ли го?". Студентът промълвил: "Имало едно село – "препъвайки" се, започнал той – и в селото живял бръснар. Там те... през цялото време се бръснели... и сами, и при бръснаря...". "Е, добре – въздъхнал професорът - но в какво се състои парадоксът?". "Ами в това... – замислен отвърнал студентът – че... всички ходели... небръснати!"

А вие можете ли (без да правите справка!) да го разкажете най-разбрано и "по-добре" от нещастния студент? Ако той ви затруднява, опитайте с парадокса за лъжеца – с най-прости думи разкажете в какво се състои "логическата клопка"...

15.Кой е синът на моя баща, но не ми е... брат?

Можете ли да отговорите на този въпрос. Едва ли ще ви затрудни. Но ето че някогашния съветски лидер Брежнев бил крайно затруднен от него. Това личи по следния случай (твърдят, че е истински!):

Срещат се Брежнев и Пелше и последният пита: "Кажи ми, Леонид Илич, кой е този – син на моя баща, но не ми е брат?". "М...м..., това съм аз" – казал почти напълно склерозиралият Брежнев. "Не, драги Леонид Илич, това съм аз!" – казал Пелше и отминал. Брежнев бил крайно смутен. Отишъл в кабинета на "великия демагог" Суслов и го попитал: "Кажи ми, Михал Андреич, кой е този – син на на моя баща, но не ми е брат?". "Та това сте вие самия, Леонид Илич!" – казал старият лицемер. "Е да, и аз така си мислех – казал Брежнев – но ето Пелше казва, че това е той!" Какво точно "убягва" на престарелия лидер, за да се мъчи така жестоко?

16."Логиката винаги помага "

Един везир осъдил някакъв човек на смърт. При везира дошла дъщерята на осъдения да го моли да прости на баща й. Везирът отказал, но тъй като девойката настоявала и плачела, той накрая се смилил и казал: "Ще дам на баща ти последен шанс. Ето в тази шапка ще поставя две камъчета – бяло и черно. Ако изтеглиш бялото – баща ти ще бъде помилван; но ако изтеглиш черното – ще умре!". Девойката се съгласила (какво да прави!), но когато везирът поставял камъчетата, с ужас забелязала, че той сложил... две черни. Разбира се, не могла да го изобличи в измама (така щяла само да го разгневи и тя самата да пострада!), налагало се друго, при това почти... невъзможно решение. Девойката го открила бързо, а вие можете ли? Досещате ли се как тя успяла да надхитри коварния везир?

17."Как да запазя косата си?"

Някакъв човек, перчемът на който започнал катастрофически да оредява,

написал до редакцията на списание "Химия и живот" писмо с молба да го посъветват как да съхрани косата си. След известно време получил отговора: "Вие най-добре ще съхраните косата си ако я събирате в полиетиленов плик с парченца нафталин. Пликът сложете в тъмно, прохладно и не съвсем сухо място". Какво станало, кой закон на логиката тук е нарушен?

18."Нищо не съм направил"

Ето един прекрасен начин логически да се измъкнете от добре познатата ви ситуация. Задавате на преподавателя си следния въпрос: "Може ли да бъде наказан човек за онова, което не е направил?". Вероятно той ще ви отговори: "Не, разбира се." Ето сега е момента да направите и извода: "Тогава не можете да ме накажете за това, че не съм си написал домашното!".

19."Надежди..."

Учителят: "Надявам се, Том, че повече няма да видя как преписваш от тетрадката на съседа си!". Том: "Аз също се надявам на това, господин учи-телю!".

20."Смесен хор"

-Защо наричате този хор "смесен"? Та в него нали пеят само жени?

-Да, но някои умеят да пеят, а другите – не!

21."Я да погледна по-добре!"

На прием у френския посланик в Лондон център на вниманието станала хубавичка синеока блондинка, предизвикала всеобщ интерес със своите особено изпъкнали форми. Около нея се събрали почти всички поканени мъже. Една от дамите не издържала и, презрително кривейки устните си, небрежно подхвърлила:

-Не виждам какво толкова намират в нея!

-Аз също не виждам – отвърнал съпругът й и, насочвайки се към групата на "гледащите", добавил: Ще отида и ще погледна по-добре.

22."Крава ли е... баронесата?"

Един английски журналист бил изправен пред съда за това, че в своя статия нарекъл съпругата на известен лорд "крава". Делото той, разбира се, загубил, но в края на заседанието решил да попита съдията:

-Кажете ми, Ваша чест, значи ли това, че за в бъдеще аз не мога да наричам баронесата "крава"?

-Да, така е.

-А ако нарека някоя крава "баронеса"?

-Това ще бъде неостроумно, но не е подсъдно.

-Благодаря Ви, Ваша чест – казал журналистът и, обръщайки се към истцата, произнесъл:

-Поздравявам Ви, баронесо!

23."Убеждения няма - и не може да има!"

В романа на И.С.Тургенев "Рудин" има такъв диалог между Рудин и Пигасов:

-Прекрасно! – промълви Рудин – Значи според вас няма убеждения?

-Не, и не съществуват.

-И това е ваше убеждение?

-Да.

-А как тогава казвате, че няма такива? Ето ви вече едно, за всеки случай: вашето!

Всички в стаята се усмихнаха и спогледаха.

24."Порядъчен" човек

"Само един там е порядъчен човек: прокурорът, но и той, да си кажем право, е свиня"(Н.В.Гогол)

25."Всички са прави!"При мъдрец дошъл селянин и казал: "Аз спорих със своя съсед". Той

изложил същината на спора и попитал: "Кой е прав?". Мъдрецът отговорил: "Ти си прав". След известно време дошъл вторият от спорилите. Той също разказал за спора и попитал: "Кой е прав?". Мъдрецът отговорил: "Ти си прав". "Как така – попитала мъдреца жена му – този прав и онзи прав?". Мъдрецът отвърнал: "И ти си права, жена".

Защо така казал? Кои са основанията му "така да си противоречи"?

26."Той е виновен!"Една жена подала в съда дело за развод.-Каква е причината за развода? – пита съдията.-Мъжът ми повече не ме обича!-Това е сериозно обвинение, – отбелязъл съдията – А какви са вашите

основания да мислите така?-Как какви? Последното ми дете не е от него...

27.Женска логикаЗапълвайки анкета по преброяването на населението, младият чиновник

пита вдовицата кога е умрял мъжът й.-Преди осем години – печално отговоря тя.-А деца имате ли?-Да, три. Чарли – на единадесет, Мери – на седем и малкият Джони – на три

годинки.-А защо ми се стори че казахте за мъжа си, че е умрял преди осем години?

-Да, това е така. Но умря мъжът ми, не аз!

28."Остави суеверията!"Звънецът на вратата заварил любовниците в леглото.-Това е мъжът ми! – изплашено възкликнала жената. – Скачай, скачай по-

скоро през прозореца!-Но ние се намираме на тринадесетия етаж! – треперейки от страх про-

изнесъл кавалерът.-Скачай, скачай! – отговорила тя. – Сега не е време за суеверия!

29.Заповедта на халифаХалиф Омар след завладяването на Александрия заповядал да изгорят

Александрийската библиотека – най-богатото хранилище на книги и свитъци в тогавашния свят. Обосновавайки своята заповед, той привел следния довод:

"Книгите в тази библиотека се съгласуват с Корана или не; ако се съгласуват с Корана, те са излишни и затова трябва да бъдат изгорени; ако пък не се съгласуват с Корана, те са вредни и също следва да бъдат изгорени. По такъв начин и в двата случая библиотеката следва да бъде изгорена!"

30.Обява във вестникаРазведена дама на неопределена възраст поместила във вестника следната

обява: "Живея в хладна самота, търся другар, способен да сгрее изстиналото ми огнище".

На следния ден тя получила множество каталози на фирми, продаващи електронагревателни прибори!

31."Вегетарианският аргумент"Вярно ли е, че всяко убийство заслужава осъждане. Добре, да допуснем,

че това положение е истинно. Но от него следва, че умъртвяването на "жи-вотни и птици" заслужава осъждане. Оттук следва, че и да се яде тяхното месо е нещо, което заслужава осъждане. Ние виждаме обаче, че всички наоколо ядат пържоли, колбаси, кебапчета, печени пилета и никой за това не ги... осъжда! И какво излиза?!

32.Магическите клечкиА ето за разнообразие една лека задачка: Опитайте от 6 кибритени клечки

да направите 4 равностранни триъгълника. Съвсем не е трудно, но...

33.Разговор между баща и синБащата: "На твоите години, сине, Абрахам Линкълн вече сам си изкарвал

парите за прехрана!"Синът: "А на твоите, тате, Абрахам Линкълн е бил вече президент на

Съединените щати!"

34."Клуб на трезвениците "Към края на комунизма се появиха първите частни заведения. В малък град

била проведена лекция в клуба на трезвениците. Ораторът бил изключително красноречив:

-Кой в нашия град заработва най-много пари? – Собственикът на аператива. Кой има вносна кола? – Собственикът на аператива. – Кой има разкошен кожух от норки? – Неговата жена. Само помислете: една четвърт от доходите на нашия град отиват в неговите джобове!

След лекцията при лектора дошла млада двойка и горещо го поздравила:-Вашите доводи бяха неотразими, – казал мъжът.-А, – зарадвал се проповедникът на трезвостта, – значи вие ще влезете в

нашия клуб?-Не, какво говорите, ние с жената също решихме да открием аператив!

35."Аз зная, че нищо не зная!"Какво всъщност твърди този, който говори така? Ако "нищо не знае" как

тогава знае това? Какво тогава казвал Сократ, който обичал да казва: "Аз знам поне това, че не знам, а вие и това не знаете!"

36."Доказано е, че доказателства не съществуват"Как така? Ако доказателства не съществуват изобщо, как тогава ще се

докаже това?

37."Всичко казано или помислено от някой е истина"Така смятал софистът Протагор. Но нали ако "всичко е вярно", то тогава ще

е вярно и противоположното твърдение – "нищо не е вярно" – или поне мисълта, че казаното от Парменид не е истина? В такъв случай какво излиза? Прав ли е Аристотел, написал: "Който обявява всичко за вярно, с това прави вярно и твърдението, противоположно на неговото собствено"?А в такъв случай какво да мислим за твърде разпространените в наше време представи, че "всеки си е по своему прав", "моето мнение - тъкмо затова, че е мое- не може да не е вярно", "всеки си има своя истина" , "колкото хора –толкова и истини" и пр.? А може би нещата се решават ако склоним на мнението на Демокрит: "Ако всяко мнение е вярно, то вярно е и мнението, че някое мнение не е вярно; значи не всяко мнение е вярно"?

А може би мненията по начало не се верни, щом нещо е мнение, значи не е вярно, "няма верни мнения" (Ксениад)? Дали изобщо съществуват верни мнения или, за да е вярно нещо, то не трябва да е мнение, а трябва да е нещо повече от това?

38."А що е истина?"Известно е, че този е въпросът, с който Пилат посрещнал твърдението на

Спасителя; Христос току-що бил казал: "Аз съм истината, и пътя, и живота". Казвайки своя прочут въпрос, Пилат един вид твърди: "Няма истина, никой не знае що е истина!" Но ако пък Пилат е прав, то значи не е истина и... неговото твърдение; също ако никой не знае що е истина то тогава как и откъде Пилат знае, че истина не съществува. Пилат си мисли, че "поставя натясно" Учителя от Назарет, а всъщност какво излиза? Нямаше ли да е по-добре нищо да не беше казвал?

39."Всяко правило има изключения!"Някои хора обичат да казват това, и при това с изражение на лицето, все

едно че казват голяма мъдрост. Но замислят ли се какво всъщност казват? Ако всяко правило има изключения, то тогава и… тяхното правило ("Всяко правило има изключения" също е правило!) си има "изключения"! А какво ли ще е "изключението" от него? Понеже то е достатъчно общо ("всяко"!), то единственото изключение от него е... "не всяко", т.е. "Не всяко правило си има изключения"? Получава се голяма бъркотия: някои правила си имат изключения, други съвсем нямат! Вие какъв изход ще предложите?

40.Никога не казвай "никога"!Това е взето от "училищния фолклор": някакъв учител казал тези думи и

така се "обезсмъртил"; за малко било да каже: "Никога не трябва да се казва "никога""! Но какво да кажем за неговия събрат, който изтърсил: "Няма няма!" (Някакъв ученик си позволил да каже "няма" – о, ужас! – и вбесеният учител сформулирал най-великия парадокс, пред който цялата световна логика немее!)

III.ОТГОВОРИ НА ЗАДАЧИТЕ:

1.Разделят се 9 монети на три купчини по 3. Слагат се на везните двете купчинки (по 3 монети всяка). Ако везните се уравновесят, то фалшивата

монета е всред трите от третата купчинка; ако едната тройка на везните е по-тежка от другата, то фалшивата е в по-леката. Така с първото мерене се установява в коя тройка монети е фалшивата. Оттук нататък остава едно мерене и всеки ще се досети какво трябва да се направи...

2.Обозначаваме рицарите с големи букви (А,В,С), а техните дами – с малки (а,в,с). Всички са на левия бряг. Стъпките по-нататък са: 1) Дамите а и в минават на десния бряг; дамата а остава там, а дамата в се връща с лодката 2) Рицарят В сяда в лодката, плува при своята дама, сам остава на брега, а дамата в се връща обратно 3) При дамата в в лодката сяда дамата а и те минават на другия бряг; дамата в остава при своя рицар, а дама а се връща обратно за своя рицар 4) Рицар А сяда в лодката при своята дама, те минават реката, рицар А слиза на брега, а дама а се връща 5) Дама а взема в лодката дама с, те минават реката, дама а остава на брега при своя рицар, а дама с се връща обратно за рицаря си 6) Дама с със своя рицар минават реката.

3.Вземат се 2 клечки - една двойка (чифт); Като се счупи едната клечка се получава втора двойка (още един чифт); като се счупи втората клечка, се получава трета двойка или чифт. Ето че излязоха три двойки по 2; но в ръката ми има само 4 парчета! Значи 3 X 2 = ... 4!

4.На главите на първите двама мъдреци може да има само такива съчетания на калпаци: 1) бял - бял ; 2) черен – черен; 3) бял – черен; 4) черен – бял. Ако третият мъдрец вижда пред себе си два бели калпака, то той се сеща, че на неговата глава е черен; ако той вижда пред себе си два черни, то пак се досеща, че на неговата глава е бял. В случаите 1 и 2 ще се досети и ще възкликне третият мъдрец. Ако обаче той върви и мълчи, то вторият мъдрец разбира, че са налице 3 и 4 варианти. Поглеждайки калпака на първия мъдрец, вторият мъдрец определя какъв калпак има самият той: ако първият има бял калпак, то той самият трябва да има черен; ако първият има черен, то, то той самият трябва да има бял. По такъв начин един от мъдреците обезателно ще се досети какъв цвят има калпака на главата му.

5.Помислете "сериозно", за да установите, че са само… 4!

6.Ясно как, нали? Ябълката на единия ще бъде оставена в... кошницата!

7.Пешеходците се срещнали след три часа: всеки от тях трябвало да премине половината от пътя, т.е. 30: 2 = 15 ; при скорост 5 км/ч той ще ги мине за 3 часа. Значи мухата е летяла също 3 часа, но по 10 км/ч, значи е прелетяла точно... 30 км.

8.Някои маневри са необходими, но едва ли ще се намери човек, който да не се досети какви именно!

9.А сега де!?

10.Това е.въпрос, касаещ свинете, нали? Защо да се мъчи над него човек?

11.Тръгва се "отзад" и се върви "напред". При третото преминаване у селянина стотинките станали 24, и той всичките ги дал на дявола. Значи до минаването били 12, но те са онова, което останало след като дал на дявола 24 ст. Затова след второто минаване през моста в джоба стотинките трябва да нараснат така: 12 + 24 = 36 ; значи до това минаване имал 36:2 = 18 ст. Оттук нататък всеки ще изчисли колко имал в началото (били 21 ст.!) Получихте ли толкова?

12.Чужденецът трябва да каже: "Ще ме обесят", и с него вече нищо не могат да направят. Действително, ако се опитат да го бесят, то ще се окаже, че е казал истината, а за истината... разстрелват, а не бесят! Ако пък се опитат да го разстрелват, ще се окаже, че е казал неистина, за което се полага... бесене! По такъв начин и в двата случая ще се получи нарушаване на заповедта на вожда; затова се налага по "логически съображения" да го пуснат да живее свободно на острова! Ясно е, че абсурдният закон трябвало да се поправя!

13.Ами казал: "Половината от нашите чиновници... не са корумпирани!" Това наистина е най-доброто опровержение, което може да съществува; то е напълно... истинно (отговаря на действителността толкова, колкото и "подсъдното изказване"!)

14.Внимавайте да не станете... бръснари, тежко ви тогава с подобна "логическа професия"!

15.Всеки ще получи седем дванадесети (7/12) от тортата; т.е. 3/12 + 4/12 , опростяваме тези дроби. Оттук нататък всяка домакиня, която е изучавала математика, ще се оправи...

16.Всеки на този остров ще отговори: "Аз съм от юнаците!"; ако той действително е от това племе, ще каже истината, ако не е, ще излъже. Водачът на пътешественика донесъл този единствен отговор, който е могъл да чуе от устата на запитания. Следователно самия той е... юнак (не лъже никога!). Ако обаче беше казал: "Той каза, че е от... лъжците!", то какъв тогава би могъл да е самият водач? Лъжец, естествено! Не би могъл да чуе това...

17.Помислете малко: и двамата извършили престъплението!

18.Хванахте се! Няма 30 франка, те са измислени, за да ви подведат. Всичко струвало 25 фр., а 2 те дали на детето. Франкът, който се е "изпарил", никога не е съществувал!

19.0вцете на Иван + 1 = овцете на Петър - 1 ; сл. Овцете на Петър са с 2 по-малко от тези на Иван; оттук вече всеки ще се досети, че на Петър са 3, а на Иван - 5.

20.Двете изказвания са еквивалентни, т.е. твърдят едно и също, но "всеки по свой начин". Затова или и двамата казват истината, или и двамата лъжат; не е възможно единият да казва истина, а другият – лъжа.

21.Иванов е крадецът, а Стоянов е негов съучастник. Разбрахте ли защо е така?

22.Макар и професор по математика и логика, Л. Карол не е съвсем коректен в задачата си. Но все пак ето решението й. Четвъртото твърдение казва, че злодея има ключ. Сл., от 4 и 3 твърдение излиза, че той е имал съучастник. Оттук пък се прави извода (и според 2-то твърдение), че злодеят е заминал с екипажа (каляската). Значи свидетелят не греши.

23.Да обозначим студентите с буквите А, В и С и да разсъждаваме от позицията на А. Той не може да не си помисли това: "Аз виждам пред себе си две бели шапки. Моята следователно е бяла или черна. Ако моята е черна, то В вижда пред себе си черна и бяла шапка. В също разсъждава: "Ако моята шапка е черна, то С би видял пред себе си две черни шапки и веднага би се досетил, че неговата е бяла. Но С мълчи, значи, моята е бяла шапка. По такъв начин ако моята е черна – връща се на допускането си А – то В вече би се сетил, че неговата шапка е бяла. Но В мълчи. Значи, той не вижда на главата ми черна шапка. Следователно моята шапка е бяла!" По такъв начин разсъждавал всеки от тях и затова те бързо и едновременно решават задачата.

24.Тръгва се отзад напред. Накрая останали 8 картофа, което е равно на 2/3 от количеството, което намерил в котлето третия човек. Значи той е намерил 12 картофа. Но това е равно на 2/3 от количеството картофи, които намерил там събудилият се втори пътник. Значи той е намерил 18 картофа. Оттук нататък по тЬзи начин всеки ще определи кой колко е изял и колко му остава да изяде. (Вторият изял 6 и му остават още 3, първият изял 9 и нищо повече няма да яде, а третият е изял само 4 и му се полагат още 5; общо картофите били, както установихте, надявам се, 27!)

25.Това е "сложна" задача. Но нали мъдрецът дошъл с магаре! ("Осле" е стара дума за магаре!) Като добавил и своето магаре към ония 17, станали 18 и вече лесно можело да се делят; половината дал на големия брат (9), 1/3 част, т.е. 6, получил средния, а 1/9 част, сиреч 2 магарета получил най-малкия. И така: 9+ 6 + 2= 17! След това мъдрецът се качил на своето магаре и си заминал!

26.Слугата вземал от бутилките в средата по една за себе си, а по една поставял в ъгъла. Ето как станало всичко:

6 9 6 7 7 7 8 5 8 9 3 9 10 1 109 9 7 7 5 5 3 3 1 16 9 6 7 7 7 8 5 8 9 3 9 10 1 10

а) б) в) г) д)

Където:а) – първоначалноб) - след първата кражбав) - след втората кражбаг) - след третата кражбад) - след четвъртата кражба

Видно е, че повече не може да се краде без стопанина да забележи. Дотук обаче нищо не е могъл да "надуши" – от всяка страна бутилките винаги са общо 21!

27.Нека използваме първата буква на името на всеки за негово обозначение. Най-много данни имаме за К. Той не е пилот, не е радист, не е синоп-тик, не е бордмеханик. Остава това, че К. Е щурман. По-нататък три пъти се споменава 3. Той не е, най-напред, щурман, не е също пилот, не е и синоптик или радист. Сл. е бордмеханик. Г. не е щурман и не е бордмеханик. Той не е и синоптик или радист. Сл. остава да е пилот. М., като изключим специалностите на колегите му, не е и радист. Значи той е синоптик, а У. е радистът.

28.Това е най-сложната задача. Важни са преди всичко изумрудите. Да допуснем, че един от мъдреците е видял, че падишахът е сложил в едно сандъче изумруд. Какво ли са слажили на него? Може би втори изумруд, но може би рубин. Падишахът кани първия път, но мъдрецът остава на мястото си, тъй като не знае какво има в сандъчето си. Той чака да излезе мъдрецът, на който е видял, че слагат изумруд. Но той не излиза! Защо? Ами защото и той не знае какво има в сандъчето си. А защо не знае? Ако на всички, освен на него, са сложили рубини, то той би знаел и би излязъл. Но той не излиза, значи е видял, че на някой друг са сложили изумруд. Но на кой? Аз видях – продължава мъдрецът, – че на всички, освен на него, сложиха рубини, сл. изумруд са сложили на мен и този мъдрец е видял това. Когато падишахът за втори път произнася своята покана, аз смело ще изляза! Втория мъдрец с изумруда разсъждава по същия начин и затова и той излиза. Всъщност хода на разсъждението вече е ясен. И основната идея вече отчетливо се открои: на падишаха ще се наложи да повтаря толкова пъти своята покана, колкото изумруди е сложил в сандъчетата! Да се убедим в това. Нека мъдрецът да е видял, че на двама са сложили изумруди. Какво има той самият не знае. След първата покана за излизане никой не прави крачка. Той е спокоен. Но и след втората покана никой не излиза! Тук мъдрецът започва да съобразява: значи има и трети изумруд! Но у кой? Аз видях само два, третият трябва да е у мене, затова при третото повикване аз излизам! Ясно е едно: логосът винаги помага..

29.3адачата е подобна на вече решена. Всеки, който "логично" поглежда най-напред към отговорите, този път ще се разочарова: сам ще трябва да се "поизпоти"!

30.Изглежда крокодилът ще лее сълзи, а не майката. Но признават ли логиката крокодилите след като толкова много хора са "скарани" с нея?!

31.Отговор: 2 кг.

32.Отговор: Ами в едната фабрика да започнат да произвеждат леви, а в другата – десни маратонки.

33.Отговор:1-норвежец, жълт, Dunhill, котка, вода 2-датчанин, син, Marlboro, кон, чай

3-англичанин, червен, Pall Mall, птица, мляко 4-немец, зелен, Rothmans, РИБА, кафе 5-шведът, бял, Winfield, куче, бира

34.Отговор: Трябва да се включат само 2 ключа, след това след две минути да се изключи единия ключ и да се влезе в избата: лампата, която продолжава да свети се включва от ключа, който е останал включен, лампата, която не свети, но е топла на пипане, е от този ключ, който първоначално е бил включен, а след това изключен, а студената несветеща лампа е от третия, който изобщо не е бил включван.35.Отговор: Водата никога няма да покрие третото стъпало, тъй като заедно с водата ще се повдигне и кораба и стълбицата.36.Отговор: Момичетата са се родили заедно с брат или друга сестра – те са "тризначки".37.Отговор: Вие трябва да отидете до произволна врата и да попитате вратаря й: “Ако попитам другия вратар води ли твоята врата към свобода, той какво би отговорил?”. Ако получите отговор “Да!” – смело отивайте към другата врата, ако пък каже “Не!”, то излизайте през неговата врата. По принцип задачата се решава математически: единият винаги дава отговор “+”, а другият винаги “-“. Минус по плюс винаги дава минус, следователно отговорът винаги ще бъде със знак минус, т.е. с противоположен на истината смисъл. Трябва само така да се формулира въпросът, че той да включва двете съставки на системата, т.е. двамата вратари.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1.Александр Никифоров - Общедоступная и увлекательная КНИГА ПО ЛОГИКЕ, содержащая объемное и систематическое изложение зтой науки профессором по философии, М., Гносис, 1995г.

2.Г. и Х.-Г. Мелхорн - Училище за идеи, С, 1978 г.З.Александър Ивин - Изкуството да мислим правилно, С, 1989 г.4:К. Хаваш - Так логично!, М., Прогресс, 1985 г.5.Сказки по логика, С, 1990 г.б.Логический словарь ДЕФОРТ, М., Мьюль, 1994 г.7. Ангел Грънчаров, ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА (класическа логика),

Пловдив, 1996 г.